Dance, dance, dance and tarot

Аз все пак отидох на двойния рожден ден. Нашите се върнаха към 11 и баща ми реши, че ще ходи да се реди да си сменя номерата, така че можел да ме закара. Може би нямаше да отида ако Гибли не ми беше пратила смс, че ме поздравява с Breakfast at Tiffany и прегръдка, обаче тя го направи… Та около полунощ се добрах до апартамента на Али, където заварих бурно денс парти.  Това общо взето ме остави зяпнала и глупаво премигваща. Бурните денс партита са нещо нормално, естествено явление, съществуват си и прочие. Но не и в нашата компания. Не че нещо, просто не става, освен ако не сме само момичетата примерно. А в средата на танцувалната тарапана беше Симеон. Имам предвид Симеон, достатъчно-музика-слушам-за-да-ми-я-надувате-и-на-купоните-спрете-тази-глупост. След което последваха бурни танци, някои на кошмарни бози, трябва да призная, но като че ли на никой не му пукаше. Въобще беше един от онези образцови купони, които всеки би трябвало да е имал през ученическите си години, но всъщност твърде малко от нас са минавали. И аз дори се почувствах леко гузна заради предишното си ентри, в което обяснявам как вече никакви ни няма заедно. Не знам дали това не е някакъв отчаян опит някакси пак да имаме нещо общо или просто стечение на обстоятелствата и алкохола. Знам ли, всъщност беше доста истерично. И имам чувството, че всъщност най-вече позирахме танцувайки.  Ето сега ще се правим на готини и крайно съблазнителни, вижте колко близо можем да танцуваме, нали. От друга страна, аз не се държах особено прилично и имаше някои, хм, изцепки. Освен това винаги съм считала за въпрос на чест да твърдя, че точно тези чупки в ханша, грубо ориенталските, просто не ги мога. Обаче снощи истината се разкри и т.н И все пак днес осъзнах, че въобще не съжалявам. При всяка друга компания би ме било леко срам, леко бих била гузна и прочие. Обаче аз не съм. Защото знам, че те са ми достатъчно близки и достатъчно добре се познаваме за да не ме разберат погрешно. Което, осъзнах, е голям плюс в отношенията.

Както и да е, по някое време танцовият ансамбъл си тръгна и останахме по-малко хора. Бяхме подарили коплект карти Таро с илюстрации на Климт на Аланна и те бяха приведени в действие. Между другото, има какви ли не карти Таро, включително еротично и гей Таро. Въх. Както и да е, оказа се, че Волкос може да гледа на Таро. Не просто може да гледа, знаеше за Таро повече от всички присъстващи. Гледа на мен и на Елейн и… позна. В смисъл, аз не вярвам в такива неща.  Обаче съм по своему суеверна. Вярвам, в късмета на новаците, в това, че първият път противно на всякаква логика нещата се получават най-добре. Първият път, когато играх белот имах четири валета. Понякога най-точна преценка за някой правя от пръв поглед. Първият път, когато имах нещо като изпит по ски по случайност карах толкова добре, че искаха да ме запишат на по-горно ниво, макар принципно да бях посредствен скиор. Такива неща. Та, както и да е, Волкос каза няколко толкова верни неща, че почти се уплаших. Надявам се и останалите неща да се окажат верни, бяха хубави. 

Когато стана твърде късно се оказа, че няма достъчно легла за спане и отидох да спя в Елейн. Говорихме си легнали на двете ъглови легла в стаята й до 7 часа сутринта и въпреки, че накрая беше главно монолог с „аха, аха“ от моя страна, предпочитах това пред така липсващия ми сън. Въпреки че продължавам да се чувствам като че ли с мен или без е все едно, може би има някаква надежда за компанията. Независимо дали аз съм в нея.

Реклама

Read Full Post »

Пропуснато

Днес Али и Дафи празнуват рождените си дни. Обявиха го чак вчера, според мен до последно не бяха сигурни дали искат да ги празнуват с нас.  Аз най-вероятно няма да успея, тъй като и нашите имат уговорка, а трябва да има някой вкъщи. Истината е, че сигурно мога да се тръшна и да обясня, че да му се не види, това е рожден ден, веднъж в годината и т.н., и няма ли някакъв начин някакси. Обаче всъщност не си струва. След последните четири пъти, в които ходих само за да а) ми обясняват Лили и Никола колко не ми се кефят, б) се скарам със Симеон, понеже той не е в настроение, в) ме подминават буквално като пътен знак, някак ми дойде в много. Всъщност единствените хора, с които си говоря на тези събирания са Елейн (но тя си говори с всички за всичко, както осъзнах наскоро, не е лично отношение) и Ян и Гибли, които просто също се чувстват не на място.

Някога, когато се запознах с тази компания, се почувствах почти като колективно влюбена. Имам предвид, хората бяха чудесни, обединени от някаква идея и ентусиазирани за нея и за това да се опознаят един друг. А сега сякаш изживяваме някаква криза на средната възраст – незаинтересовани, избягваме се, всеки си е намерил някой нов… Лошото, че мен, както винаги, ме тегли инерцията. Винаги съм последния наивен кръстоносец, който пише по общия разказ, последната, която твърди, че всичко е наред, а ако не – ще се оправи, че може да не ни личи, но всъщност то нашето е по-дълбоко. Но пък то не е. Твърде много пъти за кратко време се убедих в това. И обратното на обич не е омраза, а безразличие. Което струи отвсякъде. Така че тази вечер, ако не стане нещо непредвидено, ще си стоя примерно вкъщи и ще цикля Дисцайпълс, така поне се чувствам като да имам контрол над нещо.

Read Full Post »

Два дни

Бях го озаглавила „Кино, среднощно фризби и малко средновековие“, но дава бъг при прекалено дългите заглавия…

Събота.

Кино, Шифърът на Леонардо. Филмът не е лош, доколкото просто в него са налети твърде много пари за да може да бъде лош. Но не е събитието на месеца, всъщност никакво събитие не е. За мен е среден клас трилър с доста незабележими персонажи. И великият замисъл, заради който църквата го е анатемосала е интересен, но нито е от вчера, нито пък е чак толкова страшен. Всъщност за мен филмът дори имаше правоверен религиозен привкус, може и да са го добавили за да е политически коректен…

После отидохме в Макдоналдс (ок, срамно си е, но пък е удобно), където връчихме на Ян и Гибли едно издание на Факшънс – експанжъна на Гилд Уорс. Ей така, „по повод повода“, както Рол беше написал на картичката. По принцип Рол има извратени виждания за подаръците, които около Коледа се превръщат в природно бедствие, но точно за този случай беше абсолютно прав. Имам предвид, подаръкът беше смислен, хората бяха правилните и поводът беше точният. Т.е липсата му.  Мисля, че точно тогава аз бях щастлива поне колкото Гибли и Ян, а и не само аз.

После отидох с Елейн и Краси към Археологическия, където имаше „Нощ на музеите“. За съжаление имаше огромна опашка и можах да вляза само благодарение на едно недоразумение (видях Дил, който се занимаваше с организацията, поздравих го, а той просто ме дръпна вътре), но трябваше да излизам бързо, за да не зарязвам останалите двама. Накрая все пак няколко човека в средновековни костюми и шотландец с гайда излязоха навън, така че видяхаме нещо. После ходихме да хапнем в една пицария, където предлагаха и пица със сметана, череши, ябълки и т.н, мисля следващия път да я опитам. По пътя се снимахме яхнали лъва при вечния огън, какво да се прави, детска радост, но пък искрена. Накрая с Лили и Пенчев мятахме фризби в градинката пред НДК (аз със събути обувки, тъй като ме убиваха). И всичко щеше да е чудесно ако вкъщи не ме чакаше скандал как закъснявам, но не живеем в идеален свят.

Неделя. 

Още средновековни демонстрации в Южния парк. Показваха как се пали огън с кремък, как се правят остриета от кремък, странен тъкачен стан с камъни за тежести, рогове и т.н. И готвиха на огън, беше чудесно, още повече с медовината и пимента (някакво специално вино). Имаше и демонстрация на мечове, адски ме грабна. Запомних наизуст и седемте позиции, да му се не види. Освен това мечът не е просто заострено желязо, колкото и да съм го възприемала като такова. Всъщност се оказа, че в него трябва да се вкара адски много идеи и технология за да стане добър. Трябва да е гъвкав, за да не ти се изкълчва ръката всеки път, когато удряш. Да се съобрази дали ще е пронизващ или разсичащ меч. Да има определена точка на статичен баланс и точки на перкусия (да речем динамичен баланс… когато удариш острието на меча, той започва целият да трепти с изключение на тези две точки) и куп други неща. Накрая ми стана студено и получих черно вълнено наметало за да се стопля. Това всъщност е толкова хубава дреха… Освен това там срещнах преподавателя ми по анатомия на корупцията заедно с жена му и четирите му деца (той сума ти време ми обясняваше, че по някаква причина се сетил за мен, като чул за мероприятието, смятал че много ми отивало и колко било странно, че наистина се оказало така) и една съученичка, с която сме учили заедно до шести клас и твърдеше, че съм си била същата като тогава. Не знам това дали е комплимент или напротив. Опитаха се и да танцуват средновековни танци, не се получи, но въпреки това (или пък точно затова) беше много забавно.

Read Full Post »

Още един Никола и поредното преоткриване на топлата вода

Момчето в клуба до мен ужасно приличаше на Никола.  Никола, който замина за Америка и беше първата ми полуосъзната любов в гимназията. И от който бягах като дявол от тамян по същата причина. Добре де, викат му пубертет. Характеризира се с крайна липса на логика. 

Все едно, странно е колко много приличаше този на него. Гледах го няколко минути с колебание от упор. Чак когато се обърна да ме погледне възмутено осъзнах, че има кафяви очи, а не сини и сконфузено забих глава в монитора. И странно, в момента, в който разбрах, че не е Никола, реших че въобще не е симпатичен. Въпреки, че ужасно приличаше на Никола, a Никола, по крайно субективното ми мнение, беше малко отвъд симпатичен. Обаче когато не се смее по същия начин, не говори така, а само има същата външност (е, без сините очи, които си бяха огромен плюс), няма абсолютно никакво значение. Май затова не разбирам любовта от пръв поглед, кой, да му се не види, въобще се влюбва от поглед?

Ясно ми е, че говоря клиширани битовизми подходящи за бразилска сапунка, но това си беше такова практическо потвърждение на теоритичните изводи, че нямаше как да не си кажа.

Read Full Post »

Събота, 13-ти

А понякога съм проклет гений.

Имах три изпита в един ден. Три от тях взех с шестици. 

Започна се с това, че седях до 6 сутринта да пиша курсова работа. Между 6 и 8,30 спах. В 10 отидох с нагласата, че просто трябва да си предам курсовата работа, след което се оказа че трябвало и да я представям. Което доста ме стресна, но реших че в крайна сметка съм работила на импулсен телефон, да му се не види, би трябвало да мога поне да говоря. И след първите две оплитания на езика всичко тръгна гладко, накрая по случайност дори успях да отговоря на задаваните въпроси. Добре че си избрах равните възможности и половата дискриминация като тема.

Вторият изпит беше по селищно планиране, което всъщност имаше почти същия конспект като териториалното и селищно устройство, което съм учила като бакалавър, така че карах на стари спомени и трескаво четене на ЗУТ преди изпита. Обаче в кабинета на преподавателя тихо като фон се чуваше някакво радио и песен на Guns n’ Roses, така че получих вдъхновение…

Третият изпит беше по анатомия на корупцията (ок, знам че звучи адски странно, но всъщност само наименованието е изчанчено). Това беше може би първият изпит, на който ми беше интересно да пиша. По принцип мразя изпитите с развиване на въпрос. Като бивш математик пиша кратко, не винаги твърде ясно и доста неизчерпателно с идеята, че останалото едва ли не се подразбира. И мразя да разтягам локуми или да помня и пресъздавам дословно написани вече теми. Обаче сега изпитът ни се състоеше не в това да преразкажем дословно някаква тема, а на практика сами да я доразработим.  И беше приятно дори да се пише.

Не знам, може би идеята е в това, че вече не ми пукаше чак толкова. Обикновено когато имам изпит се притеснявам нездравословно много, става ми физически зле и въобще изпадам в някакво полуживо състояние. Обаче като са на клъстъри по три, просто физически не мога да издържа да се притеснявам и за трите, така че не се. И всъщност се получава по-добре.

После отидох в Елейн, ядохме шоколадови бонбони, тя превъртя Цар лъв на старата си Сега и ми говори за Никола. Може би все пак ще трябва да го бием това момче.

Накрая минах през парка, където бяха Волкос, Лина и Лили. Говориха за диети, докато Волкос и приятелят му не решиха да ни изоставят, а после минаха на формула едно. Имах лекомислието да изпия чаша ром с кола по случай събитието, почувствах го след около половин час.

Накрая се прибирах с Краси, като непрекъснато му повтарях да не спира, защото в момента в който спра да ходя просто ще падна. И точно така се чувствах, сякаш вече карах само на инерция.

И открих група, която се казва Someone Still Loves You Boris Yeltsin.

Песен на деня – Someone Still Loves You Boris Yeltsin – Oregon girl

Read Full Post »

L

Look at me

The perfect loner

Drowning in loneliness

Drinking loneliness

Breathing loneliness

Alone is alive

And I have never died

The big L is not for Love

It has always been only

Loneliness

The great mystery

The final goal

The inevitable one

Not death

Loneliness.

Read Full Post »

Имен ден, взаимоотношения и други драскотини

Жоро имаше имен ден в събота. Съответно в неделя успя да събере потресаващо много хора у тях. Коридорът беше зарит от обувки, а най-странното е, че всъщност успяхме да съберем без никакви проблеми.

Личната ми грешка беше, че останах в едната стая да си говоря с Никола, а по някое време се присъединиха и Краси и Лили. В един момент Никола започна с поредната тирада в стил как ще правим страстна четворка, аз отбелязах „А, на настъпванка ли ще играем или какво?“, след което получих едно яко конско от Никола и Лили как винаги съм скапвала атмосферата, пречела съм им (както и на света принципно) да се свалят невинно. С две думи, да си осъзная задръстеността и да се поправям. Нямаше да ме стресне особено, ако беше само Никола, на когото това му е фиксидея, ма някак от Лили, която ме познава от толкова време, не го очаквах. Не се чувствам обидена, просто потресаващо неразбрана и грешно оценена. Щото не говоря достатъчно мръсни приказки, нали. Да ходят да се прегледат. Пък. Краси се опита да замаже положението, от което аз само се почувствах още по-жалка, в другата стая течеше твърде весел лаф на малки групички, така че просто разучих подробно кухнята на Жоро. Много ми харесват магнитите на хладилника.

После в един момент останахме малко хора и се събрахме в спалнята. Изгасихме лампата и се опитахме да играем на нещо като „Истината или осмелявам се“, но само с истината. Оказа се, че никой не знае какво да пита и главно си прехвърляме топката, докато Никола не попита защо, да му се не види, на нашите купони никога нямало музика, танци и повече пиене. Обяснихме му какво имаме срещу пиенето, а които имаха и срещу музиката.  Също и че в бурната ни история какво ли не е имало. Това, което ми хареса беше, че въпреки че почти всички всъщност си искат музиката и танците, се обединиха в името на патриотизма, да обясняват, че и така сме си добре така. И тъкмо, когато си мислех, че всичко е много хубаво и задушевно, Мели в хода на откровенията си призна, че се чувствала изолирана, по-специално от Симеон. Симеон отрече, но и двамата не си повярваха.

Ироничното в случая, че както тя, така и той (и не само) се чувстват зле от едно и също нещо. Имали са някакви връзки с някого, той ги е скъсал или поне поокастрил, а на мястото им е останала една гадна празнина. И хем всъщност уж няма нищо, хем… наистина няма нищо. Само че при всеки става дума за различни хора. Поради което става асиметрично и грозно. Но пък неизбежно.

Както и да е, стана ми адски съвестно за Жоро, който не оставихме да спи, вкарахме го в противоречие със съседите му и за капак разстроихме и Мели.

Най-странното нещо за вечерта беше Амос, който се обади, че идвал след 10 минути, след което въобще не се появи. Но той се изрусява, все пак, не може да му връзваме кусур… Обаче трябваше да дойде, ако той беше на купона, всички щяха да се занимават да измислят саракастчини коментари за косата му и на никой нямаше да му хрумват други глупости. Това трябваше да е оптимистичният завършек на ентрито, но нещо не звучи.

Read Full Post »

Добрите новини

Добрите новини са, че имам нова работа, макар все още да предстои да се видим дали взаимно ще се харесаме. Пак е на телефон, пак имаме супервайзорка и тя пак се казва Сиси, но пък иначе не си приличат, което донякъде е облекчение.

Освен това с Краси не скъсахме, т.е. скъсахме, после вързахме положението на емоционален възел, накрая той каза, че е идиот. Аз не му противоречих. След известна душевна борба, обаче, му съобщих, че и аз, в крайна сметка, съм идиотка и виж колко хубаво сме се намерили, нали. Та така.

И всичко ще е чудесно, стига да не сложа ентри със заглавие „лошите новини“ скоро… И трябва да се науча да пиша с кратки почти ясни, поне за повечето хора, ако не за всички, но то пък никога не е възможно, изречения. С други думи, гледам си завързаните мисли и им се дивя.

Read Full Post »

Неориентирана

Днес бях на интервю за работа. Предполагам, че се справих средно куцо, но всъщност това, което ме накара да се замисля, беше въпросът „Как се виждате след 5 години?“. Аз се запънах и заекнах, след което осъзнах, че нямам никаква идея, мамка му и глиган. Имам някакви неясни желания, но никаква конкретна представа. Адски съм далеч от онези самоуверени, целеустремени и успешни жени, имам чувството че ми е изписано на челото почти. Аз съм несигурна както в света, така и в себе си. Но, както са ми казвали около 200 пъти по различни поводи и в различни учебни дисциплини, понякога е по-добре да тръгнеш по грешния път, отколкото въобще да не тръгнеш. Аз обаче все още не съм сигурна кой е грешният път, та да го хвана…

Хубавата служебна новина е, че си взех каквито пари ми бяха останали от миналата служба и бяха с неприлично висока за 5 дни премия. Също така ще се правят някакви анкети вечер и аз ще ходя да им помагам няколко дни. Знам ли, когато отивам за малко, успявам да хвана само хубавата страна на работата, взаимоотношенията и прочие. Е, подозирам, че сега и онова, алогичното напрежение, което го имаше последните няколко месеца, е спаднало, доколкото са махнали Светлана. Аз така и не разбрах какво всъщност и кога точно се обърка, но атмосферата накрая беше станала епично подтискаща. Което пак иде да покаже, че не бях ориентирана в ситуацията… Какво да се прави.

Read Full Post »