Иска ми се, макар и с една седмица закъснение, да разкажа за концерта на Юръп в Ловеч. Всъщност не точно за концерта, а за нещата около него.
Аз принципно не съм голям фен и всъщност по-скоро кошмарно исках да се измъкна от София, отколкото конкретно да ходя на концерт. Та, в петък се обадих на нашите, че вечерта ще закъснея (ок, не казах, че в закъснението се включва няколко часа междуградско пътуване), а после с Пенчев някак се намерихме из града. Първоначално смятахме да ходим с Волкос и Яна, но когато се оказа, че не могат, аз с не особено голяма надежда звъннах на Ян и Гибли, а Пенчев (леко обречено) – на Жоро. И Ян и Гибли приятно изненадващо се съгласиха, макар че известно време си мислеха, че не става въпрос за същия ден. След като все пак изяснихме, че тръгваме сега (ок, затваряй и се обличай там, че след малко идваме) все пак успяхме да се съберем и да нагазим в петъчното задръстване.
По пътя натам ядохме ягоди и банани, говорихме си какво ли не, аз прослушвах песните от новия плейър на Гибли и на места се смеех неадекватно…
Малко преди 9, когато БТР точно приключваха изпълнението си, ние обикаляхме Ловеч в търсене на място за паркиране. Това, което открихме почти счупи колата на Пенчев, но нейсе…
После направихме широк кръг, за да стигнем до площада. А Ловеч всъщност е много приятен град. Всичките тези ниски сгради и зеленина. Имаше една стара кооперация, превърната в хотел, която беше боядисана в три различни светли цвята и беше едно от най-лъчезарните архитектурни творения, които съм виждала.
Та Юръп всъщност ми харесаха доста. Оказа се дори, че знам повече техни песни, отколкото мислех. Т.е. две, а не една, онази от заглавието на ентрито:). Много ми харесаха и Sign of the Times, Rock The Night, Carrie … а към Start from the Dark винаги ще имам едно особено отношение. А накрая, тоно след последните акорди на The Final Countdown, небето избухна. Огромни, красиви и пръскащи се над главите ни фойерверки. Не знам дали бяха толкова впечатляващи, защото бяха много близо или просто бяха нещо особено, но много отдавна не съм гледала такива фойерверки. И да, там и тогава бях щастлива почти до дъно.
Обаче не живеем в идеален свят. Оказа се, че Пенчев си е изгубил телефона. (Между другото, винаги съм смятала, че програмистите по подразбиране са с някакви последни чудеса на технологията, но напоследък в доста от тях виждам някакви прародители дори на това смешното дето аз го имам. И хората просто твърдят, че са много по-надеждни.) След усилено, но безплодно издирване се примирихме със загубата. Пък накрая се оказа, че някакъв човек го намерил, не стига на всичкото софиянец.
На връщане видях звезди. Исках го толкова още от миналата година. Ок, аз и в София виждам звезди, но от смога се вижда само някакво бледо подобие на истинското звездно небе.
Около 2 или 3 седнахме да ядем в Дивака, където беше учудващо пълно. Беше хубава нощ, колкото и да бях уморена, не ми се щеше да свършва. Благодаря ви и на тримата.
Песен… The Final Countdown
A Reality Refuge 