Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2006

Ето част от search-вете, при които е излизал моят блог:

  • Депресия
  • Алкохолизъм
  • Снимки на голи мъже

Започвам да откривам непознати страни на блога си…

Read Full Post »

Аз едва успокоих дишането си, докато сърцето ми спря да бие така сякаш ще счупи ребрата ми. Съжалявам, казах, просто искам да избягам. Съжалявам, съжалявам, толкова много съжалявам. Знаеш. Но не мога. По-силно е от мен, искам да избягам. Винаги съм искала.

А ти сключи ръце около мен и каза, че няма да ме пуснеш.

И тогава разбрах защо бягах. Просто исках някой да посегне да ме задържи.

Колко клиширано и успокояващо едновременно…

 

Read Full Post »

Tripping, some kind of

След като снощи си платих телефона на денонощната каса, а после си говорих до 3,30 с Елейн, която беше доста разстроена, успях да се добера до къщи чак към 4. Което нямаше да е чак толкова страшно ако баба ми не беше събудила в 5,30 за да ходим към Кюстендил. И така, в 7,30 взехме някакъв автобус, който по мое лично мнение ни прекара до Кюстендил през някакво различно измерение. Помня гледката, когато слънцето изгряваше точно срещу очите ми, къщите на някакво малко градче се очертаваха като силуети, а по края на възвишенията имаше ниски облаци и мъгла. После мъглата започна да се сгъстява, докато накрая не пътувахме под сивкаво-бяло небе. А селата, през които минавахме бяха опустели и някак размазани в мъглата.  Обичам да пътувам, дава някакво чувство на свобода. И попиването на всичко ново, когато имаш чувството, че някак почти новото място попива теб… Е, това не е точно ново място, доколкото се помним доста добре, но все пак откъсването старото аз пак го има донякъде.
Освен това видях престъпно евтино списание за аниме с дискове. Подозирам, че е тъй като е италианско и дисковете ще са с ужасяващ италиански дублаж, но такава находка просто не може да се пропусне. Чудя се дали да не се разходя до гората на края на града. С моя късмет, обаче там вече ще се загубя, може би все пак не.

Read Full Post »

Аз, разбира се, изпаднах в депресия. От това, че не съм нужна на никой, дори на себе си. И получих ръка за да стана на крака. От Ян и Гибли, които не спряха да повтарят, че нямало за какво да съжалявам, докато не започнах да им вярвам поне малко, от Антония, която ми предложи евентуално разрешение на проблема с работата, от хора, които познавам и такива, които познавам само покрай блога си. Нашите го приеха малко по-зле. Т.е. можеше и по-лошо, но отношението им беше „твоя си работа, намери си нова“ и толкова. После се оказа, че шефовете ми не са ми пуснали писмено нареждане за прекратяване на договора (изисква се такова, дори договорът да си изтича), което всъщност означава, че още се водя на работа. И технически погледнато могат да ме уволнят дисциплинарно, защото не съм идвала на работа два дни, нали. При което ми вдигнаха скандал да отида да се разправям с управителката, защото иначе щели да кажат, че не са ми прекратявали договора и да ме уволнят дисциплинарно. И каква отговорност съм щяла да поема аз тогава, а? Аз учудено попитах, защо, мамка им, ще лъжат, за да ме уволнят дисциплинарно. Отговорът просто ме разби – „Хората са лоши“ и толкова. Пък. Може би съм наивна, но не мога живея с тази философия. Както и да е, когато отидох, набързо ми пуснаха някаква заповед, а с Чочо си говорихме около час. Мисля че след Хриси, той е човекът, който ще ми липсва най-много, въпреки че понякога крещеше епично.

А в събота празнувахме рождените дни на Браги и близнаците. Подаръкът на Браги се оказа опакован в доста грозно кашонче и засипан с бели стружки. Той го отвори и издуха едно известно количество от дребните бели неща от кашона. После извади биберон. Очевидно беше майтап, така че продължи да рови, докато отдолу не се показаха книги. И тъкмо всичко да си дойде на мястото, нали, когато той възкликна „Ама тези са си мои, бе!“  и аз осъзнах на какво се дължеше износения вид на подаряваните книги. После погледна картичката си, на която пишеше „Виж в банята“ и изчезна натам, като най-накрая намери истинските си подаръци. Беше сладко.

С Краси имахме няколко сериозни разговора и макар че аз всъщност се съгласих с него, всеки от тях късаше нещо в мен. Разни илюзии, наивни представи и други глупости.

Една от вечерите, прибирайки се към нас, усетих кошмарно непреодолимото желание да се кача на перилата на моста. Споменатите перила бяха една педя широки и стигащи до малко под раменете ми. А аз нелогично, но пък страстно исках да се кача върху тях. Нямах никакви намерения да се хвърлям в реката или нещо от сорта, все едно тази вада не става за хвърляне, освен ако човек не иска да постигне комичен ефект. Предполагам, че е беше някакво закъсняло проявление на онова чувство, което тласка децата към катерене по дървета. Както и да е, в момента, в който слагах и вторият си крак на перилата, мъчейки се да се издърпам нагоре с ръце, ме освети фар на велосипед и един колоездач премина с трополене и дрънчене по железния мост. Почувствах се толкова глупаво.

Чудех се дали ако аз видя някой, който наистина иска да се хвърля, непременно ще се опитам да го спра. Има няколко човека, с които по-скоро аз бих скочила, отколкото да им позволя да го направят. В общия случай бих се посветила изцяло на това да убедя произволен непознат да не го прави. Но… знам ли, ако човекът ми се вижда много отчаян, много безнадежден, много вече удавен, просто ще реша, че това си е негово решение и той знае най-добре. Което е ужасно.

Такива неща. Всъщност като гледам това ентри ми се вижда ужасно постно, но ми се искаше по някакъв начин да отбележа, че още съм тук…

И песен, макар че май прекалявам с Аланис…  Alanis Morissette – Precious Illusions

Read Full Post »

Бих искала да го кажа с мои думи, а не с чужда песен, но тази някак си пада толкова на място точно сега, утешителна и горчива едновременно…

Alanis Morissette – Mary Jane

What’s the matter Mary Jane, you had a hard day
As you place the don’t disturb sign on the door
You lost your place in line again, what a pity
You never seem to want to dance anymore

It’s a long way down
On this roller coaster
The last chance streetcar
Went off the track
And you’re on it

I hear you’re counting sheep again Mary Jane
What’s the point of trying to dream anymore
I hear you’re losing weight again Mary Jane
Do you ever wonder who you’re losing it for

Well it’s full speed baby
In the wrong direction
There’s a few more bruises
If that’s the way
You insist on heading

Please be honest Mary Jane
Are you happy
Please don’t censor your tears

You’re the sweet crusader
And you’re on your way
You’re the last great innocent
And that’s why I love you

So take this moment Mary Jane and be selfish
Worry not about the cars that go by
All that matters Mary Jane is your freedom
Keep warm my dear, keep dry

Tell me
Tell me
What’s the matter Mary Jane…

Read Full Post »

Няма да ми продължат договора, т.е. уволняват ме, а с Краси сме пред скъсване. Някой да ме иска? Давам се евтино и мия чинии.

 

Ненужно.

Read Full Post »

Вчера за пръв път опитах марихуана. Всъщност почти погрешка. След като останахме само двамата с колегата Димитър в офиса за късните смени, той ме попита щяла ли съм да имам нещо против ако запуши. Не, всъщност не, може би било по-добре да ме изчака да си тръгна. Трогната от тази загриженост, аз настоях, че не, спокойно сега, баща ми пуши тютюн за лула с мирис на чорапи, та една цигара ли толкова ще ми пречи. И колегата запали. Странен мирис един такъв, и той миришеше на чорапи… И цигарата беше подозрително тънка, но реших, че я е взел от някоя от колежките. И с целия си акъл наивно попитах каква марка е цигарата. Отсреща ме посрещна ококорена физиономия и отговор „Каква марка бе, това е трева!“. И предложението да пробвам. В първия момент по рефлекс отворих уста да откажа. Обаче истината е, че винаги съм искала да опитам (ок, не винаги, сигурно в детската градина не ме е блазнело) просто за да мога да преценя сама, а не да се чудя дали да вярвам на онези, които я приравняват със смъртните грехове или на онези, които се кълнат в нея. И опитах. Обаче… ми, нищо. Само ми стана лютиво на гърлото и имах чувството, че изпускам дим и през ушите. И изпратих на Мор едно доста алогично доказателство на задача (което може би дори е вярно, само дето за да се докаже трябва да мине около Великата теорема на Ферма, примерно), но подозирам, че не беше от цигарата.

А днес петима човека, които познавам, имат рожден ден. Първият е гореспоменатият колега, вторият е Ники, който става на 29, но изглежда като наскоро завършил гимназия и има навика да се колебае между демонстративен непукизъм и изненадващи изблици на емпатичност, близнаците, които са толкова различни един от друг, че след време започваш да се чудиш как си ги бъркал в началото и накрая Невена, която прелетя през компанията, избра си момче, след което пътищата ни се разделиха. Да им е честито, първите четирима дори ще черпят:)

Read Full Post »

Older Posts »