Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2007

След известно време, в което депресията ме тресеше твърде яко, но не се забелязваше поради съпътстващата я апатия, вчера беше един доста забавен ден. (Между другото напоследък боря депресията с потници. Непрекъснато по някакъв почти свръхестествен начин се оказвам с пликче с потник в ръка и лека наркоманска полуусмивка… надявам си тази мания да си замине преди заплатата ми)
Всъщност денят беше кошмарен, доколкото в работата трябваше да се оправят проекти и беше нервно и натоварено.

В 7 имах среща с Пенчев във ФМИ, за да се правя на квестор на изпита по мрежова сигурност. Там намерих Петя и Маниакса, както и Боян, с който си ходихме миналия път и компанията се заформи. По едно време залата започна да се препълва подозрително и заобсъждаха колко човека имало в курса. Пенчев беше на мнение, че са 67, понеже толкова се били регистрирали в сайта, така че щели да дойдат 90-тина, в залата имаше над 120, а по списък на факултета се оказаха към 200. И всичко щеше да е чудесно, ако залата не беше твърде малка и тестовете не бяха само 100. Маниакса изкара последните няколко реда и ги премести в друга зала. Аз сръчках Петя с предложението да хванем само готините момчета да ги пазим в другата зала, но тя отегчено отсече, че първо нямало готини и второ били дечица. Малко по-късно Пенчев вместо да се възмути на идеята разочаровано възкликна „Ма що не каза по-рано! Как щяхме да им разбием групичките!“.
Както и да е, разпечатахме няколко теста в Офис1 (от общо 100-те се бяха копирали само 57, а от тях се отваряха само 16, купон просто) и се върнахме да започваме изпита.
Както казах и на Пенчев, с края на косата си имах усещането, че някой преписва, но да ме убият не мога да кажа кой. Явно всъщност като преписваш не се вижда чак толкова лесно.
След края на изпита Маниакса демонстрира товароподемността на дъската в залата като ме вдигнаха на няколко метра над земята с нея. Все ме беше страх, че ще забравят да я спрат навреме и ще се ударя в тавана, но се оказа неоснователно.

После заедно с току-що дошлите Лили и Смила отидохме в Маниакса да проверяваме тестове. Или поне така се твърдеше, според мен отидохме да ядем. Аз лично се наядох като доволно прасе и дори не ме беше много срам. Оказа се, че в Маниакса е пълно с интересни неща. Освен огромния брой плюшени, дървени, керамични и какви ли не други крокодили имаше и пиано, два яркосини надуваеми стола и боксова круша. Трябвало е да стане интериорен дизайнер… Освен това има и адски симпатична майка, с която ходел заедно по концерти, се оказа…

По някое време седнахме да проверяваме тестове и ми обърнаха внимание на въпроса за протокола PTKZSPL. Въпросът беше защо не се ползвал – дали защото е несигурен, дали защото иска много процесорна мощност, или защото не се поддържа от операционната система… Аз като образцов лаик само мигах. После пак прочетох съкращението и сложих по някоя гласна между съгласните и ми стана ясно що не се ползва.

Към 1 Пенчев закара всички жени по домовете, като аз блажено си дремех в Петя и дори не ми се слизаше. Обаче трябва и да се спи понякога, при това в легло.

Advertisements

Read Full Post »

Аз дори не претендирам, че съм го засякла, освен може би в самия му край.

Когато интернетът беше млад, той все още беше лукс, нещо до което имаха достъп малцина или пък за по-кратко време. Това бяха или хора, които професионално се занимаваха с компютри, (т.е. по подразбиране с поне средна интелигентност) или хора, които го използваха ограничено поради това, че иначе ще им излезе през носа. Съответно го използваха активно. Когато човек влезеше за да говори в ICQ, той наистина говореше. Когато човек беше онлайн в кю-то, това значеше че е там и би говорил, а не че ще ти каже „бе, аз тук джиткам една игричка, ма кажи, ако е бързо“. Често дори не се чатеше, а се разговаряше. В ICQ все още се водеха разговори за смисъла на живота, а не просто за запълване на времето. Какво ти ICQ, ползваше се mIRC, заедно с всичките му известни само на посветените команди. А между мейлите летяха писма с инструкции как аджеба да се оправяш с тоя юзър ънфрендли софтуер. Аз все още си спомням за Спартак Томанов, който и да е той, който ми прати моите инструкции. Всъщност дори запознанствата в интернет бяха някак по-заслужаващи доверие.

Форумите все още бяха място, където се пишеха и четяха мнения, а не където да се любуваш на 200х200 аватари, 300х500 картинки в подписите и пълно отсъствие на мисловна дейност. Аватарите бяха дребни и грозни, често се избираха само от предварителен списък, но пък всеки си имаше значение и беше обсъден в някоя тема. Също както и подписите. А да, и подписите значеха нещо. Форумите все още не бяха обсадени от хора, които не знаят какво и как искат да кажат, но пък искат да го кажат силно. Средната възраст беше по-висока, а средната продължителност на сърфирането – по-ниска.

Връзката беше кошмарна. Поради тази причина всяка свалена песен беше ценна, а отварянето на снимките се чакаше с трепет. А те все още бяха смешни и сканирани от хартия. По-големите маниаци успяваха да си свалят и филм след около месец усилено точене. И да се гордеят с това поне няколко месеца след това.

В устрема си да се свърже с глобалната мрежа човек се сблъскваше с отдавна забравени трудности като даващ по един час заето телефон на доставчик, дискънект на 5 минути и усилено звънящите съседи с дуплекс, които все пак искат да го ползват тоя телефон.

Разбира се, не бяха възможни един куп неща като видеосподеляне, гласови комуникатори, онлайн игри, евтин хостинг, въобще постно едно такова… И все пак то е като тийнеджърските години – напълно осъзнаваш, че си бил все още неошлайфано хлапе, че си се тревожил за куп глупости и че прическата ти е била кошмарна, но въпреки всичко си мислиш, че е било велико.

Read Full Post »

Пък днес, за разнообразие съм ядосана и леко обнадеждена. Може би защото слънцето пак грейна (това за обнадеждаването, не за ядосването).
А съм ядосана на навика на хората да налагат много двойни стандарти спрямо себе си и останалите. Конкретния повод е Никола, който има навика да соли могъщо всички около себе си, при това с идеята, че това е забавно, то е просто майтап, но когато някой му отвърне, се обижда ужасно.
Мога да разбера хора, които са свръхчувствителни, ако се отнасят с другите също така деликатно, както очакват да се отнасят към тях. Гибли е такъв човек, например. Дори аз понякога съм такъв човек, да му се не види.
Мога да разбера и хора, които се майтапят грубо с всички и всичко около себе си. Ако го правят и със себе си, т.е. сигурно е, че това наистина е майтап. Едно време въпреки цялата си свръхчувствителност със Симеон можехме да се ругаем вдъхновено с пълната увереност, че това няма нищо общо с реалността (е, ся вече не става, но все тая…). Пъгсли е друг такъв пример – може да отдели ирелевантно много време да убеждава момичетата около себе си, че имат колосално големи задници, но когато стане дума за неговото тегло (което му е било и все още му е болка), просто свива незлобливо рамене.
А драмата е пълна. Все тая. Довечера съм на концерт на Симеон, а утре пристига Марфа и ще се видя с Или. Денс революшън и така нататък. И ако не съм си скъсала нервите около този скандал или нещо друго дори ще имам сили да им се радвам. Да му се не види, дърветата цъфтят, и аз съм дърво, поне и в това да съм така…

Read Full Post »

„Ще оживееш ли?“ попита той. „Вероятно, цял живот правя това. Би трябвало да съм се специализирала“ отговорих аз незаинтересовано. Той се приближи до мен и ме попита какво правя. „Поддържам душевно равновесие“ отвърнах аз. „По този начин ли?“ сгъна се от смях той „Размахала ръце и крака на всички страни? И колко човека уби днес, поддържайки душевно равновесие?“. „А как искаш?“ озъбих се аз „Когато имам само няколко проклети нишки, върху които да балансирам, няма начин. И какъв ангел-хранител си ти, за да ми говориш така?“. „Никакъв. Твоят ангел-хранител умря. Простреляха го с въздушна пушка. И после той се разпръсна в небето като фойерверк. Обичаш фойерверки, нали?“. „Обичам. А ти не би ли трябвало да ми помогнеш? Някак?“ попитах аз с наивна надежда. „Да, добре, ако застанеш съвсем надолу с главата, би могла да поплачеш на рамото ми“ тихо се изсмя той. Аз замахнах с целия яд и отчаяние, почти падайки. А после едва успях да се задържа. Той ми предложи чаша алкохол. Аз приех, първоначално възнамерявайки да лисна в лицето му. После отпих. Сладко-горчив леко парещ вкус.

Read Full Post »

Ок, вече наистина, ама наистина, наистина, наистина! Няма повече. Не мога. Не ви разбирам странните отношения. Не разбирам как може да се чувствам толкова наранена. А после да се оказва, че толкова наранявам, без въобще да съм искала. Е, после се връща като бумеранг, разбира се. Как може всеки пореден ден да мечтая всичко да беше като преди ден, като преди седмица. И, не, дори не става дума, за онази последната пародия на връзка, за която толкова се тръшках. Това някакво странно отмъщение на съдбата ли е, мамка й? И аз ли си се чувствам толкова зле, колкото се е чувствал той? Писна ми, не разбирам, няма да разбера и явно винаги чупя някого, когато не чупя сама себе си. Да му се не види, защо просто не отида да паса овце в Австарлия, все едно и от останалите неща толкова отбирам? Просто някъде далече, а? Пък ако имах и куража. Детенце. Затова забраняват връзките с деца.

Read Full Post »

Три нощи

Напоследък се чувствам сякаш нещо е заседнало в гърлото ми и не мога да си поема дъх, без да заплача. Да, знам, че звучи драматично, но това е положението. И съжалявам, имам си причини. Ще го преживея.
Последните три дни минаха неусетно, но нощите не.

Първата нощ беше онази, през която имах един много дълъг разговор през кю със Симеон, в течение на който му обещах, че ако остана, ще генерирам, ако трябва насилен позитивизъм. Че ще опитам да споделям и разговарям и да имам нещо общо. А когато си легнах имах чувството, че чувам удари в главата си. Нещо, което не ми се беше случвало от дете в периодите ми на странни болести, тогава имах какви ли не илюзорни усещания.

Втората нощ беше онази, в която след един смс, който получих, но не можах да прочета, последва разговор. Разговор, който продължи от след полунощ до разсъмване. В който говорихме за от много лични неща до абстрактни правила. По време на който се разхождах из стаята, седях, лежах и дори се крих под одеалото, за да не бъда чута. И научих и повярвах в разни неща. И мисля, че това е едно от онези неща, които ти се случват по веднъж в живота, за да ти напомнят, че животът е странен и по хубави начини. Това беше вторият път през последните месец-два, в който бях спасявана (макар да не знам дали човекът имаше идея за това). Но твърде често се давя.

И нощта срещу Великден, когато празнувахме смесено Великден и три рождени дни. Когато аз положих усилие да се напия, но все пак не успях, макар че май имах някакви шансове. Във всеки случай сигурно ще се извинявам с това. И бях много позитивна, да. Мамка му, какви позитивни танци със Симеон бяха. Добре че е яко момчето. Някъде в ума ми седеше вината, че въпреки че не значи нищо, това (и не само) е грубо към Алекс. Някъде в ума ми това не ми правеше впечатление. А някъде в себе си просто не знаех накъде и какво.
Обаче нямам махмурлук. Само мускулна треска.

Песни на нощите:
U2 – One
R.E.M. – Nigtswimming
Robbie Williams – No Regrets

Read Full Post »

Днес бях на работа до след 6. После ходих в предишната работа за някакви анкети. Вероятно беше най-каръшкия ми ден въобще. При анкета за хора между 18 и 60 години, аз попаднах на тонове свободни телефони, купища пенсионери, няколко мили деца и г-жа Сузи Аронова. Тя гордо ми обясни, че е на 86 години и има 7 медала за плуване. Все още плувала по километър два пъти в седмицата. Съжалявала, че не ми влиза в групата, освен това била осмото чудо на София, лека нощ. Въпреки, че бабата се хвалеше безсрамно, да му се не види, сигурно е била яко маце на млади години. Най-малкото в буквалния смисъл, то плуването не прощава.
Около 9 свърших и се прибрах пеша през парка. Перфектната терапия за тежки депресивни състояния. Компромисно осветен парк, някакви непознати по сенките (които вероятно също са адски стреснати от мен) и онова чувство на неясна благодарност към съдбата, когато се добера до другия край в същия вид, в който съм влязла. Освен това видях и огромната луна, която ми липсваше. Надвиснала, наситено жълта и пълна.
Видях се близначките и Борис. Най-накрая смениха заведението и бяхме в някакво фешън кафене, вместо в пицарията. Излишно скъпо е, обаче сервитьорите поне не ни мразят. Борис ще лети на нов самолет, на близначките им е минал държавния, а аз нямах нищо за разказване. Както обикновено твърдя.
И в края на деня (или по-скоро в средата на нощта) точно когато влязох да се къпя, токът спря. Така че се къпах на свещи. Адски е романтично. Обаче романтиката се губи в момента в който се полееш с разтопен восък на голо. Случва се.
А аз наистина не спя достатъчно.

Read Full Post »

Older Posts »