В събота съм на сватба. На брата Жеко (не, не ми е брат, просто ме нарича „сестро“), който ни изненада с новината в началото на лятото. (А аз шокирано изкоментирах „Ама аз го познавах…“). Та по този повод се замислих за сватбите, на които съм била и какво би могло да съсипе (или обратното) една сватба.
Първо, атмосферата се скапва могъщо, когато има куп роднини, сред които те разкарват като музеен експонат с реплики от рода на „А помниш ли леля ти Гинка, тя е втора… не трета май, братовчедка на баба ти, като беше на 5 спахме у тях в Лом“. А леля Гинка коментира колко е порастнало детето и с каква хубава рокля е булката, почти като тази на дъщерята на чичо ти Коце, която се женила в Самоков. И ти гледаш да отминеш бързо докато не са те попитали дали помниш чичо ти Коце. Нямам нищо против големите сватби, само против излишните тълпи. Като това би могло да включва не само роднини, а и всякакви поканени насила хора като бизнеспартньори, познати поканени по задължение (примерно защото някой от тях е помогнал за организацията) и прочие.
Като заговорих за излишно големи сватби, всъщност аз не харесвам и ужасно малките. Тези при които младоженците, кумовете и тъстовете се отбиват да подпишат, а после отиват да хапнат в ресторанта до гражданското. Имам предвид, това все пак трябва да е поне малко изключителен ден, а не някаква формална процедура от ранга на попълване на данъчна декларация.
Второ, церемонията в гражданското. Не може в набедения за най-важен ден в живота ти някой да лее патос и надути фрази, ще имаш чувството, че ще започнеш с лъжа, да му се не види. Зная, че има установени процедури и сценарии за бракосъчетанията и не би било коректно да се мине с едно „Иване, взимаш ли си я? А ти, Мариийке, ше го търпиш ли?“. Но когато някоя служителка облечена като учителка в монашеско училище издекламира с гласа на кака Лара половинчасова импресия относно радостите на семейния живот става насилено. И трябва да се забрани със закон на хоровете да пеят „Слава, народе наш“. Има Менделсон, има „Here comes the bride“, има дори „Have you ever loved a woman“ в краен случай! Допускам, че дори „Skater boy“ е по-подходяща от „Слава, народе наш“. (Съжалявам, просто много се впечатлих, когато чух това на една сватба преди 2-3 години). Другото, което може да скапе празника музикално е да започнете семейния си живот под съпровода палава народна песен, изпълнена на акордеон, тромпет, гъдулка и тъпан от щатния цигански мини оркестър, който чака зад гражданското. На тези бих им платила доста повече, за да се скрият, отколкото за да свирят. Всъщност те може би и на това разчитат.
Всъщност, доколкото зная вече е възможно да се извика длъжностно лице да ви ожени на място, така че няма нужда да се минава през някое от многобройните граждански с интериор и/или церемонии от развития социализъм. Братът Жеко май възнемерява да направи точно това.
Трето, като сме тръгнали с музиката – dj-ите могат да са природно бедствие. Ок, вероятно dj-ят ще се съгласи да пуска точно тази музика, която младоженците си определят (друг е въпросът, че и младоженците могат да проявят доволно лош вкус). Обаче коментарите могат да те хвърлят в къпинака просто. Като се почне от насилени опити да оригиналничи на гърба на личния живота на кума и кумата, продължи се със също така насилени опити да се говори по селски заради леля Гинка, която му е бутнала 10 лева за поздрав и се свърши с майтапи, на които вероятно дори момичетата на късмета на Къци Вапцаров не биха се засмели.
(Искам да видя сватба без „Бяла роза“. Предпочитам „Бяла тишина“. Може да е по-сдухана, но е толкова по-емоционална.)
Четвърто, мястото. Всъщност за мен идеалната сватба е в градина, на топло и зелено, почти като в красиво холиудско клише. Може и край морето, хората го правят. Както и да е, това често не е постижимо. Обаче все пак сигурно има и други ресторанти освен непроменяните от тоталитарно време задушни крипти в стил сталинско рококо и новите лъскави и показно парвенюшки кръчми. В смисъл, има някакво средно положение.
Пето, побългарените простотии с подаръците. На много сватби някъде по средата на пиенето и яденето, младоженците стават и започват да обхождат масите заедно с як помагач, въоръжен със заплашително голяма торба. В нея гостите пускат понякога пакети с подаръци, но най-вече пликове с пари. Върхът (или по-скоро дъното) на тази практика е в спомените ми за сватба, на която съм ходила като съвсем малка и на която булката беше окичена с гердан от двайсетолевки – тогава най-голямата банкнота в обръщение. Да, ясно ми е, че за младоженците всъщност е най-практично да получат пари, а не 3 тостера, 7 сервиза за кафе (два от които се различават само по това, че в единия захарницата е нащърбена при пренасянето) и 4 гофретника. Обаче някакси направено по този начин е твърде задължаващо и леко унизително и за двете страни. Въобще не говоря за сватби, на които по микрофона се обявява как баба подарява на младата двойка теле, а чичо и леля – чисто нов телевизор, все се надявам, че са просто част от градския фолклор.
Между другото аз не съм тръгнала да се женя, просто се бях замислила за това.
Read Full Post »
A Reality Refuge 