Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for януари, 2006

Махат нощните смени (отново). Това значи, че ще имам по-малко свободни дни и ще е по-натоварено, но пък няма да си сбърквам усещането за ден и нощ и биологичният ми часовник да се проявява като бомба с часовников механизъм. И че няма повече да пускам странни постове по времето когато всички нормални хора в тази географска дължина спят.

Read Full Post »

Криле

Това е нещо, което съм писала отдавна, но този пост ми напомни за него. Може би човек оценява топлината най-добре, когато трепери от студ. И трябва да си се чувствал вледенен за да я усетиш… В крайна сметка, май наистина се случи…

Погледна ме тъжно и каза, че си с пречупени криле. Дори нямаше нужда да го казваш, усетих го само от погледа ти. Все едно виждах влачещото се по земята крило. И няколко падащи на земята пера заедно с капка кръв. Съжалявам за това, нали знаеш. Не искам да те боли.

Но истината е, че стоях там и ти завиждах почти неприкрито. На мен никой не ми е прекършвал крилете, да. На никой дори не му е хрумвало. Защото никога не съм имала такива. Дяволите го взели, аз съм като някакъв абсурден пингвин. Би трябвало да е птица, но определено не лети. И си стоя там с глупавите си пингвински криле и знам, че никой никога няма и да докосне тази ненужна имитация. А ми се иска да мога да летя. Но дори е смешно да опитвам. Да размахвам непригодените си за летене крайници в жалък опит да наподобя това, което правят другите.

И аз се утешавам, че поне не могат да пречупят моите криле. Не мога да падна от високо, тъй като просто ще съм здраво стъпила на земята. Няма да бъда наранена. Толкова безопасно, толкова благоразумно, толкова жалко…Смешен пингвин. Тъжен пингвин. Не, не ми казвай, че греша. Не давай на пингвина рибка. Не е това начинът.

Ти сви раненото си крило и седна до мен. Добре, съгласи се, но пингвините плуват. Крилете им служат все за нещо. Да, прав си, плувам. И крилете ми служат. За да потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко. За да мога да стигна до най-тъмните бездни. До най-студените дълбини. Какво толкова, трябва да свикна със студа, това е естествената ми среда, нали? Студено, толкова студено.

Ти ме придърпа към себе си и обгърна раменете ми с топлите си ръце. Облегна глава на мен и каза, че сега и ти не можеш да летиш, така че ще останеш за известно време. Знаех, че раните щяха да зарастнат и щеше да си отидеш. Твоите рани, моите щяха да си останат. Но няма значение, вече не беше толкова студено. Поне за известно време. Аз се свих до теб и престанах да треперя.

 

Read Full Post »

Днес ходих в апартамента на баба ми и дядо ми. Квартирантите са напуснали и трябваше да се пооправи.  И когато отидох ми се видя толкова познато и толкова чуждо едновременно. Същата кооперация, но с нова тежка и грозна врата. Същите мебели, но леко разместени. Същото място, но без хората. Едно време ходех с огромна радост, защото прекарвах най-безгрижните си дни там. А сега не ми носи никакво усещане, малко е тъжно. Като малка сънувах сънища, в които се разхождах по познати места, но съвсем леко променени и някак… кухи и неодушевени. Толкова тъжно. И все не можех да обясня на нашите защо считам съня с разходка из квартала за кошмар. Сега се чувствах като в такъв сън. Минах и покрай бившите казарми, където сега се намира, ако не се лъжа, Военния музей – висока грозна и ужасно безлична сграда с различни бойни единици в двора. Това вече е подтискащо. Не можах да събера сили да чакам автобус пред бившата сладкарница, (сега механа „Колелата“ с леко шизофреничен битово-сюреалистичен екстериор). Затова тръгнах към „Иван Асен II“. Малко  преди това един мъж ме попита откъде да вземе автобус 120 към Подуяне. „Ето, спирката е отсреща, където сега е спрял автобуса, виждате ли? Трябва само да минете през подлеза и да излезете отсреща“. Толкова съм любезна и розова… „Онзи подлез ли?“. „Да, онзи подлез“.  Тръгвам.  Чувам стъпките му до мен, леко си влачи единия крак. Случва се, но е малко натрапчиво. Завивам покрай подлеза и продължавам по „Иван Асен“.  Продължавам да чувам стъпките му. Упорито вървя напред, но те продължават да звучат в главата ми. Обръщам се и той наистина е зад мен. Трябваше да е свил в диаметрално противоложната посока, да му се не види. Обръщам глава и продължавам напред. Ускорявам крачка.  Но чувам, че той се приближава все повече и повече. След като аз вървя с маратонска скорост, колко е ускорил той, мамка му? Между другото, не мога да кажа точно, че ме е страх. Още няма седем, има хора по улиците, макар и малко, а и ако изкрещя ще се чуе през два квартала, когато реша да викам, аз наистина викам. Но не искам да ми се залепя поредният луд. Имам си теория за откачените, които ме тормозят. Мисля, че усещат слабостта ми. Усещат кога съм пред срив и тогава ми се закачат. Точно както вълците изяждат болния дивеч. А аз не искам да бъда такава. Както и да е, точно в момента, в който той ме настига, виждам магазин и почти нахлувам в него, след което дълго и съсредоточено наблюдавам рафтовете с малко отнесен поглед, което довежда до шоколадов десерт, боровинкови дъвки и бананово какао в джоба ми. Както и до това че когато излязох улицата беше успокояващо пуста. Завърших разходката си с опити да си спомня къде точно се намираше онзи детски магазин, който като малка титуловах като „един от двата най-хубави магазина за играчки в София“. Не успях, но бяха мили спомени…

Read Full Post »

Драма

Нашите са ми бесни, защото съм изпуснала срока за магистратурите. Видях Дил с новата му приятелка. Спах с Браги.

Да, звучи драматично. Само че на мен ми трябва по-малко драма в този живот, ако го искам в нормални размери. 

В понеделник ще отида да се запиша за изпит за летния семестър на магистърските програми. Разбира се, има шанс този път вече нищо да не стане. Но няма да го мисля отсега.

И макар че нещо леко ме сви, не ми пука чак толкова за новата любов на Дил. Дано е щастлив. И да си пусне пак брада, защото мъж само с мустаци е плашеща гледка, дори да е той. 

А с Браги просто преспахме на един диван в Петя, повечето време взаимно обърнали си гръб. Горкият Браги, говори си с мен половин час преди да заспим, беше много мило.

Да, както се казваше в онзи стар виц, филмът не бил шведски, а съветски, не бил сексуален, а социален и не се казвал „Баба дала на  войника“, а „Балада за войника“.

Read Full Post »

Напоследък съм започнала много да се нервя на умалителните. Малко ми е съвестно, защото хората ми казват с най-добри намерения, „лекинка и мекинка“, а аз едва се сдържам да не пусна саркастичен коментар. И когато започнат да ми обясняват, че трябва да идем на „дискотечка“, където пускат хубава „музичка“ съвсем ме губят за идеята. Или когато ми кажат, че са решили да си препрочетат „властелинчето“ (за „Властелинът на пръстените“ става дума, да), или че сигурно все ще дойде някой „автобусец“, а „филмякът“ е бил хубав. Върхът беше, когато приятелка ми пожела „лека и цуфинки“ и тогава не можах да се въздържа да не й обясня нещо за тълковния речник, за което тя ми се обиди. 

Може би нямам право, но просто имам чувството, че ми говорят като на четиригодишна. Или пък аз се опитвам да говоря за нещо сериозно, а това някак убива всякакви интелектуални напъни…  А и когато постоянно чувам такива неща, започвам да имам чувството, че живея някакъв животец, в който имам разни отношенийца  с хорицата… не ми харесва по този начин.

Не че и аз от време на време не ползвам умалителни, не че от време на време не са ми много забавни, но ми идват в повече. Понякога просто искам да мога да говоря сериозно, нали. Това може и да е опит за разведряване на атмосферата, но ми се вижда като да започнеш да гъделичкаш някой, който рони сълзи, за да му стане по-весело.

Read Full Post »

Толкова ме боли глава. Сякаш е пълна с нещо, което ме натиска отвътре. Боли.  Дори не знам защо го пиша това, не спада към интересните или пък знаменателните факти, но да му се не  види, така ме боли глава. Боли, боли, боли. Искам лекарство. Искам да спре. Принципно смятах да ходя в Рол да гледаме Rahxephon, но направо се чудя… Е, Жоро винаги има нещо за глава… Което обикновено не ми помага… Карай, не ми се прибира…

Read Full Post »

Два месеца

Днес стават два месеца. Два месеца откакто той гледаше на кръв онзи сервитьор, който всъщност много съвестно си изпълняваше работата и стърчеше до нас в очакване. Два месеца откакто аз възмутено му обясних, че не може да ме целува само шест дни, да му се не види, шест дни, аз нали споменах, че са шест дни след като сме се запознали. Не звучеше много убедително, като се има предвид че се сетих чак пет минути след като и аз го целунах, всъщност.

През тези два месеца разбрах, че той е честен до нетактичност и си казва каквото му дойде на ум почти винаги. В девет от десет случая това ме ядосва ужасно. Обаче в десетия ме трогва твърде дълбоко. И двамата правим грешки, сигурна съм. Важното е да успеем да ги компенсираме някак. Радвам се, че той е там:)

И песен… Eva Cassidy – Fields of gold

Read Full Post »

Уикендът ми беше един период, в който осъзнах, че на денонощието са му малко 24 часа, поне през почивните дни. Трябват ми толкова само за да си отспя:)

Както и да е, тъй като в петък бях нощна, в събота спах до следобед, после правих компания на баща ми и братовчедите от Плевен и разбира се, позакъснях за купуването на общия подарък на Гибли. Най-забавното е, че след като купих подаръка и минах през Славейков отново срещнах баща ми и братовчедите, които също решили да пообиколят града. Както и да е, след връщане до къщи и епично търсене на място за опаковане на подаръка (на едно място ми го опаковаха потресаващо некадърно, но на следващото беше чудесно), аз успях да стигна с голямо закъснение до Ян. След това имаше ядене, пиене, неприлични фотосесии и вечер на най-тъпите филми в по-новата история. В едната стая се гледаше Blood Rayne, а в другата – Jesus Christ Vampire Hunter. Въобще разбити илюзии, спазми на коремните мускули от смях и всичко както си трябва. Мор получи книга с оригами, която дори май си искал самият той, което рядко му се случва. Социалният живот на Ян пък отиде на кино с получаването на Guild Wars, дано от време на време праща сигнали, че е жив.:Р A Ян и Гибли имаха обща торта с числото 50, защото и двамата ставаха на по 25, много ме трогна.

В неделя имахме някакъв тийм билдинг (динамичен психотренинг му викали… май), който имаше и забавни неща, макар че в началото имаше нещо като топ 5 на издънките, в които влизах и аз, та леко се депресирах. После май си го изкарах на колегата Петко в една от игрите. В нея той трябваше да изнесе някакъв доклад за кафето, а аз трябваше всякак да му преча да го направи. Съответно аз започнах да го затапвам нахално на всяко изречение, а той си нямаше и идея, че така е по сценарий и почти се отказа, гледайки ме ужасено. После дори ми беше малко съвестно. Най-култови обаче бях колегите Хриси и Димитър. Тя се опитваше да му изнесе някакъв доклад за хомосексуалните връзки, а той непрекъснато я прекъсваше с двусмислени коментари и нахални комплименти. Въпреки, че тя беше наясно каква е идеята, все пак не можа да се удържи да не му се връзва. Накрая на гърба на всеки залепиха по един лист и останалите трябваше да напишат по нещо положително за него. Аз събрах две-три „отдадена“(май забелязаха, че се сдухах в началото), едно „прогресивно-агресивна“ (трябва да беше Петко, когото отчаях при доклада), три „весела“ (това само иде да покаже, че спокойно можеш да работиш с някого 4 месеца и въобще нищо да не знаеш за него), едно „забавна“ (да, явно се хиля твърде много), „glorious“ (дали в смисъл на възхитителна или в смисъл на подпийнала, кой знае…) и „душица малка“ (честно казано това дори леко ме трогна, защото подозирам, че е донякъде искрено). Снимаха ни и с камера, някой трябва да унищожи записите… Всичко това само ме накара да осъзная колко различно от това което си представям и усещам всъщност изглеждам за другите.

Освен това беше уикенд за странни послания. Колегата Митко написа на балона ми „there&back again goes my understanding of pain!“.  Предишната вечер аз пък бях написала на чашата си „В кого вярваш? На какво се надяваш? Колко обичаш? Как? Кога ще забравиш? Къде беше преди 1024 дни?“. Малко е дълго, като се има предвид, че повечето хора си пишат само имената, но пък графоманията трябва да избива все някъде…

Песен на уикенда Fool’s Garden – Lemon Tree.

Read Full Post »

Късно е. Или рано, в зависимост от гледната точка. Офисът е съвсем празен, по улицата няма коли, а светлините са някак… формални. Сякаш светят по навик, а не защото са потрябвали на някого. Никой не минава под сменящите се цветове на светофара, уличните лампи осветяват пустите тротоари. Имам чувството, че всъщност други хора няма. Че сигурно телевизионните канали предават само снежинки, а тъмните блокове отсреща са съвсем празни. Че ако изкрещя с пълен глас никой няма да ме чуе, а утре никой няма да дойде да ме смени за дневната смяна, защото просто никой не е останал. А аз седя и будувам да не би някой да се обади, каква ирония. И аз ще чакам така докато не се окаже, че краят на работното ми време е минал преди половин час, а още няма никой. Тогава ще изровя отнякъде графика, ще намеря кой е на смяна и ще му звъня, докато не се включи гласовата поща. Ще трясна ядно слушалката, решавайки, че той просто се е успал престъпно и след още две-три включвания на гласова поща ще подпаля телефоните на Сиси и Чочо. Когато и те двамата не ми отговорят, ще се замисля дали няма някакъв срив в мобилните мрежи и ще се опитам да се обадя в Мтел и Глобул. Свободно. Без сигнал. Към девет и нещо ще започне да ми прави впечатление, че улиците са празни. Тогава ще усетя онази ужасяваща паника, която за пет секунди качва пулса ми тройно и предизвиква гадните болки в корема ми. Няма да разбирам. Ще се чудя дали е последица от петък тринайсти или от ядрената програма на Франция. Ще изтичам до асансьора, ще натисна копчето, почти падайки върху него и асансьорът ще е най-дълго чаканият в живота ми, макар че ще е дошъл едва за четвърт минута. През целия път надолу ще се моля просто да видя момчетата от охраната, които седят и си говорят глупости до детектора за метал. Онзи, който винаги пищи, когато мина през него, но това не предизвиква каквато и да е реакция у тях.  И сега пак ще изпищи, когато претичам през него за да изляза на студа навън. Истерично пиукане в абсолютната тишина. Това е моментът, в който почти ще припадна от ужас. Но после ще се облегна на стената и ще си наложа да остана в съзнание, защото ще осъзная, че ако припадна навън мога да замръзна. Няма да има кой да ме прибере.  За всеки случай ще изкрещя нещо, но никой няма да ми отговори, както и съм очаквала. После ще се обърна и отново ще вляза в сградата…

Ок, мина кола… 

Допускам, че просто след известно количество липса на сън мозъкът ми започва да генерира глупости. Опитах се да поспя на няколко събрани стола, но не става. Имам и надуваем дюшек, но в момента нямам сили да надуя и балон. Другия път просто ще си донеса походно легло. Не мога да си позволя освен хроничната депресия да хвана и параноя.

P.S. Майка ми ми се обади в 6,20 сутринта, за да ми издиктува списък с покупки, мисля че се убедих, че има неща, които са вечни:Р

Песен на нощта ФСБ – Последният Човек

Read Full Post »

Нервно ми е. Дразни ме музиката във офиса, поне когато не е правилна, а тя твърде рядко е. Дразни ме новата членка на форума ни, която се държи като 12-годишна, пуска постове в стил „яааа, а за какво си говорите тук“ и смята, че U2 и Depeche Mode свирят метъл. Дразни ме онзи сбъркан момък, който се опитва да сваля неангажиращо и мен, и нея по един и същи начин.  Понякога се чудя дали не ни пейства едни и същи неща в ICQ. А аз дори нямам куража да й кажа. Дразни ме това, че ям повече от обикновено. Че не мога да си намеря свестни дрехи. Че не си доспивам. Че все не намирам време да си изчета книгите. Че вчера чаках 20 минути в студа на спирката, докато разбера, че е имал предвид друга спирка. Че в службата имаме похвално бавен интернет, а с него трябва да работя. Че ми мълчат. Че ми говорят твърде много.

Бих спряла кафето, но пък аз принципно не пия кафе…

Read Full Post »

Older Posts »