антибиотици и привидности

Лошо ми е. Оправям се, но продължавам да се чувствам като изтискан лимон – изхабена и кисела.

Ще се запиша за магистратура, но ще трябва и утре да се разкарвам до университета – оказа се, че има куп документи със снимки за попълване.

Чакам с нетърпение заплатата си другия понеделник, но заради болничния и с някоя и друга глоба за закъснение, сигурно ще е смешна.

Затопля се и не вали, но небето е сиво.

Живея, но всъщност преживявам. И освен това боли, поне когато съм болна. И не само. Искам си песента. Онази в главата ми, която се появява, когато наистина съм жива.

Реклама

Read Full Post »

Моята песен

The Corrs – Hurt Before
She’s a girl in a world, she’s moving as fast as she goes
Loves her mum and her dad, the only secure that she knows
But at night, she’s alone, she’s dreaming of somebody new
Her someone for to hold, she’s praying the dream will come true

Като малка бях точно това – асоциално малко момиченце, боящо се да общува извън семейството си и свиващо се в някаква черупка заедно с плътно наблъсканите мечти, емоции и един-двама въображаеми приятели.

Show me the way – show me, show me how
Help me be brave – for love
Show me the way – show me, tell me how
What do you say

Е, сега припевът е с хубаво пожелание… Трябва ми

There’s a pain in her heart, she’s trying so hard to unwind
Makes her cry in the night, when visions so real make her blind
Wants to break through the the fear
Erasing the scars from within
Start a new kind of being – she’s down and she’s praying again

После порастнах. И осъзнах, че животът боли. Или липсата на живот. И толкова пъти лежах в тъмнината точно по този начин, чудейки се искам ли го въобще.

Show me the way – show me, show me how
Help me be brave – for love
Show me the way – show me, tell me how
What do you say

Уф, стига с този припев…

You see she’s –
Turning the key, unlocking the door
Embracing the rollercoaster world
Stepping outside, with body and soul
Taking whatever future holds
Turning the key, unlocking the door
Embracing the rollercoaster world
Take it in stride, you’re just twenty-five
And you know we’ve all been hurt before
Yeah we’ve all been hurt before
So you’re not alone…, no…
You’re not alone…

Искам. Толкова го искам това. Просто да престана да се страхувам от живота. Въпреки, че толкова пъти е бил болезнен. И да не съм сама. И да мога да си кажа, че съм само на 25, ще го преживея.

Read Full Post »

25

Вчера станах на 25. По този повод в събота направихме купон в Лили заедно с Петя, която празнуваше на 18-ти и Емо, чийто рожден ден беше на 9-ти. Забавното беше, че купонът започна на нейния рожден ден и завърши на моя.

След цял ден пазаруване и нервене, че може да закъснея за собствения си рожден ден, вечерта определено го компенсира.  Получих всичките Амбър-и в комплект, онзи красивичкият, с кутията. Следващото нещо, което отворих се оказа буркан с насипани в него сурови боб леща и ориз. И капак от лютеница. Аз нещо не разбирах и ми личеше, а Лили изтърси не твърде логичното „Чакай, сега ще ти донеса леген“. Аз престанах да разбирам всичко. „Да го изсипеш“ уточни тя. Аз машинално изтърсих зърната в легена и видях, че вътре има и дъвки. Зелена ябълка, като разбрах по-късно от опит. Това обаче пак не връзваше много смисъл, но Лили ме посъветва да ровя, докато намеря. И след като потопих ръка в ориза до китката си намерих седефена гривна и медальон. Следващата торба се оказа пълна с шест седем шоколада – Кетбъри и един Линдт с череша, на който като обяснение за количеството пишеше „Защото много те обичаме“. Много трогващо, още повече, че явно наистина някой беше слушал опяванията ми кои са най-добрите шоколади. Получих и две пръчки за коса, с които мязам на извънземно с антенки и много се харесвам и два чифта чорапи с пръсти и с много розово. Също и два парфюма – единият от Краси, а другият – Евтерпа за тийнейджърки само заради епично безвкусният текст на опаковката, който убеждаваше, че стози парфюм мъжете ще сами ще ми падат в ръцете/краката, при това точно набелязаните от мен мъже.

В 12, точно когато стана 19-ти, получих един куп толкова мили думи, че се чувствах емоционално опиянена и разпрегръщах десетина човека. Между другото, почти непих, защото пак борех зъбобола с течен аналгин. Дори беше почти успвшно.

А на Емо му подариха A Feast for Crows на Мартин и той изглеждаше… ми мен почти ме стана страх за него по едно време, сякаш беше напълно шокиран, за момент се уплаших да не би да я има. Във всеки случай сащисаната му физиономия наистина освети вечерта ми.

Накрая след като всички си отидоха, с Амелия легнахме да спим, но до сутринта си говорихме за какво ли не. Съответно на самия си рожден ден бях леко заспала, но се преживява.

На четвърт век съм. И искам още. Все още не съм влюбена в живота, но поне ми е нужен. Което не чувствах преди една година. Благодаря на хората, които бяха и са до мен.

Read Full Post »

Зъбобол и служебни случки

Събудих се в 8 от това че адски ме боли зъб. По мои вероятно не много обективни наблюдения всъщност ме боляха петнайсетина зъба и ухо. Трябва да отида на зъболекар, но сега няма кога, другата седмица ще е явно. Упорито мислех дали да не си взема по-големи количества аналгин, но като знам на какви червени петна ставам, реших да пропусна и да си страдам.

Днес Пешо, нашият търговски директор, напуска, защото отива в друга фирма. Не знам, тъжно ми е някак, той беше първият човек в службата, когото видях. Освен това стават и някакви рокади, които са леко неясни и колежката ми, която последният месец на практика едва се появяваше на работа е назначена за супервайзор. Нищо против нея, но не е човекът, който може да ми вдъхва респект и да ме накара да се вслушам в мнението му. Е, рано е да се каже, ще видим.

Някъде между всичко това имах неприятен словесен дуел във форум, в който няколко човека действаха точно като развилнели се гаменчета от детската градина, които са си намерили по-дребна и вероятно очилата жертва. Доста разочароващо се оказа и това че между тях имах познати.

След Бейлис-а, който беше донесен за довиждане, разбрах че май има някаква истина в приказките за обезболяващия ефект на алкохола. В смисъл, пак се усеща, но се преживява.  След половин час имам среща с Емо и Петя за да си поръчваме тортите за рожден ден, дано успея да хвана по-дълга почивка.

Read Full Post »

Искам

Искам да избягам, искам да просто да тичам. Да чувствам  вятъра в лицето си и пътя зад себе си. Искам в главата ми да звучи прескачащия ритъм на някоя забързана песен. Искам да танцувам докато остана без дъх. Искам да е лято и най-накрая да се престраша да скоча от онази скала в морето. Искам да е зима и да се спускам по онази писта, на която само се молех да стигна до долу със здрави кости. Искам, лудешки, кошмарно и отчаяно искам. Нямам идея какво точно, между другото. Нещо друго. За първи път от дни, вероятно и седмици съм се наспала като хората и съм отделила малко време за себе си. И чувствам някаква почти истерична енергия в себе си.  Освен това наближава рождения ми ден. Депресия на ледени кубчета в общия случай, но искам да си отживея преди да ме е хванала. Искам. Знам, че това е една много егоистична и по същество меркантилна дума. И въпреки това аз безсрамно я чувствам с цялата й тежест. 

Песен на деня: Roxette – Dangerous

Read Full Post »

Разговори по семейному

Баща ми смята, че съм се провалила. И че го съсипвам. Така каза. В прав текст.Това защото последните две години си бавих завършването, а тази есен пропуснах записването за магистратурите. Мамка му, смятах, че съм се провалила, ако взимам наркотици, продавам тялото си или поне слушам чалга. Че го съсипвам ако му се налага да ме прибира посреднощ от полицейското, а колегите му четат за мен в „Нощен труд“ и цъкат зад гърба му. Но не, и сега съм си била провалена, какво съм била направила за последните две години. Не, след като не взимам четирицифрена заплата или поне не съм ги отървала от присъствието си, взимайки стипендия за някой китен чуждоземен университет, то съм се провалила. Да, аз не съм постигнала нищо особено, обаче липсата на прогрес не е провал. Не е това престъпление, което се четеше в погледа му. И дори да се проваля, то това си е моето падение, не семейното. Защо трябва да се чувствам вечно отговорна, правейки каквото и да е? Това беше причината в един момент просто да не мога да ходя на изпити. Толкова се плашех от факта, че мога да ги изкарам зле, че дори не ми се мислеше за тях. Затова и не можех да се наканя да отида да видя приели ли са ме за магистратура до последния момент. Пък тогава се оказа вече късно. И, да, малодушно го криех. Е, ще си изкарам доживотните осъдителни погледи за това.

Обаче всъщност не помня някога да е бил доволен от мен. И когато учех в пишещата се за доста елитна Национална природо-математическа, и в университета, вероятно и в началното училище, но тогава не сме си говорели. Спомням си един разговор от преди десет години, когато той доста картинно ме попита какво смятам да правя с живота си, все така ли в калта ще се влача. Такива неща не се казват на петнайсетгодишно объркано момиче просто. И ми писна да ме питат какво ще правя с живота си, след като твърде много време не ми беше позволен такъв. Бях затворено момиче без интереси (щото ме беше страх, че може да имам неправилните), без приятели и без претенции, защото дежурният лаф беше „виж я не си е изчистила стаята/ изкарала добре контролното по физика/сложила шапка, пък иначе с претенции…“. И никога не биваше да противореча, щото не съм била дорастнала. Като дорастнах, пък те ме издържали, като започнах в основната си част аз да се издържам, пък било в тяхната къща. Няма такава хипотеза като мои аргументи, които да важат. След като съм се провалила така, особено.

А днес бях на събеседване за магистърска. Не му казах, дори когато попита излъгах, че е другата седмица. Просто нямаше да понеса още половин час лекция „не се проваляй за пореден път, не че не ти е навик“. Да се надяваме, че този път ще се получи.

Знам, че той ме обича, няма как иначе. Обаче определено не ме харесва. Не знам дали някога въобще е.

Read Full Post »

Няма нищо гнило в Дания

„На 30 Септември 2005 датският вестник “Юландс-Постен” публикува 12 карикатури, изобразяващи пророка Мохамед. Мюсюлманите надигнаха буря от протести и двама от карикатуристите бяха принудени да се крият след като получиха заплахи за живота си. Ислямски организации поискаха извинение от датското правителство и инцидентът се превърна в световна дипломатическа криза. ОИК (Организация на Ислямските Конференции), Съветът на Европа и ООН разкритикуваха датското правителство за това, че не взело мерки срещу вестник “Юландс-Постен”. Датският премиер Андерс Фог Расмуссен защити свободата на печата и словото и заяви, че ако някой трябва да вземе мерки, това е съдът, а не правителството. Междувременно, в ислямските страни горят датски знамена и снемат датските стоки от полиците на магазините. Няколко страни отзоваха посланиците си от Дания и въоръжени лица атакуваха офиса на ЕС в ивицата Газа“

„Иран ще преразгледа отношенията си с всички държави, където са публикувани карикатурите на пророка Мохамед в т.ч. и България.“

Това което ме вбесява в цялата идея е, че се прави такъв огромен проблем заради осмиването на имагинерния Мохамед (зная, че е реална историческа личност, това не го прави по-малко имагинерен пророк и божество), а когато става дума  за съвсем реални хора това е напълно допустимо. Имам предвид веселите масови тържества в Палестина и няколко други държави по случай атентатите от 11-ти септември. За които сигурно е имало протестни ноти, но не и такива  истерии на най-високо ниво. И ако се погазят нечии човешки права не е голяма трагедия, ма сакън, да не би някой да оскверни свещеното име…

Освен това ми е крайно абсурдно защо Сирия и Иран (а не сирийското и иранското мюфтийство, примерно) се обиждат на половин Европа (а не на конкретните вестници). Сбъркано е.

Read Full Post »

Божествена непогрешимост в изолирани условия

Трудно е да бъдеш бог. Беше чел една такава книга някога. Още преди да умре. Не предполагаше, че ще се окаже толкова вярно.

Малко се изненада, когато умря. Някакъв нелеп пътен инцидент. Но изненадата не беше от отва, че е умрял, а от факта, че го осъзнава. Тогава му казаха, че го правят бог. Ако беше материален, щеше да падне на земята от смях. Обаче тъй като не беше само смени няколко много абсурдни цвята на аурата си.
            – Аз бог? – извика той (или поне щеше да извика ако беше материален, сега просто го помисли много силно и много въпросително). – Откъде накъде? С какво съм го заслужил? Никога не съм правил нещо особено, дори не живеех праведен живот…
            – Това са второстепенни неща. -отвърна му Вселенският Разум. Или Висшата Сила, или Председателят на Комитета по Обожествяването, или който там беше. – Важното е, че си мислил и чувствал. Разумът не се губи просто така. Той остава някъде там. Не изчезва със смъртта. И за да не бъде похабен, ще те направим бог.
            – Бог на какво? – попита той, като все още кой знае защо му беше ужасно смешно. – На виното? На любовта? На следобедната дрямка на работното място?
            Не, обясниха му със спокойния тон, с който се говори на много малки деца със забавено развитие, човешкият разум не е предвиден да се развива само в една посока. Той е твърде многопластов за да отговаря само за една област от живота. Ето защо му се предоставяла възможност да се развива всестранно. С други думи, щял да бъде бог на определена планета. Новите планети, обясни му Вселенският Разум (или Висшата Сила, или Космическата Досада, или който там беше), страдали от огромен излишък на ресурси и двойно по-голяма липса на рационалност в използването им.  Някой трябвало да побутне еволюцията в нужната посока, когато тя зацикли и започне да обикаля в кръг около кръглите червеи. Да придърпа леко някой метеорит, когато цялата планета се окаже пълна с огромни, но пък доста тъпи гущери, които са окупирали цялата хранителна верига. Да не позволява цялата суша да се окаже покрита само с полета от зелени мухоморки. Такива работи. За това трябва някой с разум. И всесилен, разбира се. Затова го правели бог.
            След това му намериха планета. Всъщност въобще не му я търсиха, просто незабавно го пратиха при небесното тяло, което земните астрономи щяха да открият двеста и тридесет години по-късно и да нарекат AX- 23042235G, с което интересът им към него щеше да се изчерпи. Седем години по-късно планетата щеше да бъде преименувана на Джемайма Куон,  тъй като гореспомената дама си беше платила за удоволствието, а и астрономическите институти трябва да получават пари отнякъде. Както и да е.
            Първите десет години той просто седеше и наблюдаваше с вселенско отчаяние планетата. Забавна беше тази топка огън, не можеше да отрече. Красива една такава. И все пак си оставаше просто буца магма. После реши че след като е всемогъщ може би би могъл да направи нещо. Освен да брои секундите, което досега правеше  с пълна непогрешимост. Ето защо на 315 469 872 – рата от тях, той реши да пробва номера с всемогъществото. Откри, че може да усети всяка частица от планетата. Да види всеки атом, електрон и дори неутрино, да му се не види, когато умря дори още не бяха доказали окончателно, че неутриното въобще съществува. И да се слее с всяка частица и да я накара да действа както той пожелае.
            Отне му около половин милиард години за да превърне красивата топка огън в не толкова красива топка кал и вода – да изстуди потоците магма, да създаде някаква почти стабилна земна кора, да синтезира нещо като атмосфера. Беше толкова трудно, толкова кошмарно трудно. Сякаш непрекъснато нещо се опитваше да избухне, а той непресттанно успокояваше,  забавяше, притегляше или разсейваше неизбежните явления.
            След това нещата вече бяха по-лесни – около двеста милиона години той комбинираше различни елементи, редеше атомите като мъниста във вериги и пръстени, създаваше им доколкото можеше стабилни условия с надеждата те да не се разпаданат веднага… да не се разпадната в следващият час… в следващите дни. И накрая с гордост можеше да каже, че имаше първото си едноклетъчно – приличаше на микроскопично синкаво човешко ухо с нескопосани органели по средата. Странно жалка силициево-въглеродна форма на живот за двеста милиона години усилия, но все пак беше голяма крачка. Добре де, грозна крачка. Но голяма.
            После нещата тръгнаха едва ли не с главозамайваща скорост. Само след 150 милиона години вече имаше някакви животни, подобни на земноводните. Вярно, беше сбъркал нещо и имаха три различни пола вместо два, но той го компенсира, като увеличи либидото им и брачните тройки въобще не се събираха трудно.
            Двеста и тридесет милиона години след това първите маймуни слязоха от дърветата. Поне метафорично, защото всъщност една от летящите разновидности се качи по дърветата. Все едно, факт беше, че започнаха да проявяват някакъв разум. При това на него му се налагаше да прави все по-малко усилия. Всъщност най-вече наблюдаваше. Беше му доста скучно
            Само след около милион години планетата беше пълна с разум. Сигурно никой нямаше такъв разум като неговия, но пък за сметка на това, в глобален мащаб имаше разум в огромни количества. Толкова много разум, че от неговия на практика нямаше нужда. Той продължаваше да наблюдава и да контролира масовите изригвания на вулкани, примерно, но общо взето това си беше скука. Тридесет и две хиляди и двеста години скука. Доста си беше. Опитваше се да се забавлява с живота на подопечните си форми на живот, но те бяха толкова далеч от неговия начин на мислене и емоционалност, че той направо се чудеше как може да са разумни. Как можеше разумни същества да водят такъв живот и да не умират от досада още преди третата си година?
            Беше се опитвал да си намери друга планета, може би някоя друга развита от разумно същество, но откри, че не може да избяга от собствената си планета. Той беше станал част от нея, и тя от него. Не можеше да я напусне, сякаш планетата имаше стъклен похлупак, който не можеше да счупи. Не можеше да усети частиците отвъд нея, планетата твърде силно го притегляше към своите собствени.
            И тогава той се предаде. Стана едно с планините, със сушата и с морето. Стана едно с атмосферата, която го ообграждаше и притискаше като покров. Едно с онези същества, които бяха правени по негово подобие, но бяха толкова различни. А после започна да къса от тях. Да подрежда планини една върху друга, да пресушава океани и да излива потоци от лава на повърхността. Болеше, все едно че се режеше сам с нож. Но през тази болка прозираше огромният куп, направен сякаш от разкъсаното тяло на планетата – грамада от пръст и лава, която пробиваше атмосферата. Пробиваше онзи проклет похлупак, който го обграждаше. И тогава с едно последно усилие той се повдигна още малко и удари по него. И похлупакът се счупи на хиляди малки парченца, освобождавайки го.
            А самата планета избухна отвътре. Ужасяващите тектонски движения и чудовищните изменения  в кората й не можаха да удържат горещото ядро.
            Така загиват световете. От скука.

Read Full Post »

Хепиендът, който дразни или за живота и киното

Вчера гледах „Мемоарите на една гейша“. Много красив филм, макар да не беше твърде дълбок или разтърсващ. Гледах го с удоволствие и едва усетих двата часа и нещо. Но краят ме разочарова жестоко. В смисъл, (това е спойлер, четете на своя отговорност) накрая се оказа, че и двамата винаги са се обичали взаимно и паднаха в обятията си. Принцесата се омъжи за принца почти. А аз бях разочарована от сюжетното измъкване и от клишето.

И тогава се замислих, че като малка дори когато филмите бяха с хепиенд, аз им измислях още по-хубав. А сега хубавите краища ми се виждат плитки, клиширани и нереалистични. Откога ми трябва болка за да почувствам нещо? Откога съм толкова горчива, че сладостта ми се вижда изкуствена? Дали израствам или просто увяхвам?

И още нещо… В един момент си помислих – ок, тези двамата през цялото време са се обичали, нямаше ли да е по-добре да се вземат още в самото начало и всички да са доволни и щастливи? А после осъзнах, че ако беше станало така никой нямаше да е това, което стана. Да се стреми към повече и повече, та дано някога достигне и невъзможното. Така че може би и от болката има смисъл. Когато не те убива, разбира се.

Read Full Post »

Брави и форуми

Според моето схващане за брави те трябва да се заключват и отключват. А не да се заключват, разглобяват, изчовъркват и после да се отключват, да му се не види! Искам просто да мога да си излизам от къщи, толкова ли е много? Успях да се вбеся и да си изкривя ключа, сигурно прекалих, обаче просто не може това да минава в графата „да бе, случва се… всяка седмица, наистина, но какво да се прави“.

От миналата вечер съм и модератор на форума „творчество и изкуство“ в Сивостен. Формално съм модератор и в Шедоуденс във форума за конкурса, оказа се:) Знам ли, едно такова ирационално весело ми е като си помисля, че мога да изтрия  половината теми или да направя целия текст електриково розов… Ок, днес явно наистина не мисля нормално.

Read Full Post »