Стивън Линч

Та значи, аз се усетих, че в тоя блог има твърде много лична драма и нищо за четене, нали. Тук-таме по някой линк към песен и това е. Затова започвам тази нова категория с идеята в нея да има поне малко полезни или забавни неща.

А за Стивън Линч… той е човекът, който пее правилните неприлични песни. Има точния баланс между простащина и евфемизми някак. Освен това не само трябва да се чуе, но и да се види как пее.

Първата песен, която чух беше очарователната If I Were Gay.  Най-странното е, че ако не се заслушаш в текста много, песента наистина звучи мило и романтично. Но все пак „It’s not that I don’t care -I do, I just don’t see myself in you“… Друга негова песен, която много харесвам е Lullaby . Освен самата песен („Why can’t it all be like it was before,how can i explain why mommy’s not here anymore. Cause daddy likes porno and $10 whores, daddy gets wasted and robs liquor stores…“)  и предхождащата я реч е епична. Като цяло песните на този тип са ужасно цинични, твърде забавни и с престъпно лирични мелодии. И се получава много добре. Разбира се, въпреки че мен най-много ме впечатляват песните, трепещи романтиката, Стивън Линч пее не само за това. Има политически некоректни песни за църквата (Priest, трябва да се гледа за да се разбере колко много всъщност понасят микрофоните…), за хората с увреждания  (Special Olympics), за родителите (Grandfather Die) и за какво ли още не. И все пак това са песни, които по-скоро са цинични към клишето, а не към самата тема. А самият младеж успява да докара онова изненадано невинно изражение, сякаш няма идея за какво всъщност пее. Мисля, че просто има една група хора, които имат естествения талант да разказват мръсни вицове, а те да звучат като изискан английски хумор. И Стивън Линч е между отличниците на групата.

Още негови песни (като mp3-ки, ако не ви се рови в youtube-а) има тук.

Read Full Post »

Прости желания

Всичко, от което се нуждая в момента, е боза и безболезнено зъболечение. За съжаление и двете са невъзможни. В познатите ми денонощни продават бира, кола, ракия, мерло, етър и съмнително енергийни напитки, но не и боза. А дори и да имаше, вече няма боза като едновремешната. Сегашната в най-добрия случай само отказва да ферментира ако я забравиш на прозореца в рекордно горещ през последните сто години юлски ден. В по-лошия е на фирма „Явор – М“ и мирише на нефтопродукт. Всъщност съм далеч от това да обвинявам гореспомената фирма в това, че забъркват бозата си с нефт. Мисля, че просто са купили тръбите за производствената си линия на старо от някоя рафинерия. Между другото, това само показва колко кофти аскет съм. Нормалните аскети карат на хляб и вода. По-изтънчените преживяват с хляб и вино. А на мен ми трябват франзела и боза. Ми селско е някак. Или поне радомирско. И малко френско, но бозата се набива повече на очи, отколкото франзелата.

И ме боли зъб. Натрапчиво и дълбаещо челюстта. Обаче не искам да ходя на зъболекар. От една страна ме е страх до абсурдност, оказах се резистентна към де каквато химия имаше, включително арсен и упойка. На зъболекарския стол посинявам от притеснение съвсем буквално. От друга, нямам нито пари, нито здравни осигуровки. Много е жалко, чувствам се като абсолютен декадент. Най-вероятно няма да остана така, но започнах да умувам над драмата на човек без пари и осигуровки и със зъб, който заплашва да му докара възпаление на мозъка. Или пък със здравни осигуровки, но имащ наглостта да си развали трети зъб за година. Чудя се как ли един такъв човек обикаля около зъболекарските кабинети като гладно куче, та дано някоя сестра евентуално се смили над него.  Дикенсова трагедия просто.

Край, отивам да се натъпча с аналгин. Няма вкус на боза, но пък има други положителни страни.

Read Full Post »

Квартални истории

Съседите гледат няколко кучета (между 2 и 5, не съм сигурна кои са техни и кои приходящи) много смесена порода. Нямам нищо против кучетата, много ги обичам, стандартната ми реакция към стандартен ротвайлер е „а какъв си ми хубав, ела да те погаля, какво добро куче, да, да, най-доброто куче то“ (добре де, съзнавам, че е малко дебилна…). Обаче тези са пуснати съвсем свободно и освен това понеже са няколко и сравнително добре хранени, придобиват потресаваща наглост. Всеки път, когато мина покрай тях се хвърлят да ме лаят злостно, държейки дистанция от една ръка разстояние. Аз, бидейки кучелюбка, само им се дразня кошмарно, но си представям какво би било за някой, когото наистина го е страх. И наистина ми писна всеки път, когато мина край тях улицата да се оглася от ожесточен лай.

Та днес, докато разхождах моето куче, три от онези пак ни се нахвърлиха. Вардар (това е моето куче, да не чувам никакво хилене) естествено не им остана длъжен и резултатът беше, че си лаеха почти муцуна до муцуна, а аз влагах всичките си усилия в това да не бъда повлечена. В този момент се чу едно малко тънко, но пък много решително „Разкарайте се!“. На балкона на съседния вход стоеше десетинагодишно дългокосо момченце и гледаше лошо. След като повтори репликата със същата безрезултатност детето просто се наведе зад перилата, след което се показа с една доста едра пушка, мязаща на онези за пейнтбол. Нарами я, май дори присви едно око и изпрати един залп в средата между трите кучета. Те не се уплашиха, но поне се изненадаха от неочаквания обрат на нещата и поотстъпиха. А детето като един невръстен ангел на отмъщението в суитчър зае позиция, готово пак да раздава справедливост. Пък аз използвах затишието да си повлека кучето и да се измъкна.

По принцип не одобрявам насилието над животни (не че някое животно успя да пострада), но доколкото и насилието от животни не ми харесва… Всъщност виновните в тази ситуация не са нещастните псета, а така наречените им стопани, които на практика са си събрали собствена глутница, която не контролират по никакъв начин. И все пак, това което наистина ме грабна в тази история е носталгията, която ми навя. По времето, когато си играехме със съседските деца, пръскахме се с водни пистолети и ходехме на гости у съседите. И кварталът все още донякъде мязаше на китно разрастващо се селце, а не на бетонният лабиринт, който е сега.

П.С. Най-накрая и аз имам интернет вкъщи. Край на притичването по нощите от кварталния клуб и споровете с ожесточените геймърчета за децибелите на коментарите им. Алелуя!

Read Full Post »

Лоши моменти

Има дни, които доказват усиления закон на Мърфи. Че ако няколко неща могат да се объркат, то те се объркват едновременно. Днес е един от тях.

Снощи лежах и се опитвах да се самоубедя, че всичко е наред, преглъщайки нещо солено, което, самоубеждавах се аз, не са сълзи. Мразя го това. Когато чувствам как краят на една връзка идва като търкалящ се по склона камък. И знам дори къде греша, но просто не мога да направя нищо. Нямам сили да го спра това огромното. Колкото и аз да съм го бутнала вероятно. Мразя безсилието и онова проклето чувство на дежа ву.

А днес забравих напълно за това. След като една жена ми се обади, за да ми каже, че е в спешното на Военна болница и баба ми там и е я е блъснала кола. Сърцето ми се качи в гърлото, докато тичах надолу панически оглеждайки се за такси. Оказа се сравнително леко (надявам се наистина да е леко), пукната кост ръката. И все пак стояхме там над два часа, докато накрая не й сложат превръзка и я пуснат да си ходи. По някаква причина лежеше на количка в един тъмен клаустрофобичен коридор до операциопнната. От време на време имах чувството, че са ни забравили. Понякога се чудя дали нарочно правят толкова подтискащи болниците или това е страничен ефект. Накрая се оказа, че за превръзката дори няма нужда от лекар, две сестри я сложиха. У нас на майка ми й прилоша от притеснение, баба ми още не се беше осъзнала, а аз се чувствах сякаш карам на автопилот. Правех каквото трябваше, говорех успокоителни клишета и се чувствах неадекватно делнична. Само една постоянна болка в главата ми се усилваше все повече и повече. И онова, гадното чувство, че всеки момент нещата ще излязат напълно от контрол. Викат му страх, всъщност. 

Read Full Post »

Третото предизвикателство или нещо като фентъзи

Това е краткият ми разказ по третото предизвикателство от блога на Волкос. Имах намерение да пиша нещо съвсем различно по него, но се получи това. Колкото, толкова:)

Чух шум на криле. Обърнах се и видях нещо приличащо голямо тръстиково кану с криле отстрани. Странното летателно средство кацна до мен.
Затичах се към мъжа, който слезе от него.
-Как мина? – попитах аз, едва сдържайки гласа си да не затрепери. – Успя ли да ги убедиш?
Той наведе глава.
-Не. – замръзнах. Той вдигна поглед и ме погледна право в очите. – Не се наложи. Те направо ми предложиха длъжността заедно с чисто нова островърха шапка.
Устните му се разтегнаха отначало в плаха усмивка, а после се заля в смях, вдигайки ме във въздуха.
-Е, как ти се струва най-новият кралски магьосник? – попита той, когато ме свали.
-Те нищо ли не заподозряха?
-Мне, по едно време моторът се задави и започна да пуши, но аз обясних, че освен магията за летене е трябвало да приложа и магия за облаци за да не падне летящият кораб. Половината благородници ме загледаха като че ли съм някакво божество. Набрах точки и от това, че за крилете съм ползвал пера от малък феникс…
Аз се разхилих. Лично бях боядисала кокошата перушина в ярко цикламено, за да е по-впечатляваща, но не предполагах той ще изнаглее чак толкова.
-Имаше няколко шарлатани, няколко със слаби способности и един доста силен пирокинетик. Обаче доколкото той само палеше разни неща, а аз накарах лодка да полети, решиха да вземат мен. А ти – той ме плясна по гърба. – си новата гадателка на херцога.
-Аз? Майтапиш се, нали?
-Обясних, че ако не си била ти, никога нямало да уцеля точното време за магията, но благодарение на хороскопа ти съм усп…
-Аз дори не знам всичките 28 зодии, бе! – гледах го наполовина вбесено, наполовина уплашено. – Няма начин да ги заблудя и за седмица.
-Можеш, след като аз успях. – лицето му внезапно беше станало мрачно и издължено – Аз не мога сам. Трябва някой да казва, че боговете ще се разсърдят на заповедите, които противоречат на законите Нютон. Или че денят не е подходящ, когато изгори някое уплътнение. Да обяснява на идиотите, че проклетият атомен реактор е прокълнат, та да не се доближиват до него. Да набеди гадната лъчева болест за провидение. И двамата не можем сами…- гласът му изтъня от емоциите, напиращи в него.
-Съзнаваш ли какво ще стане, ако открият, че магиите ни са просто машини?- горчиво попитах аз.
-И двамата отдавна сме наясно, но това не ни спря, нали? -възрази той. – Много добре знам, присъствах на последното горене на технолози. Един нещастник си беше сложил огнеупорен костюм, затова го дообесиха. Но след като толкова шарлатани успяха, не виждам причина, която да ни спре.
-Шарлатаните нямат какво да крият, освен глупостта си. Ние трябва да крием много повече.
Аз се замислих.
-Но тук все едно вече ме надушиха, когато направих онзи повдигателен механизъм от макари за строежа на мелницата. Местният инспектор по духовната чистота не ме поздравява, а градският магьосник се опита да ми пробута заклинание за пречистване… Така че щом трябва, ще науча проклетите зодии! – заключих аз.
Качих се в смешния двумоторен самолет и оправих нелепото оперение на крилете. Моторът изхъхри, а после се включи, а аз се заех да настройвам озвучителната система за мистични звуци, за да не ни хванат. Както толкова пъти преди и толкова пъти после.

Read Full Post »

Събота

Събота вечер. Времето на срещите. Можеш да я употребиш напълно и докрай, тъй като и денят преди, и денят след нея са почивни. Вечерта, когато имаш време, нали, а не се разкъсваш между тичане от работа и бързане да си легнеш рано, за да не си парцал на другия ден. Но пък аз все по-рядко влизам в нечии съботни планове.

Така че след като почти доброволно сложих някакъв ред в стаята си, реших, че ще изляза поне за малко. Ам… до супермаркета. Все е нещо. Пък.  Усетих, че нещо не е наред след като започнах да гледам алчно една раница във формата на плюшено мече и пет-шест вида сладки неща . А когато изпитах необяснимо желание да си взема и пакет бамбукови шишчета (бамбукови шишчета, да му се не види, аз дори не съм сигурна как точно се ползват), се убедих, че има нещо много сбъркано. И че трябва да се осъзная, просто не мога да си позволя да компенсирам емоциите с покупки, това да не ми е американски филм. И въобще, хайде сега, малко повече оптимизъм трябва. Ще си взема пакет кроасани, ще отида при НДК, ще гледам фонтаните и ще се радвам на хляба, зрелищата и свободното време. Оказа се, че фонтаните не работят. Когато не е писано, просто не е. Вятърът подигравателно изсвири. За капак блокът срещу нас закриваше фойерверките, пуснати вероятно по повод годишнината от девети септември. А аз толкова обичам фойерверки, дори да ги пускат по някакви сбъркани поводи. Искам си пламтящото небе.

Песен на деня: Vonda Shepard – Alone Again, Naturally  (или Комунисти, Комсомолци за запалените по този аспект на деня)

Read Full Post »

Почивната вечер

Аз, Краси и Петя използвахме официалния празник за да отидем до гейм центъра и да танцуваме на денс революшъна докато не окапем. И двамата са по-добри от мен, да им се не види. Не че не съм се примирила с това, аз все пак съм човек, който се спъва на равен тротоар, не мога да очаквам да съм the dancing queen. Е, има една-две песни, на които се справям доста прилично. По едно време някакъв младеж дойде, отвори машината и намали звука й.Чуваше се, обаче отвсякъде викаха хора, други атракциони пищяха и в крайна сметка музиката е доста основна точно за това. Аз изгледах младежа отровно, а той ми отговори с едно „И на теб цял ден това да ти шуми на главата и ти ще го намалиш“. Да бе, обаче аз си плащам за да ми шуми, а не него му плащат за да го понася. Първо, говори самоуволнително и второ ми говори на „ти“ (вбесява ме, когато непознати си позволяват да ми говорят сякаш редовно си пием бозата заедно). Ако пак стане така, директно ще попитам дали мога да се запозная с този вероятно така симпатичен човек, управителя. Колкото и да е скандалджийско.

После ходихме в Дон Домат и към нас се присъединиха Тошо и Жеко. С Жеко надълго и нашироко обсъдихме един куп болести. Малко му съчувствам, не стига че в работата му ще му се налага да се занимава с болести, ами и извън него непрекъснато разни хора му се оплакват или му искат съвети. Но пък той не дава признаци на отегчение, може би наистина го влече достатъчно силно.

Накрая Тошо ни закара по къщите. Докато пътувахме към нас минахме покрай Хилтън и изкоментирахме колко е грозен, а аз казах, че единствената конкурираща го сграда е новото американско посолство. При тези думи Тошо просто подмина моята улица и ни закара до посолството, за да го видят всички. Имаше нещо мило спонтанно в това.

Read Full Post »

Мистични технологични чудеса

„Уайърлес нетуъркс авейлъбъл“, обяви лаптопът. Той постоянно си вика така, та не му обръщам много внимание. И реших за майтапа да натисна „кънект“. И то взе че се конектна. И аз като един от последните хора без нет у дома се почувствах виртуално окрилена. В смисъл, наясно съм, че използвам полунезаконно интернет достъп за около час, но е много хубаво без да ти крещят геймърчета отстрани и някой непрекъснато да ти рита стола. Най-странното е, че твърди, че съм в нета от 2 дни и 6 часа… Аз защо висях вчера до среднощ в оня клуб, ако съм си имала нет у нас? Без да знам, при това… Ама пък сега съм щастлива. Като прасе в кал, нали.

Read Full Post »

Чужди…

„Това са фактите, а аз съм само тяхно изчадие.“

Wake me up when September ends

Знам, че ентрито няма смисъл. Вероятно няма и да придобие близките дни. Но на много неща им се случва да са безсмислени.

Read Full Post »