Някой каза, че моята история с Алекс приличала на сериала „Приятели“ – аз се тръшкам за сърдечни проблеми, приятелите ми ми дават разни съвети… Всъщност вече май прилича на сапунена опера, уви. Е, предпоследен епизод.
Тръгнах си с него и останалите от събирането. Когато се разделяхме, той попита сигурна ли съм, че не искам да тръгна с тях. Не, казах, аз, не искам. Продължихме към тях. Опитах се да го накарам да влезем в някое заведение за по кола, но той не пожела. Така че просто седнах на една пейка в градинката пред „Кристал“ и му казах, че не искам повече да продължавам с него. Той отговори, че трябвало да тръгна с другите, нали ми бил предложил.
Добре, нали той и предишния път ми бил казал, че това нашето не е връзка, твърде рядко сме се били виждали (не е работата в количеството, а в качеството). Не, и защо съм му го казвала това, щял да ми хване вяра само ако му затворя телефона и не му вдигам, тогава би ми се ядосал (Добре, защо трябва да се държа като кучка, за да скъсаме? За да може гордо да казва, че всички жени късали с него са кучки?). Не, тук въобще не ставало дума за него, ставало дума за мен. Явно аз не съм искала нормална връзка с нормален мъж. Какво можел да направи той?
Опита се да ме убеди, че всъщност се държа така, защото съм му ядосана заради филмовия спор във форума. Да бе. Ако му се ядосвам повече там, то е следствие, на това че и там се държи като на живо. По същия начин счита, че той е единствено правият и не само това, ами всички са напълно съгласни с него, дори без те да са го разбрали. Как въобще не можеш да ме видиш, възкликна той, не очаквах това, точно ти да гледаш толкова плитко. Той просто се бил държал така, но само се правел на идиот, как не съм го забелязвала.
(А на мен ми омръзна всеки път, когато някой се държи тъпо с мен да казва това беше майтап/ебавка/хранене. Перфектното оправдание за абсолютно всяка ситуация.)
Ок, казах аз, явно аз не мога да видя. Съжалявам, вината е изцяло моя, но не мога. Далтонистка съм, или е кокоша слепота, все едно, но просто така не става.
Не можело така, след като сега съм била тук явно имало нещо, явно все още нещо ни свързвало. И какво не е направил, което трябвало? Какво повече можел да направи? Той досега бил удържал чувствата си, защото аз не съм била показвала моите (нали уж чувства нямаше по неговите думи?).
Хубаво, съгласих се аз, а на теб добре ли ти е с такава полубезчувствена жена? Не, изпротестира той, не съм била безчувствена (добре де, последно?). И мамка му, какво значи, че не е мислел, че имам чувства, ако нямах чувства не бих го и докоснала. Но вече нямам, да. Съжалявам, нещо се скъса в мен и няма начин да го снадя.
За пореден път казах, че ако продължим така само ще натрупаме лоши чувства, съжалявам, аз вече ги трупам. По-добре да се разделим и да можем да имаме някакви приятелски отношения. Ако него го устройват, разбира се, казвал ми е, че за него приятелство не съществува. И отново същите аргументи, и отново същите контрааргументи.
Просто не мога, казах аз, физически не мога.
Той стоеше облегнат на стената, дългата му коса се вееше от студения вятър, а моята се измъкна от шнолата и полепна по лицето ми. Очите му бяха червени и блестящи. Той, сложил ръце на кръста ми, опитващ се да ме притегли и аз, извърнала глава почти с ужас. Перфектната сцена за тежка драма. Късаше ми сърцето и не исках аз да съм причината за това. (Само че… той се е отървал от казармата, играейки гей две седмици след като е влязъл. Сигурна съм, че гей се играе по-трудно от влюбен мъж. Съжалявам, не мога да повярвам. Не и след тези три месеца, особено след първите.)
Накрая решихме, че се разделяме временно, да видим дали ще се уталожат емоциите. Честно казано, за мен това беше измъкване, за да може временното да стане постоянно. Но той настоя за срок, и аз от немай къде казаха „три седмици“. Той попита с тези две, които не сме се виждали ли, аз казах не. И после се разделихме.
А аз просто не му вярвам, това е проблемът. И мисля, че имам достатъчно добри причини за това. Има една песен на Depeche mode – Question of lust. Припевът започва с „It’s a question of lust, it’s a question of trust…“. Мисля си, че това доста добре описва какво търсят във връзките мъжете и жените. За мъжете е ужасно важно жената да ги привлича на някакво ако ще епидермално ниво, докато за жените е много важно да могат да се доверят на човека до тях. Чисто еволюционни инстинкти. А аз никога не знам какво мисли той, кога се майтапи с мен, кога ме манипулира (включително пътите, когато с усмивка на лице после ми е обяснявал как съм се хванала), кога просто се лигави и кога всичко е казано откровено. Вчера по повод на един спор във форума аз осъзнах, че вероятно съм най-евтиното гадже в тази част на света. В смисъл, финансовите му разходи се ограничават до две минавания с такси през нас и няколко мандарини/ сладки/ квото там съм яла у тях. Първо развях знамето на безплатната любов в спора (на което продължавам да си държа, все пак), но после се замислих. Всъщност мен наистина така ме устройваше повече. И би ми било проблем да приема и прост подарък от него. За да не се чувствам задължена и да не се чудя как ще използва той задължението. Защото нямам как да му вярвам.
Понякога се чудя дали не се лъжа и дали не го обвинявам несправедливо. Обаче някак всичките ми инстинкти крещят да се махам. Голяма част от логиката ми също (пък и няколко приятели, но това е отделен въпрос.). И дори аз да съм в ужасна грешка относно него – просто не става.
Песен на деня: Queen – I Want to Break Free
A Reality Refuge 