No time

LEISURE

What is this life if, full of care,
We have no time to stand and stare.

No time to stand beneath the boughs
And stare as long as sheep or cows.

No time to see, when woods we pass,
Where squirrels hide their nuts in grass.

No time to see, in broad daylight,
Streams full of stars, like skies at night.

No time to turn at Beauty’s glance,
And watch her feet, how they can dance.

No time to wait till her mouth can
Enrich that smile her eyes began.

A poor life this if, full of care,
We have no time to stand and stare.
 

(William Davies)

Последните четири стиха много ме грабват. В началото има твърде много катерици и тревопасни, но иначе…

Та така… работа от 7 до 3:30. После около половин час, в който правех сериозни усилия да не заспя на рамото на Краси. И лекции от 5. Щяха да са до 9, ако го нямаше Футболното събитие на сезона. Така че замених последната част от лекциите с блажено мотаене с Елейн, която удобно живее точно срещу университета… Е, утре няма да ми се размине.

А вчера затъмнението беше сюреалистично.

Каквото и да искам да кажа с това ентри.

Read Full Post »

Сама

Сама съм. Малко ме е срам. Имам предвид, около мен е пълно с хора, пък аз съм сама. Излиза все едно, че се смятам зa нещо повече от тях. А аз мисля, че съм толкова обикновена, че сама мога да съставя представителна извадка на населението. Обаче това не променя факта, че съм сама. Не го променя и това, че чувам гласове около себе си. Че чувам как някой ми говори, иска мнението ми, очаква от мен реакция… И аз кимам разбиращо и се съгласявам. Или не се съгласявам и изслушвам отново доводите за и против. Добре де, вече се съгласих.

После гласът ме пита за мен и аз осъзнавам, че нямам какво да му кажа. Не че нямам неща, които искам да споделя или разкажа, но някак е твърде откачено. В смисъл, аз съм сама, а да си говориш сам е признак на сериозни психични проблеми.
 

И се появява някой, който също е сам. И иска да облекча самотата му. Глупак, не знаеш ли, че в природата нищо не се губи?  Включително и самотата. И отслабвайки твоята, аз ще стана още по-сама? Как може въобще да иска това от мен… И мисля, че виждам някого, че има и някой друг. Но колкото повече приближавам, толкова повече избледнява той. Докато не остане нищо.
 

И понякога, само понякога, като че ли усещам хората до себе си. И се чуствам сякаш внезапно съм видяла света в цветове. И осъзнавам колко по-различен е от онази мрачна черно-бяла картина, която по принцип виждам. Но после пак ослепявам за цветовете. И се чудя имало ли е смисъл въобще да ги виждам само за да разбера колко е сиво без тях.

Read Full Post »

… и един доста по-лош четвъртък

Добре беше казано в „Пътеводителя“ – „никога не съм разбирал четвъртъците“. Аз обикновено не разбирам и вторниците, петъците и съботите, както и четните месеци, датите делящи се на три и още няколко частни случая.

Както и да е. В началото на април изтича гражданският ми договор и Чочо, Сиси и Надя (единият шеф, втората шефка и супервайзорката, само техническият директор липсваше…) ме викнаха за да ми обяснят, че щели да си помислят дали да подпишат нов договор с мен. Защото не съм работела както трябва и имало разлика между моята работа и тази на останалите. Аз съм съгласна, че има няколко, които се справят доста по-добре от мен. И няколко, които се справят по-зле, съжалявам. Това, което ме дразни е, че ме нарочват, че работя лошо, защото не се социализирам с другите – съжалявам, но не мисля, че от това че предпочитам да забия поглед в монитора и да си лафя с някой в ICQ, вместо с колегите, работната атмосфера страда. Мило беше. Те тримата стояха и на всеки мой аргумент се редуваха да ме режат.

После ходих на китайски, на който през повечето време седях отново несоциализирайки се. Антисоциално се прибрах под дъжда, а в момента доста антисоциално отказвам на ентусиазираната Елейн да ходя на филм с нея и още по-антисоциално се вбесявам на Никола, който демонстрира висок дух и лека враждебност към целия свят на общо основание.  Не че светът не си заслужава враждебността…

Песен на деня Daniel Powter – Bad Day

 

Read Full Post »

Безсъние

Някога бях напълно убедена, че ако човек не спи три дни, това автоматично води до полудяване. Предполагам, че в дъното на това стои някоя образна хипербола, която съм взела за чиста монета. Както и да е, ако това беше истина, сега щях да съм наполовина луда.

Вчера успях да заспя чак след 4, а днес, след като в 3 и нещо продължаваше да не ми се спи, просто се отказах от дейността и дочетох „Триумфът на Ендимион“. После ми се доспа, но трябваше да ставам след около час. И тъй като вероятността да се събудя от пет различни аларми след един час сън е нищожна (а аз имам само три), просто лежах по гръб с крака във въздуха, за да ми е достатъчно неудобно да заспя. Не знам, вчера…т.е. може би завчера, бях изнервена покрай един труден и крайно нелогичен разговор, но днес/вчера нямаше за какво, наистина е глупаво. И доста уморително.

Но през малкото си време сън вчера сънувах, че в реката в задния ни двор са се появили крокодили след като брат ми разреши да насипят пясък по дъното.  Аз нямам нито брат, нито река в задния двор, но пък за какво ми е ако ще се пълни с крокодили…

Read Full Post »

И една по-хубава неделя…

След като в петъка и съботата страдах от вселенско отчаяние и чувствах, че ангелът ми хранител пак е изпаднал в онези си гадни пристъпи на садизъм, неделята се оказа barely tolerable, както казваха в „Гордост и предразсъдъци“. Всъщност направо чудесна.

Започна се с това, че по случайност нямах никаква допълнителна работа. Е, ся на самоинициатива хванах едно тесте договори, но го нямаше онова постоянно съмнение дали въобще ще успея да ги свърша някога, както обикновено. Следобед дойде Сибериян с кутия с торта по случай рождения ден на библиотеката й. Вярно, че беше малка, но все пак успяхме да видим сметката на почти половината. После си говорихме женски приказки, разлхяме си колата, изчистихме си колата, пак си говорихме не само женски приказки и накрая споделихме един чадър до Попа. Има нещо в разходките под дъжда.

Там аз имах среща за да гледам „Животът на Брайън“. Филмът, разбира се, е велик, но техничеката поддръжка се оля, макар да беше забавно. Започва филмът. Звуци, картини.  По някое време започва диалог и се оказва, че такова нещо като субтитри няма. Подвиквания, пляскане. След няколко минути явно се усетиха, защото екранът почерня. После филмът тръгна от средата. Ок, грешка станала, какво толкова. Пак го спряха и на екрана се появи меню на DVD- екстри, субтитри и т.н. Леко треперещ курсор, колебаещ се между тях. После решително кликване. Отвориха се субтитрите. Въпреки упоритите призиви на публиката не пуснаха хърватските. После отново филмът отначало, познатите звуци, картини и диалог, и, алелуя, субтитри. Залата избухна в ръкопляскания. А филмът беше толкова невероятна, прекрасна и абсурдна комедия, че това като че ли си беше много на място.

Е, накрая на вечерта имаше сблъсъци на характери в „Уго“, където се отбихме, а аз успях да се подхлъзна в дъжда и да се насиня, но не може всичко да е идеално.

Read Full Post »

Sick of this and tired

Не, има ли някой, на когото да не съм му виновна за нещо?

Тръгнах си от къщи, където нашите ми бяха ядосани, че постоянно ме няма там (да, студена и безотговорна съм била) за да отида до работа колкото да ми изчетат обичайното конско (пак не съм давала 100% от себе си, мамка му, пък аз егоистично си искам 10-20% и за мен), предстои Краси и Елейн да ми се обидят като не мога да се видя с тях, Рол сигурно ми е сърдит за вчера за филма, освен това се солидаризира с Краси в критичността си към моите непълноценни връзки. На останалите вероятно само съм им била досадна. 

Не мога повече.  Не и наведнъж.

Read Full Post »

Утрепи го, скапи го от бой!

Днес ходих на организиран бой с възглавници. Разни хора се срещат на определено място, носейки си възглавници, след което започват да се млатят с тях. Без никаква логика. Както казах, идеята прилича на мопс (онези дребните, много сбъркани кучета) – толкова е дебилна (в по-добрия смисъл), че чак е сладка.

Със Сибериян имахме среща на Попа и взаимно не се познахме, докато не й звъннах по телефона. После заедно с Ян и Гибли отидохме пред Народния, а аз бях леко уплашена, че ще сме единствените луди с възглавници пред театъра. Къде ти, имаше поне още 20. И в 8 всеки започна да налага, когото свари, като дори няколко невинни минувачи си го отнесоха. Аз се оказах абсолютен дилетант и бях дошла с най-тежката възглавница от всички присъстващи (е, единствената, която имах под ръка) и след три замаха с нея вече дишах като парен локомотив. Сибериян също беше с доста тежка възглавница, така че по някое време си сменихме възглавниците с  двама младежи, които получиха кодови имена Хелоуина и Белия рицар. Сигурно си имат и по-нормални имена, ама къде ти в този бой…:) Оказа се, че си имало и тактика – чакаш да се събере меле и докато те са заети един с друг, удряш по външните флангове. А народът около теб гледа сеир…

После Ян и Гибли ни изпратиха и двете поред и на мен ми е съвестно. Е, ако е било много зле, просто Ян ще ме банне…

Освен това цял ден си отспивах, и когато Жоро и Симеон ми се обадиха да купя билети за „Живота на Браян“ аз с размътеното си съзнание реших, че и ако ида час-два преди прожекцията ще има. Всъщност и в будно състояние бях на това мнение, но се оказа, че греша кардинално и за съжаление вързах тенекия с киното и на двамата плюс Емо. Въобще явно ми е ден в който млатя буквално или символично всички около мен, но нарочно беше само с възглавницата.

Read Full Post »

Колко му е

Мдам, поредната нощна смяна. С поредната купчина хартия, очакваща да бъде обработена. Донесох си походно легло с наивния оптимизъм, че може би ще успея да поспя. Къде ти, преди малко свърших с проверяването на договорите (едва 27 на брой), сега ми предстои да търся и сверявам кординатите на около 200 (буквално, не е  симпатична хипербола) съюзи, федерации  и агенции. Колко му е.

Утре смятам да ходя на някакъв бой с възглавници, наистина имам нужда да помлатя някого.

P.S. За сметка на това след цяла нощ будуване и схванат гръб вече знам, че съществуват такива изключителни организации като: Семейна федерация за световен мир и обединение, Федерация на къртачите, Кооперативен съюз за социален прогрес, Национален съюз за сухо строителство, Асоциация на собствениците на частни товарни вагони, Сдружение на българските енигматици, Сдружение паркетолог, Сдружение за изследване на фините енергии в природата и човека…  Е, как сега да не изживея своя прекрасен, стремителен и динамичен ден, както казва Миглена Ангелова!

Явно съм толкова уморена, че за да не заспя трябва да се вбесявам саркастично непрекъснато. Мамка му и глиган, колко съм зле всъщност…

 

Read Full Post »

Вчера и днес

А вчера беше един от онези дни. Започващи кошмарно и свършващи нелогично хубаво. След целия ден в работата с поглед забит в договорите и с твърде малко храна, вечерта отидох у Симеон да гледаме Rahxephon. Изгледахме 6-7 епизода, при това които не бях гледала преди (първите 8 съм ги гледала три пъти с три различни компании и все не стигахме до деветия), Жоро дойде малко след мен, така че не бях закъсняла, освен това не напираше да си тръгва както обикновено, Симеон не се мръщеше, както прави твърде често, а когато за капак той извади отнякъде бутер банички, се почувствах като че ли съм се прибрала вкъщи, истинско вкъщи, да му се не види. И щастливо се свих на дивана, вперила поглед в екрана. А после с Жоро се връщахме заедно около полунощ, въздухът миришеше на топло и за малко имах измамното чувство, че всичко си е същото както някога.

А днес Краси имаше имен ден и дори не знаеше. Подарих му швейцарско ножче. Според мен всеки човек все някога в живота си изпитва вопиюща нужда от швейцарско ножче, но обикновено точно тогава няма. А после заваля сняг и се оказа, че и двамата сме с много неподходящи за сняг обувки. Един от многото случаи, в които швейцарските ножчета не помагат.

И все пак… имам чувството, че съм по-добра приятелка, отколкото гадже. Просто така съм устроена. А може би пак го мисля твърде много.

 

Read Full Post »

Лудости

Днес съм на работа. Както се оказа, трябвало да съм от 8 до 8, защото смените през почивните дни вече били по 12 часа вместо по 10. Нищо лошо, само дето като си сметнах часовете се оказа, че Надя ми е сложила 12 часа повече за месеца. Може да имам някакви в по-малко миналия месец (а може и да нямам, трябва да проверя), но 12? Хайде малко реализъм и математика, а?

Освен това на компютъра ме чакаха една впечатляваща камара договори за проявяване (28 след задълбочено броене), защо да няма, като може да има… Един от тях има поне три взаимнозаменящи се и взаимнопротиворечащи си части, ма защо да не се набута всичко в една папка, когато трябва да е в три?

Сутринта се оказах закъсняваща с 1 лев в джоба и цял ден карах на пакет вафли.

Обаждания почти няма, но пък когато има те са епични. Обади ми се жена, която се представи като Сузи, а когато се опитах да се обърна към нея с „госпожо“, ядосано ми обясни, че била госпожица, госпожица Паркър (след известно ровене открих, че Сузи Паркър е много известна манекенка от 50-те, починала наскоро. Или като втора възможност, главната героиня от мюзикъла „Ако познавахте Сузи“ от 1948). Искала телефона на главния редактор на „Труд“. „На Труд, сега какво ще ми дадеш, някоя лудница ли? Как може такъв тон да ми държиш? Много си гадна. Труд ли ще ми дадеш?“ Обясни и че Свети Илия е жив, че сънувала Невена Коканова, която питала „Кое е това момиче?“ (и по незнайна за мен причина реши, че не й вярвам точно за това, а то беше единственото, за което й повярвах),  както и че й прилагали шокова терапия чрез хапчета. Накрая дори ме хареса, това е прекалено откачено. Когато обаче започна да ме пита дали си представям какво е да съм мъртва или какво би било да умрат родителите ми, ми дойде в повече и затворих.

Песен на деня – Gary Gules – Mad world

 

 

Read Full Post »