Още една Темна дупка

Този път Темната дупка беше тази до Калотина, по-точно до село Беренде.

Значи, сутринта станах като примерно момиче в 6 и изпратих смс, който гласеше, че няма да идвам на пещерата, защото съм без ботуши. И пак си легнах да спя. За около 5 минути, след което получих смс от Весо, инструктора, на когото писах. Той гласеше „Не се огъвай! Аз ще ти донеса ботуши! Имаш 1ч да се оправиш!“. Когато получа три удивителни в един смс, това няма как да не ме мотивира. И станах, напъхах някакви дрехи в раницата, закусих набързо и се затичах да хвана такси до гарата, където имахме среща. После пътувах в колата на инструктора Яни и жена му Деси – и двамата адски приятни хора, да не говорим че слушат хубава музика. Заедно с нас бяха и Ицо и Иво, които спряха да говорят за всевъзможни екстремни спортове и аз се чудех какво правя с тези маниаци. Между другото, в Ицо има лице, което ти привлича погледа към него сред цяла група хора. Не точно красиво в смисъла на холивудска звезда, но определено запомнящо се и със странно поглъщащо излъчване. Доколкото помня, той е човекът, който предишния път каза, че в пещерите бавно, но сигурно умираш.

После стигнахме Калотина и я отминахме. Спряхме се чак след една табела „Сърбия и Черна Гора 1 км“. Излязохме от колите и започнахме да се обличаме. Такъв студ. Ръцете моментално започнаха да ме болят мъчително. Все повече започвах да се чудя къде съм тръгнала. Освен всичко останало и с проблемите си с периферното кръвоснабдяване. Заговориха за пещерата. Аз погледнах леко паникьосано и Ицо каза „Лошо е, но ще оживееш и накрая дори може да ти хареса“. Аз недоволно измърморих „Мъжете винаги така казват“.

Пътят към пещерата беше стръмна кална пътека с жалки остатъци от парапет и спомени за стълби. По някое време просто обърнах стъпала настрани и се оставих на земното притегляне и калта да ме свалят до долу, със силната надежда да не загубя равновесие междувременно. Надеждата се оправда и стигнах до долу читава и почти неокаляна.

После влязохме в пещерата. Като цяло ходехме по коритото на реката, която се просмукваше надолу в скалата. Ботущите ме пазеха перфектно в по-плитките места, а на по-дълбоките се качвахме на камина над нивото на водата или на повърхността й. По принцип камините ме плашат, но тук ако паднех просто щях да се намокря неприятно. Освен това реших, че колкото и да е лигаво, ще съм напълно честна и ще си казвам като ме е страх, пък. По-добре да съм глезла, отколкото мъжко момиче, но изпочупено. В началото обаче дори се изненадах приятно от себе си, когато след една сащисана реплика „Ама… там ли ще слизаме? Там?“ си слязох по камъните като по градинска пътека. Малко по-късно минах една камина с няколко безгрижни разкрача присъщи на високите, дългокраки и самоуверени хора. Което не значи, че на моменти не се чувствах катастрофално ниска, късокрака и уплашена. Периодично се натъквахме на прилепи. Обикновено бяха високо на тавана, но веднъж имаше прилеп точно до хващането за преминаване. Сред групата се понесе верижното „Има прилеп, да не го закачиш“, „Внимавайте за прилепа“ и моето „А, прилепчееееееее“ (всъщност са хубави пък).

По някое време стигнахме до малко подземно езеро, през което пуснаха едно въже за парапет и ни прекараха покрай стената. Казаха, че било традиция всяка година някой да пада във водата, но никой не успя да падне. Донякъде заслугата беше на Яни, който стоеше абсурдно разкрачен под началото на парапета, за да придържа който залитне.

Накрая стигнахме до дъното (тоест не до дъното, нататък има сифон, но не знам дали се преминава. Там се снимахме, ядохме шоколад и по-опитните и смелите показваха катерачески умения. В резултат на което Киро, един от курсистите за пореден път падна във водата, с което си спечели прякорът Русалката. Всъщност младежът много го бива, но точно затова се бута навсякъде, където може да падне. Аз също получих прякор – когато трябваше да мина напред чух „Мръднете да мине Строителния техникум“. Това по повод на изцяло ярко оранжевите ми гащеризон и риза, които набедиха за униформа на Пътностроителна техника:)

На връщане обаче се скапах. Мислех, че би трябвало да ми е по-лесно, доколкото вече ми е познато, но уви. Ботушите ми се напълниха с кал и започнаха да се пързалят, а ръцете ми започнаха да треперят от пренатоварването и да губят всякаква сила.
На едно по-високо качване стъпих по лош начин. Десният ми крак се заклещи, а левият нямаше сигурна опора. Както казах, ръцете ми бяха не като мои. Застанах и паникьосано казах, че не става, пързалям се брутално,съжалявам, не мога, не, не мога да стъпя там, опитах, не става. В този момент левият ми крак бавно, но сигурно се запързаля надолу. Не, защо въобще отидох? В по-добрия случай щях само да увисна на десния си крак и да го счупя лошо, а в по-лошия, след като го счупех, щях и да падна долу, за да се доизпочупя. Адреналинът, който чувах в ушите си. И тогава Ицо хвана хлъзгащият ми се крак и го бутна нагоре, а Малкият (това е Ники, който наистина е една глава под мен и сам държи да му викат така) ме гепи здраво за ръката и ме издърпа. Всъщност почти през цялото време Малкият беше пред или зад мен и адски ми помогна. На едно място просто не си прецених отскока и нагазих до над коленете, а на един камък се изпързалях по корем, но нямаше други сериозни инциденти.

А когато излязохме трябваше да качваме калната пътечка обратно. Иронично, това се оказа по-изморително от пещерата. Пързаляше се като за световно. По ски спускане. Накрая аз и Ицо просто зацепихме нагоре през храстите, но въпреки това успях да падна няколко пъти, последния път вече от чист яд.

Горе се ухилих на слънцето и затоплилото се време. А Ицо съвсем сериозно ме попита сега вярвам ли на мъжете, след като съм оживяла и дори се усмихвам.

Аз продължавам да не съм убедена какво да правя. Освен всичко и съм страдала много мъчително от различни настинки, твърде лесно ме скапва това. Все тая, казаха, че може би другата седмица има практика на въжета, където си проличавало кой ще остане и кой не. Може и да не се наложи да решавам. Но дори да стане така, пак ще се радвам, че влязох в тези пещери. А не стига на всичкото и излязох, за което съм много благодарна на хората с мен.

Песен на деня: Depeche Mode – Personal Jesus

Реклама

Read Full Post »

Палав самоаналитичен спам

Заглавието си говори и си предупреждава отдалеч. В смисъл, когато Или ми прехвърли топката с това, ми се видя забавно, но съм сигурна, че на повечето ще им е досадно. Та, особено ако ви дразнят теми с по 5 неща, тази със сигурност ще ви докара главоболие. Така че, ако трябва да перифразирам един бивш премиер – ако ви е тъпо, за бога, братя, не четете.

1. Ако бях цвят, щях да бъда… лилаво. Комбинация между вечно тъжното синьо и абсурдно позитивното розово.
2. Ако бях плод, щях да бъда… изкушавам се да кажа тиква, но няма, не ги харесвам. Пъпеш:Р
3. Ако бях животно, щях да бъда… куче. Сега, наясно съм, че женското куче е кучка, но това е просто лошо съвпадение. Иначе съм дружелюбна като лабрадор, умна като немска овчарка и нося на ром почти като санбернар.
4. Ако бях книга, щях да бъда… с твърди корици. Пък.
5. Ако бях дреха, щях да бъда… рокля. Аз не съм унисекс.
6. Ако бях бижу, щях да бъда… пръстен на верижка. Нещо, което все не си намира мястото.
7. Ако бях дърво, щях да бъда… нямаше да съм дърво. Не съм толкова стабилна. Може би нещо увивно като бръшлян.
8. Ако бях напитка, щях да бъда… нещо, което се пие на малки глътки.
9. Ако бях насекомо, щях да бъда… пеперуда. Нужно ли е да споменавам метафората с пашкула и крилата?
10. Ако бях песен, щях да бъда… балада. Аман от летни хитове навсякъде.
11. Ако бях филм, щях да бъда… нещо в стил „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Поне в по-добрите си моменти. Поне ми се иска.
12. Ако бях подарък, щях да бъда… с хубава картичка. Аз съм едно ходещо добро пожелание просто.
13. Ако бях град, щях да бъда… град, пълен със стари къщи и спомени.
14. Ако бях месец, щях да бъда… април. Бури, светкавици, неочаквани жеги и студове, и слънце, и увеличаващ се ден, и цъфнали дървета. Какво повече?
15. Ако бях цвете, щях да бъда… лилиум. Wannabe орхидея, с други думи.
16. Ако бях изобретение, щях да бъда… нещо полезно, но незабележимо като секретната ключалка например.
17. Ако бях сграда, щях да бъда… мост. Някак винаги се озовавам между два бряга.
18. Ако бях отговор, щях да бъда… 42.
19. Ако бях дума, щях да бъда… дума, чието значение знаят малко хора.
20. Ако бях мебел, щях да бъда… нямаше да бъда мебел, пък.

Read Full Post »

Поеми си дъх

Днес трябваше да ходя на Духлата и всъщност сега ме е яд, че не отидох. Но след цяла седмица работа по 12-тина часа на ден (това само тази седмица извънредно), недоспиване и някакви лични дилеми се чувствах напълно изстискана. В 6 се събудих, само за да пратя смс на Дил, че няма да ходя. Смс-ът пристигна чак след 10, така че нямаше особен смисъл.
После се търкалях в леглото почти до обяд, пазарувах и разни подобни безсмислени дейности, но бавно започнах да осъзнавам, че слънцето свети, абсурдно топло е и на мен ми харесва. Майка ми реши да ми пусне клиентската карта за супермаркета от балкона, но тя падна върху перваза на прозореца на съседите на първия етаж. Ето как аз се озовах захвърлила яке върху едно дърво и покачена върху смешна клатеща се стълба да се опитвам да стигна гореспоменатия перваз, размахвайки гребло за листа. Не искам да си се представям.
През седмицата бях на лекар, подозират, че ми има нещо на бъбреците. Но не можело да е много лошо, след като не се виждало на ехограф. Освен това ми правиха и електрокардиограма. За моя изненада се оказа, че така потрошеното ми сърце си функционирало, та дрънкало, имала съм почти идеално кръвно и въобще.
Всъщност не знам защо го разправям това, просто днес за първи път от доста време се почувствах здрава, каквато и съм според авторитетното лекарско мнение. Напоследък се усещам, че все по-често се заглеждам в разни хранителни добавки, чайове и прочие. И докато преди все ме изкушаваха разни неща за отслабване, сега гледам със съмнение към такива с етикети „за тонус и енергия“, „подсилващ“ и т.н. Не че не продължавам да мисля, че с 5 килограма по-малко ще се харесвам повече, но ми става по-голям проблем това, че нямам сили, а не че не влизам в най-малките размери дънки. Пренареждане на приоритетите, което не съм очаквала от себе си.
А сега смятам да си облека новите дрехи (така де, сравнително новите), да се помотая из града с надеждата да хвана още малко слънце и накрая да ям пица заедно с Лили и компания. И после да се наспя. И светът ще си падне на мястото, поне до следващата драма.
Песен на деня: Velvet Underground – There She Goes

Read Full Post »

Среднощни колебания

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

Това е едно стихотворение на Евтим Евтимов, което много обичам. Но така и не разбрах.  Дали той разрушава и изгражда наново същата любов или разрушава старата, за да изгради нова?  А може би просто съм твърде уморена.

Read Full Post »

Темната дупка

Дил каза, че неделя мога да отида да видя дали пещерняшкият курс ще ми хареса, щели да водят евентуалните нови попълнения в Темната дупка в Лакатник. Аз бях влизала и преди там – хубава пещера с водопад, така че реших да отида.  И след като в събота бях на троен рожден ден до около 2 сутринта, някак в неделята успях да се извлача от леглото в 6 и малко. Разбира се, пристигнах последна. Качихме се в странно препълнения за 7 и половина сутрината влак и аз опитах да открадна още половин час спане. Не успях. Слязохме от влака и преминахме реката по един ужасно забавен клатещ се мост, по който аз имах желание да се върна и да мина още няколко пъти, но Дил ми забрани. От един от младежите в курса чух емблематична песен с текст „Когото Господ намрази/ прави го пещерняк. / Да пада, да става, да лази/ да тъне във вечен мрак“

Около 10 започнахме да се приготвяме. Аз си носех огромен оранжев гащеризон, каска и челник, а Дил ми беше донесъл чифт гумени ботуши. Стана ми малко странно, тъй като миналия път влизах в пещерата по почти градски дрехи, но реших, че вероятно нивото на реката се е вдигнало и ще трябва да газим в кал.  После ни разделиха на две групи по 6 кандидат курсисти и 3-4 пещерняци.

Един от инструкторите каза, че в пещерите е много влажно, влажността достига над 90 процента, вътре не може да се живее. И че неговото мнение е, че когато влезеш вътре времето ти започва да тече наобратно, към смъртта. Кога по-бавно, кога по-бързо, но умираш по малко. Вътрешно се учудих да чуя това от пещерняк.

После се разделихме и навлязохме в пещерата.  Още след десетина минути усетих, че това не е същият път, по който съм минавала. Имаше твърде много лазене. И пукнатина над която трябваше да минаваме. Крак и ръка от едната страна, крак и ръка от другата, а под мен – няколко метра камениста тясна цепнатина. Както каза един от инструкторите, не може да те убие, само ще ти счупи гръбнака. В интерес на истината пукнатината не беше нещо трудно за минаване, но самата идея, че ако само се подхлъзна… Така стигнахме до Жеково езеро, едно от подземните езера в пещерата. На един камък имаше плоча с изсечен профил в него. Инструкторът  ни я показа и доста ядосано отсече, че сме щели да чуем, че този човек е загинал тук. А той не бил, просто бил открил тази част от пещерата. Разбирам го, веднъж да сложат плоча на някой не защото е умрял и те да го бъркат… На връщане все се чудех кога идваше страшната част от прехода, но тя така и не дойде, явно му бях свикнала.

Между другото, каските спасяват живот. Поне 20 (буквално) пъти си ударих главата в тавана, но го усещах само по звуците издавани от каската. Ако бях без нея, още на втория щях да съм поне в безсъзнание.

После се върнахме малко и стигнахме до т.нар. Малък чатал. Това се оказа висок коминовиден улей, по който набързо няколко от пещерняците се изкачиха на различни места. После ни бе дадено да разберем, че ние сме следващите. Аз замръзнах. Мамка му, това бяха над 10 метра! Без осигуровка, ако не се считат хората по пътя. Просто ще умра. Инструкторът попита дали някой се е занимавал със скално катерене. Аз си замълчах, тъй като точно в момента се чувствах сякаш съм виждала скала само на картинка. „Добре“ каза той в настаналата тишина“защото няма нищо общо“. После обясни, че докато алпинистите се катерят с ръце и крака, тук се катериш, използвайки цялото тяло. Аз гледах сдухано и казах, че не знам дали ще мога. Ок, съгласи се инструкторът, затова нека аз да бъда следващата, да разберем докато е време. Достигнах първия човек с разтреперани крака. На нивото на втория бях в пълна паника и твърде високо, за да се откажа. Момчето (Коста, ако не се лъжа) забеляза и ме накара да остана до него и да пропусна следващите двама пред мен. Говори ми какво ли не, докато някак на мен ми омръзна да се страхувам. Почувствах се някак сигурна. Изведнъж разбрах, че краката и гърбът ми (защото начинът на катерене е да опреш крака в едната стена и гръб в другата и да извиваш цялото си тяло нагоре) са достатъчно силна опора, за да не ми позволят да падна, дори и да направя някоя глупост като да се подхлъзна. Накрая стигнах до цепнатина в горната част на улея. Казах ми да се провра през нея. Цепнатината изглеждаше висока не повече от 30-тина сантиметра. „Ама от там не се минава!“ убедено викнах аз. Отдолу се понесе смях на талази, сякаш бях казала вица на годината. После едва проврях глава и видях някаква светлина от друго фенерче навътре в пукнатината. Явно се минаваше. Напъхах се цялата в цепнатината (по-късно разбрах, че я наричат Фурната) и лазейки (лазене не е точната дума, по-скоро влачене) по корем, долепена до земята преминах следващите няколко метра. После минахме през Лабиринта (отговаря си на името, да) и накрая стигнахме до Големия чатал. Там бяха и Дил и още един младеж, които чакаха останалите.

Големият чатал е солидна цепнатина, която се минава като разкрачиш крака от двете й страни и се държиш за стените. В случая имаше и опънато въже на едната. Аз седях и гледах мълчаливо. Тук вече нямаше само да си счупя костите, ако падна. Попитаха ме дали ще мога да го мина. Не знам, казах аз. Всъщност бях доста сигурна, че мога, макар и леко паникьосано. Само че не знаех какво има после и как ще мина него. И щеше много да ме е срам, ако трябва да изпращат още някой, за да ме придружава обратно по пътя. Бавачка за малкото, глезено и страхливо момиченце. Така че наистина не знаех искам ли и мога ли. „Аз казвам да не минава“ каза един от инструкторите. Аз наведох глава едновременно със срам и облекчение. Хвърлих един виновен поглед към Дил и тръгнах обратно с Коста и Ники (май, ако не бъркам имената). Иронията после беше, че след Големия чатал почти нямало катерене, но като не смея да попитам…

По пътя назад двамата явно забелязаха, че се сдухах от претърпяния провал и започнаха подробно да ми разясняват, че това не било така. Пещернячеството се правело за кеф, ако нещо не ми харесвало, просто не го правя. Ето, те не харесвали Големия чатал и нямало да минат през него. Не ги кефел. Дори да не съм била аз, те пак щели да слязат от тази страна.  И да съм си избиела от главата, че бавя групата, никой за никъде не бързал. И съм се справяла много добре всъщност, личало ми, че и преди съм го правила. Накрая се спуснахме по Малкия чатал почти като по пързалка. Аз едва повярвах че е възможно.  Просто се отпуснах надолу и когато скоростта се увеличеше забивах рамене в скалата и се забавях. А каква мускулна треска на неподозирани мускули по раменете и гръдния кош имах после, не е истина, но това е друга история…

После излязохме и чакахме останалите. По някое време те дойдоха и Дил приближи към мен. Очаквах да каже нещо от рода на „Ти нали уж вече беше катерила, какво стана“. В крайна сметка аз бях от „неговите хора“ и се бях изложила. Настръхнах във войнствена поза и си приготвих куп  реплики като „спала съм само 3-4 часа“, „ти най-добре трябва да знаеш, че съм страхливка“ и „защо не ме предупреди, че ще е това, аз очаквах проклета подземна паркова разходка“.  Оградих се със стена, за да не ми пука какво ще каже той. Ето, идва. Сега ще го каже. Ще се чувствам толкова гадно. „Добре ли си, слънце?“ попита той. Стената се пропука и парчета от нея се разлетяха настрани. „Добре съм, бе, не съм се паникьосала чак толкова, не ме питай добре ли съм, всичко е наред“ изрекох аз бързо и нервно. „Никой не казва, че си се уплашила, просто изглеждаш много изтощена“ каза той настоятелно. Стената се срина на прах. Аз само го гледах объркано и безпомощно.Накрая отидох да търся вода или плик за боклук, или нямам идея какво.

Малко по-късно стоях и гледах огрените от слънцето скали и момчетата сложили тениски в абсурдно топлия януарски ден. И тогава разбрах онова с умирането в пещерата. Да, умираш по малко вътре. И пак се раждаш по малко, когато излезеш. 

После отидохме да пием в някаква кръчма до реката, която останалите нарекоха галено „При Мърльо“. Сервитьорката ни караше да вдигаме ръце като ученици колко искат Каменица, колко Шумнеско и т.н. По някое време до реката приближиха две момичета. И двете бяха изрусени, с черни ботуши на висок ток и бели якенца и се редуваха да се снимат с мобилните си пред малък водопад на реката, заставайки в пози. Долу умряхме да се смеем. Просто олицетворения на понятието блондинка.

Между другото, алпинизмът може да се практикува в онези красиви и прилепнали секси екипи, докато за пещернячеството е невъзможно да изглеждаш прилично. Просто влизаш в пещерата с нещо, което знаеш, че със сигурност ще скъсаш и накаляш. И излизаш като миньор след тежък работен инцидент.

Във влака на връщане, Дил някак мина от темата за филмите и религията на темата със страха. Упорито твърдеше, че това, че се страхувам е добре, спасява живот. Обясниха ми, че няколко човека от  клуба имали страх от височини, но това не им пречело.

Макар че всъщност мен не ме е страх от височини. Страх ме е от несигурност. След като веднъж съм го минала и зная, че мога, ми е много по-лесно. Нямах клаустрофобия не защото такъв страх ми е непонятен, а защото бях наясно, че знаят пътя и че със сигурност скоро ще излезем в по-широка галерия. Но ако това беше непозната пещера сигурно щях да съм в паника.

И сега трябва да реша дали искам да ходя на пещерняшки курс, при това до довечера. Притеснява ме това че нямам никакво време, това че се плаша, както и това че във влажно време се раболявам от какво ли не, дори без да седя по камъните. И не знам.

Песен: Savatage – Somewhere in time

Read Full Post »

5-те неща

Това са 5 неща, които не много хора знаят за мен (защото всъщност почти всичко все някой го знае). Ако сте против инициативата с петте неща (срещнах и няколко такива ентрита), просто ги прескочете. И така, Лина  ще е причината да знаете, че:

1.Първата ми ученическа (в първи клас, разбира се, няма да се помайваме) любов се казваше Влади. Все още някъде в бюрото си имам една ножица, която той ми подари, след като загубих поредната моя.  Е, тази вече не я загубих.

2.Смятах, че ще умра на 23. Нямах особени причини, не вярвах в това, знаех, че няма логика, но въпреки това не можех да го разкарам от един ъгъл от ума си. В опит си да избия вътрешните си демони написах този разказ, но не успях напълно.

3.Мисля, че имам хлорофил в кръвта си. Всяка есен получавам почти клинична депресия и всяка пролет в ума ми се гонят слънчеви зайчета и в главата ми остава само музика. Макар и за малко.

4.Измисляла съм си с подробности стаи, къщи и дори град. Места, които не съществуват, но бих искала. Някакъв архитектурен ескапизъм…

5.Първото ми предложение от момче беше „Искаш ли аз да ти стана гадже, а ти ще ми купуваш цигари?“. Отказах, не си падах по пушачи.

Е, не мога да измисля 5 души, на които да прехвърля топката, затова ще е само на Или.

Read Full Post »

И после аз замълчах

Няма такова нещо като любовта, каза ти. Няма, просто са я измислили както и религията – за да утешава и залъгва слабите. Това са големите заблуди на обществото, които то си измисля за собствено успокоение. Не си прав, казах аз, това че ти не я чувстваш, не значи, че я няма. Дефинирай ми любов, каза ти, тя е само маска за секса, но хората ги е срам да го признаят. Не, казах аз, не е така. Любовта е да усещаш другия като много по-близък и важен от останалите. Да не можеш да го замениш с друг. Това са глупости, каза ти, няма незаменими хора. Хайде, не ми пробутвай онази тъпа идея, че имаш половинка някъде, някой перфектен за теб. Един-единствен, при това. Глупости, просто минаваш на следващия. Не, казах, няма един човек, с който единствено да бихме си подхождали перфектно. Подозирам, че са поне десетина-двадесет, може би и много повече. Но доколкото светът е от няколко милиарда, а аз познавам пренебрежимо малка част от тях, вероятно няма да срещна повече от един-двама от тези през живота си. Не, усмихна се ти, не са само няколко, имаш подходяща за теб група. Горе-долу толкова интелигентни, колкото теб. И все пак те са твърде много и е все едно с кой от тях ще си. Аз се намръщих и възразих. Какво искаш в един мъж, попита ме ти. Искам да е интелигентен, да не е душевно груб, да притежава емпатия и да ми е симпатичен. Това отговаря на толкова много мъже, каза ти, какъв ти е проблемът? Не са много, казах аз, не става дума само за това колко е интелигентен един човек, а и каква е интелигентността му (исках да кажа „какъв цвят е душата му“, но реших, че няма да ме разбереш). 

Не, каза ти, това е просто част от Матрицата. Религията, любовта, семейството – матрица, в която са вкарани хората. Аз се съгласих за религията, както и вероятно за някои семейства и някои видове любов. И все пак това, че ти не я чувстваш, не значи, че я няма, казах аз. За разлика от религията, която предполага обективното съществуване на бог и някакви негови дела, любовта е субективна, тя не е нещо осезаемо(особено при теб, Алекс…). Не, каза ти, това е извинението на тъпите заблудени патки, за да стоят с разни мъже, които ги използват, просто те си я внушават, защото им трябва(замислих се каква съм аз). И мъжете ги лъжат, защото така им изнася. Ти не можеш да лъжеш. Трябва да приема, че няма такова нещо, това е като да изпия червеното хапче. Попита ме дали смятам, че ти губиш нещо, невиждайки Матрицата. Да, казах аз, далтонист си. Не можеш да усещаш цял един спектър, колкото и да го смяташ за илюзорен.

И може би щях да приема това като поредната поза, ако не се бяхме заговорили и за филма Матрицата. Където, говорейки за Моника Белучи, ти каза че не струва. Дебела стара лелка, отвратително. И че жените не струват след 30 години, просто природата не ги е предвидила да са привлекателни и някой да ги иска после, то и нямало защо. Минавала им активната възраст и толкова. Природа, какво да правиш, без никакви лоши чувства си го казвал. Спокойно де, имала съм време да си наваксам дотогава (майната ти, Алекс).  И че в жените те привличат телата, лицата нямали значение, ако са в рамките на нормалното. Да, казах, но лицата са уникални, а телата… за месец аз мога да кача 10 килограма, и тогава какво, това прави ли ме различен човек? Тогава, проточи ти, довиждане и така.

Каза, че ми отваряш очите. Аз се чувствах сякаш ми промиваш мозъка. Каза, че това е общ интерес. Аз се чувствах сякаш не съм в сметката. Каза много неща, които аз не приемах, но нямах как да оборя.

Накрая ме попита да ме изпратиш ли. Не, недей, възпротивих се аз, трябва да бързам за трамвая (онзи последния, който изпуснах преди половин час), а ти още не си облечен, ще бягам. Помахах захаросано, докато чаках асансьора и ти пожелах лека нощ. С онази абсурдно широката усмивка, която обикновено се измива от лицето ми от сълзите после(не и този път). Разпръснах кило лъчезарност по пода направо. Все тая, няма да ми трябва скоро. После вървях пеша до нас, опитвайки се да подредя хаоса в главата си.

Знаеш ли, Алекс, това което правим е неетично. Идеята на етиката е, че човекът трябва да ти е цел, а не средство. Каква цел съм ти аз, да му се не види? И каква цел можеш да ми бъдеш ти? (да, все още си готин и интелигентен, но всъщност не става само с това) Но ти сигурно ще кажеш, че и етиката е част от Матрицата.

И… искам си синьото хапче. С чаша ананасов сок, ако може. Искам някой да ми каже, че има любов и чувства, и всички други подобни отвлечени понятия. И искам да е мъж. Защото жените били повредени от всичкия този естроген и затова не виждали света ясно. Искам да вярвам, че по-хубавата част от света не е самозалъгване. Искам да знам.

Песен : Savage Garden – Afirmation

Conception – Silent Crying

Alanis Morissette – Precious Illusions

Depeche Mode – World Full of Nothing

песен, песен, песен… и никоя не пасва.

Read Full Post »