За писането и разни вчерашни срещи

Вчера бях на представянето на електронното списание Шедоуденс (част от чийто екип съм, поне като се сетя да пиша) на срещата на клуб „Иван Ефремов“. Та, изправиха се отпред Симеон, Жоро и Емо (най-вече Симеон и Жоро, Емо седеше дълбокомислено на стол) и обясниха какво е списанието и кой го прави. От една страна, можеха и по-добре да се организират, а не просто да импровизират. Пропуснаха някои неща, разпростряха се излишно върху други. Дори казаха някои неща, с които аз не съм съвсем съгласна. Например това, че ние имаме за цел да сме критична медия – никога не съм възприемала списанието като кртитично по природа, просто неспестяващо горчивите истини и хапливите реплики. Емо пък по някое време беше искрено изненадан от факта, че имало някаква томбола с награди. В смисъл онзи невинно учуден поглед, който извади, беше безценен. И въпреки това всъщност мисля, че мина много добре. Дори не говоря толкова за публиката, не мога да се поставя на тяхно място. По-скоро съвсем егоистично говоря за списанието. Както каза Гибли, беше „надъхващо“. Това да се сетим, че сме направили вече 50 броя, повечето от които заедно. Че всеки е писал по нещо наистина добро, дори да не е често. Че колкото и да спорим, всъщност обикновено спорим за подробности. Разни такива неща.

След лекцията, един младеж каза, че четял списанието най-вече заради моите и тези на Симеон писания. После ми обясни, че ми бил чел и блога и му харесвал. Аз доста объркано благодарих, защото първо никога не съм знаела как да отвръщам на комплименти (е винаги я има опцията с „да бе, да бе, знам, че съм велика“, но мисля да я пропусна) и второ подозирах, че ме бърка с Марфа, истинският блогър в списанието. После обаче се сетих, че той каза и нещо за стария ми блог, пък Марфа май няма такъв, така че може наистина да е говорел за мен. И ми стана някакво такова стоплящо, нали. В смисъл, винаги съм била на мнението, че това го пиша за себе си, пък да го харесва който ще, но наистина помага, когато някой харесва това, това което и ти обичаш. Още повече, когато писаното изразява някаква част от теб.

По време на представянето Симеон спомена и за една друга инициатива – писателската работилница. Това беше нещо като виртуален кръжок по писане. Всеки от участниците изпраща по един свой разказ и тези разкази се отключват за коментари на равни интервали време. Също така всеки автор е задължен да прочете и коментира (разбирай разкритикува) разказите на останалите. Идеята е, че така те ще си видят грешките и ще подобрят писането си. Честно казано аз не участвах в това от една страна, защото не ми хареса организацията, от друга защото имаше и самоцелно критикарстване, което щеше да ми направи впечатление повече от обоснованите критики и накрая нямаше да има никакъв положителен резултат. Та защо го разправям всичкото това? Вчера, малко след това и докато Калин ми обясняваше какво може да се подобри в моя разказ, че аз много трудно ще го променя. Тоест като кажеш на някой „Виж кво, пич, историята я бива, но направи главния злодей правдоподобен и героинята руса“, това всъщност е твърде сложно. Обикновено разказът вече се е оформил в главата ти и трябва много бой, за да му придадеш друга форма, дори да знаеш каква точно (не) трябва да е тя. Но това не означава, че съветът е отишъл напразно. Защото при следващия подобен разказ, авторът ще има предвид това. Или при по-следващия… бе, все някога. Разбира се, винаги ги има крайните варианти, като критици, които се заяждат за всяка буква и „тоя герой не ме кефи, щото носи много сиво усещане“, както и автори, които се държат сякаш това е единствения и и крайно неповторим разказ. Но все пак не става дума за това.

И така. Беше хубава вечер.

Реклама

Read Full Post »

От сърце и душа

Това, както споменах и в едно предишно ентри е първият разказ, който завършвам от доста време насам. И понеже вече го публикуваха в Шедоуденс, реших, че мога да го пусна и тук. Разбира се, на второ прочитане (т.е дванайсто, но второ след излизането) видях разни недомислици и грешки, но ще го оставя така. И само предупреждавам – доста е дълъг

Светът се размива, небето е бездна,
а в земята виждам само пръстта.
Нещо в мен бавно изчезва
и се питам имам ли душа.

Той се превъртя и скочи на пода от гардероба ми, където седеше преди това.
– Сигурна ли си, че не е тук? – попита той.
– Можеш да огледаш цялата стая. – Учтиво се отместих от пътя му. – Потърси я сам.
– Изгубих душата си – каза той. – Трябва да ме разбереш.
След което отвори гардероба и затършува. Надникна под леглото и зад библиотеката, накрая дори повдигна дюшека.
– В тази стая има само една душа – заключи той. – Твоята.
После се хвърли и обхвана лицето ми с ръце, стисна го, а в ума ми затанцува дъга от светлини. Нежни и топли, толкова топли ръце. Не горещи, просто приятно стоплящи. Топлина, която изпълва отвътре. На която ти се иска да се оставиш и отдадеш напълно. Така се крадат души.
– Глупак – промълвих аз. – Нима мислиш, че бих държала душата в тялото си?
Беше очевидна лъжа, разбира се, но той веднага отпусна ръцете си и умът ми се избистри.
– Съжалявам. – Той наведе глава засрамено. – Имам нужда от душа. Пристрастил съм се някак.
– Деградация, а? – ухилих се злорадо аз.
– Абсолютна – съгласи се той и също се усмихна насреща ми.
– Все едно душата ми нямаше да ти хареса. Твърде чуплива е и не е привлекателна.
Той притисна длан към основата на врата ми за миг.
– Тъжно е, когато в едно толкова младо тяло има толкова остаряла душа. – Той ме погледна с внезапна загриженост, после се усмихна. – Защо не ме оставиш да ти я сменя с някоя по-хубава? Съвсем нова, почти неизползвана и така нататък.
– Не, благодаря.
– Говоря съвсем сериозно. Напоследък все по-често изглеждаш сякаш знаеш, че небето ще се стовари върху теб. Би ти помогнало да забравиш всичко това.
– И двамата знаем, че ми трябва само ново и почти неизползвано сърце – въздъхнах аз.
– Помисли си пак за душата.
Той ми махна за сбогом, след което отвори прозореца и със засилка скочи на покрива на съседната сграда през улицата.

Read Full Post »