Една година и седмица

Е, трябваше да се сетя на годишнината, но явно никога не ми идва умът навреме…

Та, на 23-ти октомври миналата година написах първото си ентри. Всъщност винаги съм възприемала този блог като дневник. Като малка няколко пъти започвах да си водя дневник, но после преставах.  Простата и леко срамна истина е, че имах ужасно грозен почерк, а и досега не мога да напиша повече от две изречения без да поправя или задраскам нещо. И се получаваше един доста жалък и неестетичен дневник.  И от една страна аз си исках неизживения дневник, от друга блогът беше и нещо като exchange diary с Гибли и Ян. Виках си за каквото ме ядосваше, въздишах по каквото ме вдъхновяваше, такива неща. Бях доста изненадана, когато в блога започнаха да се появяват и непознати хора, някои от тях дори се задържаха. Първата беше Ying , за която много се радвам, че продължава да се появява.

Честно казано, този блог никога няма да стане един от онези интересни, всеобхватни и мирогледни блогове, които всеки слага във фейвъритса си. Той винаги ще е личен, субективен и леко отделен от останалия свят. Обаче това е той, това съм аз. Колкото толкова.

За блога дълго време не знаеше никой от приятелите ми освен Ян и Гибли. Защото идеята му беше да бъде дневник, а също и да мога да пиша за хора, без те да го прочетат. Всъщност аз така и не казах за него на никого. Само че после на него случайно попаднаха Волкос и Лина. Честно казано, в първия момент дори се стреснах. После го намери и Жоро. На бас се хващам, че си няма и идея колко близо бях до сърдечния удар, когато прочетох милата му офка, че блогът ми му харесвал. Сега и  Марфа го намери, но аз почти не се трогнах, явно свиквам. Всъщност проблемът е, че, да си го кажем направо, кога по-малко, кога повече, този блог е един душевен стриптийз. Лесно е да разголваш душата си пред най-близките си хора и пред непознати. Най-близките ми са я виждали гола до одиране, а за непознатите съм просто една от многото, някаква сянка там. Но после осъзнах, че след всичките лозунги как човек не бивало да се срамува от тялото си, още по-неадекватно е да се срамува от душата си. Жоро твърди, че това което правя било ексхибиционизъм. Ми не е, просто е нудизъм. Понякога.

Освен това, дори да оставим настрана личния аспект, всички тези неща, за които пиша бих искала да ги кажа наживо на приятелите си. Да видя очите им, да чуя реакцията им. (За други пък въобще не искам да разбират и да им виждам очите, ако разберат…) И да не се чудя дали когато разказвам нещо вече не са го чели. От друга страна с много от тях напоследък все едно не се виждаме, така че всъщност четенето е приличен заместител.

Въпреки това явно добрите страни за мен са повече от лошите, след като продължавам да пиша с желание. Или графоманията ми е патологична, знам ли.

И разбира се, остава фактът, че покрай моят блог намерих доста други ценни блогове. За това ще пиша надълго в някое следващо ентри, да видим кога ще е…

Реклама

Read Full Post »

Ех, това столичаните…

Нека заглавието на ентрито не ви обърква, и аз съм потомствена софиянка.  Обаче понякога малко ме става срам от това.

Случката беше следната – една колежка беше насъбрала на Поли, една от шефките ни (всъщност идея си нямам дали Поли е точно шеф, но все тая, на някаква по-отговорна позиция е).  Поли й правела необосновани забележки. Не мога да кажа кой прав и кой не тук, не съм присъствала на сцената. Дотук добре, изконно и неотменимо право на всеки индивид е да се нерви на шефовете. Обаче после тя продължи. Какво си мислела Поли, само си избивала селските комплекси върху нея, защото е софиянка. Това ми прозвуча малко недостоверно, още повече,  че аз дори не знаех дали Поли не е от София. Ми не, не съм ли виждала каква е, как се облича. (Аз виждам, облича се съвсем нормално, леко спортно и почти мъжки, наистина, но всъщност й отива.) И като е дошла от село, защо не си стояла там. Хубаво, дошла, изучила се, сега като е свършила с ученето да се връщала на село. Аз с мъка се удържах да не зяпна. Как така заемала работното място на някой софиянец, да си ходела там при нивите.

Аз не мога да кажа, че въобще не разбирам подобно гледище в някои случаи. Ако е някой от някое забутано село, където Азис е местният тийн-идол, а той така и не може да се откаже от крилати фрази фрази от рода на „че одим ли у диското“, да, да си ходи в Недялкова Гращица. Или някой дървен философ, който много обича да обяснява колко не е прав министър-председателят, но не знае името на гореспоменатия министър-председател. Или поне си гледа козичка на балкона. Или нещо такова. Има случаи, в които и аз съм си казвала „тоя въобще кой го е пуснал от гората?“. Но някак само за определен човек, не бих стигнала дотам да твърдя, че който където е роден, там трябва да живее и в никакъв случай да не припарва до София. Ей на, какво щеше да стане ако на хан Аспарух му бяха казали „Ти да си стоиш в юртата“? Е, сигурно щяхме да сме една по-руса и синеока нация…

А самата Поли според мен е много свестен човек. И има интелигентно излъчване. Понякога се мръщи или критикува, обаче знаеш, че като ти се усмихне наистина го мисли. Малко ми е съвестно, че не я защитих, но просто бях втрещена от логиката. Пък и нали съм смешна пацифистка…

Песен на деня: Емил Димитров – Ела във София (точно с този неадекватен аранжимент е много подходяща)

Read Full Post »

Introverting

Преди години на въпроса дали съм интровертна или екстравертна с лекота бих отговорила „интровертна“.  И в училище, и в университета едва намирах с кого да си говоря. После обаче намерих хора, близки по усещане за живота и по някое време се усетих, че съм готова на какви ли не компромиси за да намеря време да се срещнем, примерно. И неусетно взех да се замислям по тестовете с въпроса „интроверт или екстраверт“, докато накрая плахо и срамежливо дори започнах да се определям като екстраверт. Пък после нещата нещо взеха да увяхват. Започнахме да се виждаме все по-рядко, хората се изпожениха (е, не буквално) и  социалните ангажименти извън връзките им започнаха да им тежат. Уви, аз не се чувствах добре в ролята си на социален анагажимент. Искаше ми се да изразходвам някъде новопридобитата си екстравертност. И се усещах доста излишна и леко обидена от цялата ситуация. Грозно несиметрично е, когато не значиш почти нищо за хора, които значат много за теб. Тегаво положение, но няма какво друго да се направи освен да се примириш.

А днес разбрах, че съм успяла в примиряването, дори твърде добре. И отново съм добрият стар интроверт. Седях си в края на масата, общувах социално (през времето, когато не кашлях, грозно болна съм), всички други бяха на малки групички, а аз нямах желание да се присъединявам към която и да е от тях. Всъщност най-много си говорих с най-непознатия ми човек на масата. И си тръгнах по-рано сама, без каквото и да е съжаление. Това може би звучи неадекватно мелодраматично, но въпросът е, че някога обожавах именно прибирането с компания. Обикновено беше нощем, всичко беше странно спокойно и аз си спомням едни от най-забавните, а и от най-трогващите разговори проведени под светлината на уличните лампи на връщане. Мамка му, колко ми липсваше това по едно време. А вече ми се вижда просто губене на време.

Чувствам се много стабилна и празна. Иронично е.

Песен на вечерта (или по-скоро на миналите вечери): Oasis – Wonderwall

Read Full Post »

Странични ефекти

От няколко дни съм болна. Вчера окончателно ми падна гласът и престанах да мога да дишам нормално, така че реших да се кротна у нас. От една страна това е чудесно – цял ден за книги и компютър, топло легло и топла супа. И най-накрая да си отспя като хората. От друга, изведнъж всичко това ми се видя крайно незначително. И така и не можах да намеря хубава песен в плейлист-а си. Тъжните ми бяха твърде депресиращи, а оптимистичните ми бяха кухи. Това в плейлиста с любими песни.

Понякога си мисля, че просто определени вируси блокират производството на серотонин в мозъка ми. Имам предвид, обикновено целият свят ми се вижда леко безсмислен, но е имало няколко случая, в които съм седяла с онзи празния поглед и съм ронила сълзи с часове без особена причина.  Не, нямам психически отклонения, случва се веднъж на няколко години за около половин ден.  Дори не става дума толкова за депресия, просто няма нищо което да означава нещо за мен, нищо за което да мечтая и т.н. И става много празно. Кънтящо. И колкото и да съм сигурна, че това е някаква чисто физическа реакция (някой ден ще се окаже, че е резултат на някое лекарство и ще ги осъдя на цяло състояние за нематериални щети), точно тогава това не ме утешава особено.

Както и да е, днес успявам да забележа, че е слънчево, така че вероятно депресивният период ми е минал. Остава и да започна да дишам нормално.

Read Full Post »

Мании

Пак ходих на бой с възглавници. Този път ми се видя изморително и малко безсмислено, но пък видях Или. Донесе ми огромен слънчоглед и ми показа, най-чудесното дърво в парка. Едно от онези екзотични дървета с леко възлести и усукани клони. Беше израстнало точно като естествена беседка. Промушваш се под клоните и се озоваваш под купол от листа. Някой дори беше донесъл пейка вътре. Наистина е прекрасно място за разговори.

На другия ден играхме D&D (да, играя настолна ролева игра, пък) у Ян. И всичко щеше да си е съвсем нормално, ако в един момент Ян не ми бутна един плик с правоъгълен пакет в него с репликата „Влачи“. Моментално в ума ми се загнезди съмнението, че е  излязла третата книга от „Войната на Технократите“ (не особено блестяща поредица, която по стечение на обстоятелствата аз ревюирам) и сега ще трябва да пиша ревю за новия брой, който ще излиза след 5 дни вероятно. И с мрачен поглед отворих плика. В него имаше Guild Wars (онлайн игра, по-добрият вариант на World of Warcraft), за която аз бях декларирала, че ми харесва много, но не мога да си я позволя освен с цената на сомалийски глад. Интелиджънс-а ми моментално падна с 5 точки. „Какво е това?“ попитах аз доста глупаво, тъй като два-три надписа „Guild Wars“ щяха да ми извадят очите. Гилд уорс, обясниха ми, то дори си пише. „А откъде дойде?“ продължих аз брилянтния диалог. „От магазина, откъде!“, Симеон май леко се изнерви. Аз продължих да гледам невярващо и така сякаш кутията всеки момент ще ме захапе злобно за пръста. Намекнаха ми, че може и да я отворя по някое време. Отворих я. И сега си имам монахиня 9-то ниво Morwen Paperwings (така де, Monk/Elementalist). Е, имам порочния навик да ходя сама на мисии, вместо с парти, което всъщност е идеята на играта, но и така ми харесва. Мисля, че започвам да ставам геймър…

Във вторник пък за  пръв път от доста време ми се събраха 13 часа работа. Сутринта бях на работа и щом свърших отидох в предишната, където правеха анкети за изборите и им трябваха още хора. Между другото, Асса-М, въпреки че са политичеки ангажирани (близки са до БСП), правят едни от най-съвестните и смислени проучвания. Което ги прави и по-трудни за провеждане, но нейсе. Върнах се полужива до нас. И си забравих паролата за ICQ-то. В смисъл, помнех от колко букви е, че е прилагателно, с коя буква започва и т.н, но самата парола напълно изчезна от главата ми. Опитах се да я възстановя, но резултатът беше само, че ми напълни пощата с писма с кодове, които нищо не правеха. Искам само да наблегна, че си влизах в пощата поне три-четрири пъти за вечерта. И на другия ден забравих и паролата за пощата си. Тогава вече реших, че окончателно полудявам. Всъщност просто блокирам много успешно, когато се уплаша, че може да блокирам. Забравих паролата си в момента, в който си помислих колко ще е лошо ако случайно съм я забравила. Особен вид хипохондрия.

В сряда пък направих първото си ламерско AMV. Става дума за монтирани кадри от филм (най-вече аниме), озвучени от песен.  Гибли каза, че като за първо AMV е близко до гениално. Симеон каза, че филмът е грозен, песента не го кефи, но самото AMV ставало. Е, и това е комплимент… да речем.

А в петък ходихме организирано на боулинг от фирмата. Открих още нещо, в което ужасно не ме бива. Крайно време е да почна да откривам нещата, в които ужасно ме бива, мисля си…

А днес имам среща на класа. Чувствам се грозна. Мамка му, кога ще разкарам гимназиалните комплекси?

 

 

Read Full Post »

Странни дни

Понякога просто не се получава. И двамата сме свестни хора. Но повече поотделно, като че ли, а не заедно. Дори не мога да кажа дали решението беше мое или негово. Но едно такова уклончиво, довършвайки си взаимно по-страшните изречения, ние скъсахме. И въпреки, че бях толкова убедена, че така е по-добре, това не успя да направи нещата безболезнени. Обвинявах се, чувствах се провалила връзката и лош човек. И сама. Първоначално изпитвах идиотския страх, че и всеки друг ще ме обвини, та просто си го държах в себе си и си преглъщах. И се чувствах кънтящо сама и медицински депресирана. По едно време усетих, че съм полудалтонистка. В смисъл, ако ми посочат нещо и попитат какъв цвят е, да, ще мога да кажа. Но гледайки неангажирано просто не отбелязвах цветовете. Сериозно.

После дойде съботата и рожденния ден на Амелия. Когато нямаше как да не се видим.  Всъщност не ми личеше, освен че се държах холерично. Непрекъснато бях до някого, общувах активно, усмихвах се, говорех, търсех си жилетката, търсех си чашата, носех чинията на някого, събирах хората за тортата, наливах вино, обикалях между стаите… защото когато спирах нещо ми натежаваше. По някое време се заключих в едната стая за да си кажа какво ми е на Ян и Гибли, които бяха усетили нещо нередно. И въпреки всичко друго се почувствах доволна, че има и някой, който усеща зад маската. Жоро също позна по някакъв начин, макар с него да се разбрахме само с помахване с ръце (има жест който значи скъсване,въх…) и клатене на глава. Поне в цялата блъсканица можех да се скрия от Краси и от вътрешните си демони. Някак всичко мина.

Мамка му, пак стана чиклит.  

В неделята спах до късно и реших да използвам топлия следобед, за да гоня депресията с четене на Пратчет на слънце в парка. Тъкмо тръгнах да си окупирам пейка, когато почти се блъснах в жената, която също я беше нацелила. Изгледахме се сконфузено, извадихме по кърпичка, за да забършем дървената седалка и седнахме една до друга. След десет минути се оказа, че тя учи магистратура в същата катедра като мен, харесва Пратчет и има двама сина и нужда от компания. И приключихме деня, обикаляйки заедно парка и вечеряйки в някаква бирария наблизо. От една страна малко ме стресна общителността й, но от друга имаше някаква странна ирония в срещата. И двете бяхме сами, борещи депресия (за себе си знаех, а на нея й личеше), а в останалите неща нямахме каквото и да е общо. Между другото, аз съм сексистка, при това върла. Ако тя беше мъж, щях да съм забегнала от пейката още на петата минута.

А в понеделник вечерта бях на концерта по повод откриването на годината в Софийския. Пристигнах точно, когато започваха да свирят Ювиги. Обаче какъв кавър на Дунавското хоро (за съжаление записът само наподобява това как звучаха, на живо беше доста различно) имаха, не е истина. Едновременно си е същата ужасно добре позната мелодия и в същото време е абсолютен метъл. Вече съм им фен. Мислех, че ще съм сама, но след малко безцелно скитане намерих Лина, Лили, Арагорн, Цвети и Браги. По някое време дойде и Бобсън, а накрая и Волкос.

След Ювиги свириха група Пи (мисля че така се казваха, не се чуваше особено добре като ги обявяваха), които половината ми компания гледаше лошо, тихо подвиквайки „Балканджи, Балканджи!“. Всъщност харесах вокала, напомняше на онзи от Maroon 5 – не е красив в стандартното значение на думата, обаче прелива от някаква лъчезарност. Е, от друга страна, обаче нещо с озвучаването не беше наред и така и не можах да преценя дали пее добре. Иначе пееха хубави песни, макар и повечето да бяха на известни групи, а не техни.

Зад нас се беше настанило едно момиче, което на вид беше едно от най-милите същества, които съм виждала. Една такава сладка, с леко детско лице и бадемовидни очи. И беше най-шумното създание в цялата навалица. Непрекъснато скандираше да махнат водещия, да разкарат некадърната група(който и да свиреше), че някой бил грозен, а друг ужасно тъп… Външността наистина лъже:)

После свириха Сигнал. Като се замисля, Сигнал си оставят ръцете в текстовете просто. Поне в повечето. В смисъл „Да те жадувам“ е много добра (без ключето от пощенска кутия, но не може всичко…), обаче доста от другите звучаха като да ги е писал някой, който е ползвал генератор за текстове. И все пак, хората си свиреха и пееха с ентусиазъм, пък и твърде добре. И точно като се възмутих, че ще пропуснат точно „Да те жадувам“, те го изпяха като бис.

Накрая излязоха Балканджи. Публиката гръмна, неслучайно ги бяха сложили последни, явно 3/4 чакаха тях. Започнаха да оправят нещо по озвучаването, скриха се, а после пак се показаха. В костюми. С черни очила. И с тамбура, кавал и тъпан. Освен китарите и останалите инструменти, имам предвид. Неописуемо впечатление беше:) За Балканджи вече съм писала, не искам да се повтарям, но се получи лошо, че имаха най-малко време, понеже останалите изпяха по някоя песен в повече. 

Не знам, имам чувството, че почти истерично се опитвам да правя нещо непрекъснато, за да не започна да анализирам и да правя тъжни равносметки.

А днес бях почти щастлива. Разхождах се под последните топли слънчеви лъчи и в главата ми звучеше някаква мелодия и мислех, че трябва пък, крайно време ми е да бъда щастлива за малко. Колкото и да е неадекватно. 

И тогава си спомних за преди година. Странно дежа ву. Отново беше един от последните топли дни. Работех по десетина-дванайсет часа на ден, не можех да се разбера по никакъв начин с родителите си, усещах как мъжът, в който тъкмо се бях влюбила, си отива (мамка му, в това отношение съм като Бялата царица от „Алиса“, знам предварително какво ще стане, но не мога да го предотвратя) и въобще всичко ми беше наопаки. Обаче докато вървях заедно с Гибли покрай фонтаните на НДК и гледах яркочервения до абсурдност залез, си мислех, че там и тогава аз съм щастлива. Щастлива без остатък. Утре същото това яркочервено небе щеше да се стовари върху мен, но точно тогава беше просто кошмарно красиво. В такива моменти имам чувството, че съм застанала в окото на урагана от собственото си отчаяние. Навсякъде около мен е природно бедствие, но точно над мен слънцето свети най-силно. Е, да видим кога ще се върне бурята.

Песен: Sting&Alanis Morissette – King of Pain

Read Full Post »