Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юни, 2008

В събота бях на среща на класа си от гимназията. Или поне на някаква част от него. Общо взето беше забавно – кой сгоден, кой женен, кой с дете… Стандартните реплики „ей, ма що бяхме такива магарета в училище“, стандартните клюки… По някое време ми свиха телефона, понеже много звънял, но ме увериха, че щял сам да си дойде, а после ми дадоха да скрия този на Данчо. Някакво такова като пак да сме на 16. Весо ми каза, че всичко в гимназията щял да ми прости, само не и това, че съм го цапардосала със сборника по математика, а аз изпаднах в искрен разсмисъл кога и защо съм правила подобно нещо („ще да е имало защо“, каза той). Аз се разлях в спомени с кой за какво сме се дърлили, а ималият лошия къдмет да седне най-близо беше принуден да ги изслуша, подхилвайки се на места. Накрая всички се запътиха към пиано бар, а аз тръгнах да спя.

И всичко щеше да е прекрасно, ако аз не се бях сдухала като образцов лист отбрулен, нали. Не мога да разбера защо все още като се видя със съучениците си влизам в „смотания“ си режим. Онова състояние, в което аз пак трябва да си търся самочувствието с фенерче и в речника на чуждите думи.

Понякога сега си мисля, че нещата не са били чак толкова зле. Да, имах си повечко килограми, заради които се обличах в някакви торби, но всъщност не съм била неприлично или нездравословно дебела. Да, не бях сред гениите на класа, но не е като да не изкарах отличен на кандидатстудентския без курсове (което нямаше как да знам в гимназията, разбира се). Да, не бях популярна и си нямах фен-клуб (подозирам, че Диди си имаше, макар да не мога да го докажа), но всъщност никога не са ме изолирали или избягвали. Поне основната компания от класа, имаше си и пълни елитаристи. Да, бях по-скоро някой, който не задраскваш от списъка, отколкото някой, за който се сещаш специално, но все пак… Това обаче всъщност нямаше значение, защото резултатът беше, че се чувствах безнадеждна като Голямата депресия от миналия век. И сега като някакво дежа ву това се връща като се видя с тях. Мааму. Това ако трябва да резюмирам нещата с една дума.

После Петър ме взе, остави ме да си изплача болката, а накрая играхме Guitar Hero до малките часове. В резултат на другия ден се успахме и вързахме тенекия, за което още ми е съвестно.

А, да, и в Guitar Hero-то аз все още имам малко да мина нивото на гаражна банда, а той през това време успя да стигне до турне в Европа.

Песен на деня: Social Distortion – Story of My Life

Read Full Post »