Кристали замръзнала носталгия по прозореца

През времето, през което не писах станах по-скучна, по-уморена и по-малко ентусиазирана. И въпреки това по-щастлива. Понякога изпитвам носталгия по времето, когато бях онова отчаяно, ужасно объркано и толкова чупливо момиче, на което повечето неща му се случваха за първи път. Или най-много за втори, но първият път не се брои, защото не е станал като хората. Когато се влюбвах платонически, но ме болеше физически, когато се опитвах да бъда някаква аз, макар и да не знаех точно каква. Търсех, намирах, а после губех. Чупех се, а после се събирах,  като се надявах да успея да сглобя нещо прилично от остатъците. Но понякога от тях ставаха интересни неща. Около мен имаше интересни хора, които ме удивляваха и променяха по малко…

А после си мисля, че сега не бих го преживяла, че нямам сили да издържа моментите, в които съм в безпътица, нито онази кънтяща празнина, която имах някога в себе си… Въпреки че вероятно тя ме караше да търся и да усещам света по-силно. Но от друга страна, колкото и заседнала на едно място да се чувствам сега, то поне е хубаво място. Донякъде ме е страх да го кажа, защото толкова лесно се обръща всичко точно в момента, когато съм сигурна в него… Почти суеверно е.

Разбира се, след този пасаж, трябва да уточня, не всичко е цветя и рози. Има ги всичките онези всекидневни проблеми с работа, която ми се опъва, с приятели, които са ме разбрали криво, вечните неизпълнени поредна година планове, понякога и по-големи неща, които ми напомнят колко кратък и невъзпитано незначителен е животът. Но накрая като тегля чертата мога да се усмихна

Песен на деня Rolling Stones – You Can’t Always Get What You Want

Реклама