Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2006

Антиромантично

Омръзна ми от мъже, които виждат в мен лесна, удобна и мила фриуеър алтернатива на моментната им самота. Или които много ме харесват след третата бира. Или които след като са изчерпали всички възможности около мен, опират до мен.  Или които правят бройка, но ме увещават, че от това печелим и двамата. Или…  Просто ми омръзна. Официално се отказвам. Ще си извадя старата кафява рокля, дето мяза на монашеска роба. Ще си пусна косата пред лицето. Разбира се, сплъстена. Най-вероятно така няма да ме пускат и в кварталния магазин, но не може всичко.

Песен на деня: Garbage – Stupid Girl

Read Full Post »

Втори ден на две работи, и двете на по половин ден.  А аз вече съм уморена до мозъка на костите си. Или нещо такова. Може ли да съм толкова кекава?

Read Full Post »

Пак е писано отдавна. А може би не ми се искаше да се сещам. Сега звучи кухо.

Всички умираме рано или късно, каза. Нямало смисъл да се тормозя за това. То просто се случвало. Понякога. Само веднъж в живота дори. На това място аз почти се усмихнах въпреки всичко. Имала съм още много живот пред себе си, трябвало да го живея, а не да се тровя с такива мисли, добави ти. Дори да не ми минавало през ума.

А аз въобще не говорех за това. Не за моята смърт. Не ме интересува. Умирам. И заспивам завинаги. Или се прераждам. Или отивам в рая или ада. Просто става, зная, че няма смисъл да го мисля. Но ако ти умреш… не искам. Нека аз умра преди теб, преди другите. Бързо и неусетно. Не понасям да умирам малко по малко. Частица по частица в мен да загива заедно със смъртта на познатия ми свят. Бавно, мъчително и толкова безвъзвратно. Не бива.

Ти ме погледна внимателно и каза, че да, всеки ден умирам. И губя по малко от себе си. Но и всеки ден се раждам наново, настоя ти. И аз те оставих да вземеш ножа от ръцете ми преди да съм го използвала. Металът, издрънчаващ на плочките зад теб. Сълзите ми, отмиващи мъртвата кожа от лицето ми. Топлите ти ръце, напомнящи ми, че поне в един от нас е останал достатъчно живот.

А после ти си отиде. И нещо в мен умря. Дори не става дума толкова за смърт, просто не чувствах живот в себе си. Усещах единствено празнотата. Крещящата липса на каквото и да е, която бавно ме разяждаше, поглъщайки всичко. Не ме интересува. Умирам. И заспивам завинаги. Или се прераждам. Или отивам в рая или ада. Просто става, зная, че няма смисъл да го мисля. Само се чудя къде отиде проклетият нож.

Read Full Post »

Значи, днес отивам да си платя таксата и да се запиша. Миналата седмица два пъти съм ходила да питам и и двата пъти ми казват, че срокът е до края на тази седмица, има дори обява. В касата нямам никакви проблеми, взимат ми парите любезно, без каквито и да е опашки. Обаче когато слизам в канцеларията да се записвам изведнъж(е, не съвсем изведнъж, чакам петнайсетина минути) ми обявяват, че не, свършил бил срокът. (Ок, как така е свършил, мога да си платя, но не мога да се запиша?) Не, всичките ми колеги си били платили, как така съм последна. (Ми така, последна съм. Все някой трябва да е, освен ако не претендират за неограничен брой студенти.) Ми не, този срок бил само за новоприетите магистри, предишните трябвало да платят по-рано. (Още някое безмислено правило? Тъй като имам тъмни очи, да трябва да плащам само на четни дати? И къде го пише това?) Въпреки че после ме хвана яд, точно като ми го съобщиха аз най-вече сериозно се притесних.  Да му се не види, сега ще взема да си проваля магистратурата, как винаги обърквам всичко. Единият ми крак нервно трепери и ме заболява корем. Както и да е, все пак ме записаха, явно и те оцениха като прекалено да си платя таксата в срок, но да не ме запишат. Обаче секретарят г-н Мехмедов ме гледаше като че ли всеки момент ще изкоментира как страната ни е пропаднала заради такива като мен. Или поне в цялото му отношение личеше точно това. Студент да си на тоя свят.

А касата е преместена на ново място на последния етаж. И стените са изписани с различни цитати за парите.  „Парите не са всичко, но ако някой твърди това, той прави всичко за пари“, „Ако някой получава пари без да работи за тях, то някой друг работи без да получава пари за това“ и „Парите не правят щастието, но без тях не можеш да си щастлив“.  Или нещо от сорта. Идейно е за каса:)

Read Full Post »

Аз съм в истерия от Новата година, с други думи.

За пореден път се събират пари за подаръци. Личното ми мнение е, че тази година наистина се оляхме. Подаръците са големи и са за много хора, и гълтат почти всичките свободни пари на по-засегнатите. И пак няма да има за всички, на които искам да подаря вероятно. Повечето сме полубезпарични студенти без или с невисокоплатена работа. Тези с по-приличните заплати са от по-далечното обкръжение и общо взето дават на добра воля с пълното съзнание, че едва ли могат да очакват кой знае какво в замяна.

Ок, аз разбирам, всичко това, и аз съм в същото положение. И следващата година всички ще получат от мен по шоколадова играчка за елха, а и аз от тях очаквам същото. Само от Ян и Гибли, понеже много се обичаме, искам шнола с цветенца. Обаче тази година са правени някви планове, ще ги избутам някак. Още повече, че се нагърбих и да събирам пари за двама човека.

Та, както и да е. Аз питам хората (вече дори плахо и извинително) дали биха се включили в подаръка. Нямам нищо против да ми кажат „не, няма да дам, не съм банка“. Обяснимо е. Обаче вместо това получавам пространно конско защо за Симеон се събирали по 2 лева повече отколкото обичайното. Защото само с толкова ще успеем да вземем подаръка, който той иска. Ми не, хайде да сме му вземели онова ДВД с голямото намаление, вместо комплекта от 7,  той щял да го хареса. Да, бе. В смисъл, отворена съм за други предложения за подаръци, ма да не са в наивния стил „детето очаква колело, значи ще му хареса и ако му вземем пате на колела с връвчица“.  След като аз не се съгласявам ми се изчита още половин час лекция колко е нечестно това и как никой друг, включително тя, няма да получи толкова скъп подарък. Аз се опитвам да изтъкна факта, че подаръкът е скъп и защото за него мога да искам пари от кой ли не, доколкото Симеон си общува с доста хора, пък тя не. Ми не, пак не било честно. Хубаво, бе братче (т.е. сестро), откажи да ми даваш пари, или кажи че ще даваш по-малко, ма не ме прави мен на парцал заради това, а? Нито ще ги изпия тези пари, нито ще взема процент от тях, мааму!

Още по-страшно става като искам пари от Таис. Тя дори не ми вдига скандал за това, че събирам много пари (щото точно на нея не й е проблем, нали), а подробно, като строга учителка ме разпитва как смеем да събираме пари за Симеон, след като няма рожден ден, за кой още ще се събират пари и той на кой щял да подарява. Аз благо обяснявам, че както съм споменала, подаръкът е новогодишен, за другите не събирам аз пари, а нямам идея на кой той ще подарява. След строгия разпит като на провинила се първокласничка ми се обяснява, че той вече не й е толкова близък и тя не иска да дава пари за него (за останалите вече е забравила). Ето тук пък аз трябва да се чувствам виновна, че те явно пак са се скарали. И, естествено, пак аз трябва да обера сарказма и горчивината, защото на нея не й изнасят техните отношения.

По някое време аз не издържам на натиска и започвам да пускам истерични офки (и онлайн месиджи от един момент нататък) на Жоро, който вика „недей толкоз песимистично“.  А това е просто реализъм, да му се не види.

П.С. И ако още един проклет спам бот за безплатно порно се опита да ми коментира блога, ще намеря начин да хакна проклетия им сайт!

Read Full Post »