Леко криминале с чиклит елемент

„Около 9,15 на 27.12 в заведението „Грифин“ на „Неофит Рилски“ и „Ангел Кънчев“ забелязах, че ми липсва раницата заедно с портфейл с около 35 лева, лична карта и други вещи.“

Това трябваше да го пиша три пъти в различни варианта.  С леко счупена химикалка. На разядено бюро. Предисторията е, че ми свиха раницата. Бях си я закачила на облегалката на стола и почти през цялото време бях облегната на нея… Обаче в един момент тя просто липсваше и толкова. В интерес на истината можеше и да е доста по-зле. Имам доста грозния навик да си оставям мобилния телефон на масата сред чиниите и чашите, но в този случай беше от полза. Също така, за малко сутринта да си взема всички налични пари, но се спрях. Навреме, както се оказа. В първия момент се сдухах доста. В смисъл, почти обидно е да ти свият така нещата, а и парите не са ми излишни. Обаче всички се държаха толкова мило, че просто нямах време за това. Особено Валери, който ме закара до нас и настоя да ми даде пари. Които не иска, но трябва да му върна, просто защото искам да съм на чисто с него. И нашите бяха заспали и не можаха да ми се скарат как мога така да се оставям на простите джебчии.

Така че днес реших, че няма да му мисля толкова. И сигурно беше малко неадекватно как с една почти зарадвана усмивка обясних на дежурния полицай, че са ме обрали.

Между другото, полицейското управление беше сюреалистично. Влязох в сграда от развития социализъм, рушаща се и леко миришеща на мухъл, с лющеща се мазилка. Нямаше никой на партера, а половината помещение тънеше в полумрак. Единственото нещо, което не се разпадаше беше неадекватно новата машина за безалкохолни. Изглеждаше изоставено, наистина. После една врата се отвори и се показа най-нормално и делнично изглеждащият полицай в тази част на София. И с леко отегчение попита какво търся. Е, как да не му се зарадвам?

После ме сложи на гореспоменатото разпадащо се бюро (вероятно скъпо родно място на поне 5 поколения дървояди) и писах един куп формуляри, докато от другата стая долитаха звуците на „Сделка или не“. Някакво такова почти домашно. По някое време дойде една полицайка и се информира как вървяло, защото тя си тръгвала. Моят човек й каза, че има още една джебчиийска кражба от вчера, а тя заяви, че не я интересувало. Изкуших се да се покажа и да изразя аргументирано мнение по повод на незаинтересоваността й.  После се отказах, може би наистина просто не беше нейна работа, а и да е, нищо нямаше да постигна.

Вчера срещнах и Свилен. Свилен е моят кошмар от младите ми години. Човекът, заради когото заобикалях през две улици. Мъжът, който се опитваше да ме сваля по най-лошия начин. Не защото ме харесваше, а защото бях „пищна“ (крещи ми се от тази дума). Когато не се получи се опита да свали пред мен най-добрата ми приятелка (но намекна, че няма нищо против и двете, няма сега капризи, я…). Известно време почти го мразех. Не заради тъпите двойни игри. А заради това, че толкова очевадно се опитваше да ме използва. И че го правеше именно защото изглеждах сякаш съм момиченце, което се пречупва лесно пред 12 години по-големи мъже.  Даде ми поредната визитка с поредния телефон. Все едно. Идеята, е че бях почти доволна, че са свили и визитката.

В крайна сметка, реших да го приема просто като житейски опит. Ето сега и са ме обирали. Преживява се. При добро желание дори се преживява без драма.

Реклама

Read Full Post »

И после той каза…

Това е някаква ирония. Точно когато ми е най-притеснено заради отношенията ми с него, всички започват да ми говорят за връзки, любов и прочие. И точно когато се зарекох, че повече никакви мъже, той се появи. Мамка му, когато съм толкова крещящо сама, няма никой, а когато реша, че мъжете са загубена кауза, те внезапно започват да прииждат на малки добре организирани щурмови групи.

Алекс ме плаши. С цялото си отношение към живота. С това, че се отървава от вещи, за да не го привързват към определено място. В стаята му почти няма мебели. Само матрак и един голям хаос, главно книги. Със странното си озлобление към жените, които са били с него. Към твърде многото жени, които са били с него. С това, че няма нужда от приятели.

Някъде лъже ужасно. Само не мога да хвана къде. Спомням си когато ми описа как в Тунис конете газят в плиткото на морето и подгонват ята от фламинго. Било си преживяване да яздиш такъв кон. Аз започнах да го гледам с погледа „да ти изглеждам сякаш още вярвам в приказки?“.  Няколко часа по-късно видях на снимка въпросната сцена. Добре, ятото фламинго беше на фон и спокойно можеха да са и гъски, но все пак беше тази сцена.

Понякога дори успявам да си кажа, че всичко това е глупава поза. Имам предвид, въпреки всичките цинични приказки за света и отношенията, той всъщност се държи много свестно с мен. Дава ми време сама, дава ми време и с него. Не ме побутва по онзи гадният начин. Всичко изглежда толкова естествено.

Най-странното е, че въпреки това, че ме заболява стомах от притеснение при опитите ми да мисля за него, когато сме заедно по някакво чудо не успява да ме уплаши.  А по принцип доста се стряскам от хора, които ме целуват в деня, в който сме се запознали. Да, между другото, нямам илюзии за влюбеност (Въпреки че на онова парти леко самодоволно си мислех, че съм с най-хубавия мъж там. Останалите бяха образцови очилати програмисти и откачени 3D художници, но все пак…). Което само по себе си е тъжно. И се чудя дали няма да измамя него, дали няма да измамя себе си. И зная, че ако не се получи той ще ме намрази. Което ме скапва.  

И не мога да повярвам в него, а имам нужда да вярвам в някого. А може би не бива.

И съм изнервена и зла. И недоспала. И се съмнявам дали все пак нямам чувства и към друг. И съм още по-изнервена и зла.

Песен: Vonda Shepard – You and  Me

Read Full Post »

God is in the rain…

Това е реплика от един филм. Но днес няма да говоря за филми.

Да, става дума за Бог. Днес една колежка изрази мнението, че е дълбоко вярваща. Дотук чудесно. И че освен това била убедена в съществуването на Бог, дори когато се случвали лоши неща, тя знаела, че той ни изпитвал. Изпитвал ни дали в резултат на нещастията ще се отречем от него. Изпитвал вярата ни. Тук аз не можах да се сдържа и да не споделя, че това ми е леко безсмислен садизъм. Не, не съм ли знаела, че любовта се доказва само в трудни моменти, дори при любовта между двама души било така. Аз съм съгласна. Но не мисля, че и при отношенията между двама души трябва да се създават изкуствени пречки(когато няма такива) само , за да се докаже тази любов. Болно е да се прави така.

Аз сигурно звуча като тотална богохулница. А всъщност не съм. Те са богохулниците. Според мен богохулство е да припишеш на Бог такива низки човешки страсти. Да кажеш, че той те изпитва, за да  види дали го обичаш, на практика си играе с теб като отегчена средновековна благородничка с някой от подопечните й рицари. Това е богохулство. Дори атеизмът не е толкова богохулство, доколкото той е просто отричане, а това е клевета. Между другото, аз не съм сигурна, че съм пълна атеистка. Не мога да кажа с чиста съвест, че не съм вярваща поне малко, но със сигурност не съм религиозна.  В крайна сметка аз нямам доказателство, че някаква висша или необяснима сила наистина няма. Че нещо не е побутнало Големият взрив или еволюцията, или че цялата тази огромна вселена си няма някакъв вид аморфно съзнание. Или нещо такова. Просто не мога да докажа, че със сигурност не е така.  Така че не изключвам тази възможност. Но мога да докажа доста добре, че повечето религиозни богове не съществуват. Че на небето няма ангели с крила, а под земята няма ад.  Че жената е не е направена от реброто на мъжа, а той не е направен от кал. Разни такива неща. И за мен е абсурдно, че има хора, които все още възприемат Бог като някакъв вид лелка в детската градина – наглежда те и следи кога ще сгафиш нещо. За твое добро, разбира се. Изпитанията възпитавали духовна сила. Да, вярно е. Мога да го приема така. Но не и че тази духовна сила служи само за да доказваме преданост на Бог.  И още нещо. Ако имаме един наистина всеопрощаващ и всезнаещ бог, той не би дал на човек по-голямо изпитание, отколкото може да понесе. Това е… жестоко. Той, да предположим, знае докъде стигат силите на човека, но му изпраща такива изпитания, че на съответният човек му идва в повече и си прерязва вените. Или се хвърля отнякъде, или се нагълтва с хапчета. Не за друго, защото всемогъщият Бог му е предозирал изпитанията. И, между другото, същият Бог после не го пуска и в Рая, щото онзи бил грешник. Не, съжалявам, това не е милостивият Бог.  Тук някоя по-различна религия вероятно би обяснила нещо за преражданията, но това не променя особено нещата.

Ако има висша сила, не мисля, че тя би показвала мускули, разделяйки морета и удряйки хора с мълнии. Не би пращала и мана, нито пък златокрили вестители. Това е някаква полукомплексарска демонстрация на сила. Напротив, Бог би си вършил работата (какъвто и да е Големият план) без да се афишира. Ако наистина се намесва, би го правил без да се познава намесата, така сякаш това е случайно съвпадение. Затова аз по-скоро бих видяла Бог  в красивите до невъзможност червени залези, отколкото в разделеното на две Червено море.  Повече в ирониите на живота, отколкото в пророческите сънища.  Повече в способността ми да се съмнявам в него, отколкото в тази да му се подчинявам. Каквото и да е той. Или тя. Всъщност би било доста жалко ако може да се определи в мъжки или женски род. Ако го има.

God is in the rain…

Read Full Post »

Две късни и среднощни

Мисля, че вече съм стара за 8-ми декември, а и за някои други неща. Имам предвид, всъщност съм много доволна от прекарването на 8-ми декември, което включваше ходене на китайски ресторант (единствения вид свободно заведение без резервация на тази дата… Е, освен Макдоналдс вероятно…) заедно с Дима, Никола, Валери и Гаро. А Никола се държа много разбрано, което за него си е събитие. После гледане на разни дивни низини на кинематографията (макар че имаше и попадения) у Ян, съпроводено с търкаляне по земята от смях и прибиране около 3 у нас. Идеята отначало беше да се вземе такси, но леко поувлечени в раговора с Емо и Симеон стигнахме до НДК пеша. А разговорът беше епичен. Каквото имаше детско в мен, го уби. Емо достигна максимума простотии казвани от интелигентен човек за единица време. Като се започне от леко вулгарно изразени мнения за любовта на много лош бургаски диалект и се свърши с убеденото твърдение, че „Варна нье е в България, тя е в морьето“, при което аз не можах да се задържа права от смях. Честно казано, аз обикновено грубо се дразня на цинизмите на Емо и навика му да може да включи думата „чукане“ и другите й не толкова прилични синоними в абсолютно всеки диалог.  Но колкото и да е нелогично именно това, че сега успя да я включи във всяко изречение ми доказа, че това е само някаква маска, която си слага – клоунска и с неприлични думички (с правописни грешки в тях), надраскани по нея. Всъщност не знам какво има под тази маска, така че не би трябвало да ме успокоява, но поне не е истинска.

На 9-ти имахме нещо като закъсняло отпрануване. Първо ходихме на Денс революшън с доста голяма компания, а аз успях да изкарам няколко от най-неуспешните си изпълнения, но пък с удоволствие. После имаше сивостенско събиране в Дон Домат, на което аз пристигнах, когато половината компания се разотиваше. В крайна сметка накрая се оказахме останали само аз, Алекс, Ангел и Симба.  Познавам Алекс отскоро и я бях виждала само веднъж преди, но тази вечер реших, че я харесвам. Може би защото реши да сподели с мен и защото споделеното ми беше толкова добре познато от самата мен. Но това не беше онова естественото съчувствие към човек в труден период, а по-скоро радост от това, че си намерил близък като усещане за света човек.  После отидохме у тях, за което вече на мен ми е съвестно. Имам предвид, човек може да не иска да е сам в такива моменти,  но не точно така. Аз си тръгнах в някакъв ранен сутрешен час като се опитах да подбера и момчетата с мен, но те казаха, че там им било добре. Хванах Симба и шепнешком му натвърднах да си тръгнат скоро, щото Алекс все пак трябва да става утре рано, нали. Оказа се, че после била спала само час и на мен ми се иска да бях достатъчно безочлива, за да бях приложила номера „аз, такова, сама жена през нощта, не мога, идвайте с мен“. Но, уви, доколкото аз харесвам нощните разходки (дори да съм сама), просто не успях да си изкривя устата толкова. Понякога се ядосвам адски на Ангел. Когато го попитах каза „е, почти не я оставихме да спи, но тя не изглеждаше да има против“. Да, но хората много рядко изглеждат така сякаш имат против. Страх ги е, че ще те обидят. Идеята е да успееш да усетиш зад усмихнатата маска, а мисля в този случай беше доста прозрачна. Така направи и онзи път, когато ме попита всичко ли е наред, аз казах, че да, всичко е чудесно, няма проблеми. А всъщност току-що напълно бях изгубила всякаква вяра в него. Но той прие исканото за вярно, макар и да нямаше никаква логика. Към различни хора съм изпитвала различни спонтанни импулси – да ги целуна, да ги ударя, а фантазиите ми с Ангел винаги са били за това да го завлека и да напъхам главата му под струя студена вода. Все тая, може би и аз преувеличавам и се ядосвам за неща, които не са моя работа.

Read Full Post »

Отнесени мисли

Преди няколко дни осъзнах, че не искам да остарявам нито като цървул,  нито като катедрала.  Искам да остарея като градски фонтан. Далеч не толкова величествен като катедралата, но някак по-човешки. Не олицетворява духовното израстване и силата на вярата, просто пръска вода. И хората хвърлят монети в него и се надяват да им се изпълни желание. По същество това е, което правят и катедралите, но в по-усложнен вариант. Градският фонтан не претендира да е Божият дом на земята, просто място за срещи. Такива неща.

Read Full Post »

Този вид носталгия

Напоследък ме е обзела носталгия. Не по социализма, не по училище, дори не по лятото.

А по онези прости и откровени отношения, които най-лесно се обобщават с думата близко приятелство. Да кажа, че вече нямам приятели би било много излишен мелодраматизъм. Но имам все по-малко близки такива. Защото когато виждаш някой веднъж на две седмици някъде на кръчма и си говорите от двата края на масата между хапките, това е познанство. Приятелството, поне близкото такова, отличава другия от тълпата, отличава и теб от тълпата за него. Имате да си кажете повече, отколкото с другите. С близките си приятели споделяш куп напълно безполезна информация, но именно това те кара да се чувстваш свободен да споделиш и дълбоките си преживявания. Щото някак не върви с някой, с когото в близките два месеца сте си разменили най-вече информация за прогнозата за времето и къде го има оня торент изведнъж да тръгнеш да си споделяш парчетата от току-що натрошеното ти сърце. Съжалявам, не става.

А напоследък забелязвам, че като че ли е нормално за всеки прекараното време с друг, освен с партньора му да е загуба на време. И се чудя, може би пък аз съм сбъркана. Може би това е животът. Избираш си близък човек. Той ти стига. Живееш с него. Покрай другите преминаваш. Може би всичките онези неща с приятелството са просто залъгалка, докато не намериш онзи човек. После надрастваш приятелството и имаш връзки.

Аз обаче май не искам връзка. Ок, истината е, че ме е страх, че за пореден път няма да се получи по никакъв начин. Или пък просто съм по-добра приятелка, отколкото гадже. Искам някой да ме прегърне, без това да означава, че се очаква непременно да си свалим дрехите. Или нещо такова.

Искам да се смея с някого, искам да споделям с някого, искам да ям сладолед с някого, искам да се разхождам с някого по брега на морето (ок, носталгия и по лятото е). А напоследък с лека изненада откривам, че има по-малко хора, които биха правили тези неща с мен, отколкото които биха правили секс с мен (това ако бях трогателно разкрепостена, каквато аз за съжаление не съм). Може би трябва да се радвам на това. Или не, доколкото хормоните не са продукт на висшата мозъчна дейност, за разлика от общуването с някой. Или просто не съм порастнала. Наистина не знам. Мечтая лудо за старите дни, както пееха Д2. Каквато и да е причината.

Песен на деня Texas – I don’t want a lover (I just need a friend)

Read Full Post »