Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2007

Не вярвам, че хората са лоши по подразбиране и се отнасят добре само, когато имат сметка от това. Това е само извинение за кисели меркантилисти.

Не вярвам, че революциите си струват жертвите и изядените деца. Битълс имат хубава песен за това.

Не вярвам, че общуването между мъжете и жените е най-вече физическо. Дори физическото не е само физиологично, когато е правилно.

Не вярвам, че физическото общуване между двама човека е неприлично. Когато е общуване. И когато е между двамата.

Не вярвам, че това да бъдеш циничен или да си служиш с най-модните неприлични думички те прави готин. Харесвах те повече, когато изглеждаше като че ли ти пука за нещо освен за вторичните полови белези на другия пол.

Не вярвам, че животът е игра на прецакване. Макар че е някаква игра.

Не вярвам, че Голямата Цел на Бог е да си играе на възпитателка в детска градина, да измисля абсурдни правила и да наказва грешниците в ъгъла. Това е теория измислена от някоя лелка в детска градина.

Не вярвам, че лъскавите манекенки са еталон за красота. Те са една ходеща реклама на фитнес, хранителни добавки и козметика, но това не дава непременно онази, изначалната красота.

Не вярвам в зодии. Да, аз си отговарям на чертите на зодията. Както и на поне още осем.

Не вярвам, че мъжете шофират по-умело, програмират по-добре, мислят по-правилно и харчат по-разумно само защото са се родили мъже. Ако беше така тестостеронът щеше да е хормонът на разума, братче.

Не вярвам и в крайния феминизъм. Ние сме просто хора, сестро, няма нужда се изкарваме различни биологични видове.

Не вярвам, че казвам особени мъдрости с това. Но ако хората си отваряха устата само за да кажат нещо мъдро говорът щеше да е атавизъм.

Read Full Post »

Сватбата на брата

И така, в събота братът Жеко се ожени. С Жеко сме учили в едно училище с една година разлика, но се запознахме чак 4 години по-късно на събирането на общ форум. След известно време в този форум няколко човека направиха клуб 100х100 – клуб, чиято главна цел беше да иска разрешаването на аватари с големина 100 на 100 пиксела. По тази причина се спамеше във всяки топик за това, слагаха се неадекватни революционни лозунги и се правеха абсурдни теми. Е, ние с Жеко направихме клуб А4 (ми що да не искаме аватари с този размер, а? пък.), с много тайна цел, официален цвят – пурпурно-розов (май) и ръководен принцип – принципът на Дирихле (обяснено опростенчески принципът гласи, че ако имаш 10 чекмеджета и 11 неща за слагане вътре, то поне в едно от чекмеджета ще има повече от 1 нещо). Малко след това към нас се присъедини и Дагърстаб. Забаното и тъжното беше, че въпреки това се намираха хора, които го взимаха насериозно и разпитваха надълго и нашироко за принципа на Дирихле вместо да пуснат един бърз Гугъл. Както и да е, не е за това ентрито.

Та, вчера братът се ожени за Тони, много точна млада дама (поне доколкото можах да преценя от няколко виждания). Сватбата беше в хотел „Диана“ и общо-взето беше в тон с това как аз (не) си представям една сватба. Служителката от гражданското ги ожени в градината на хотела, а двамата бяха много забавни като казваха „да“. Странно е по колко начина можеш да кажеш една толкова кратка дума. „Да“-то на Тони прозвуча малко уклончиво, като „ми след като прецених всичко и трябва да избирам – хубаво, да“, според мен главно защото беше притеснена и леко изгубила глас. За сметка на това Жеко каза „Да, да, да“ с леко нетърпелив тон сякаш се канеше да добави „е, какво ме занимавате с глупости сега, естествено, че съм съгласен, щяхме ли да правим цялата тази дандания, ако не бях“.
Първият им танц беше на „Scarborough Fair“ в леко оперно изпълнение тип Лорена Маккенит, с което спечелиха уважението ми относно музикалният вкус. Имаше и задължителното пиене на вино и разчупване на питка, при което стана ясно, че според поверията Тони ще носи парите в къщата, а Жеко ще ги изнася и Тони ще командва в семейството. Ся, водещият на събитието се опитваше да вкарва „сватбарски“ майтапи, но тъй като много не му се удаваше, сам се поотказа. Честно казано, не можах да присъствам на сватба без „Бяла роза“, но не беше голяма болка. Е, по едно време колежките от болница Лозенец (Жеко е дипломиран лекар, да) започнаха да го поздравяват с чалга след чалга, но след няколко песни смениха стила. Ама кви колежки имаше…

Бяхме доста познати хора – Браги, Лили, Петя, Жоро, Мели, Дима и Никола бяха на моята маса. А на съседната седяха Аларис, Айсам и Андрас, като видях и Галя и Осоговеца из залата.

Аз страдах невъобразимо от обувките от бала, които бях обула и не знам как въобще успях да танцувам. Вероятно смешно. Обаче едно време изкарах с тях цяла нощ без проблеми, да му се не види. Е, Дима, беше по-зле от мен, тя не смееше въобще да стане.
По някое време Жеко дойде и ми обясни как веднъж на 100 години се случвало математик да бъде повикан по спешност и този ден бил вчера, когато трябвало да разпредели гостите по масите. И бил много доволен, когато човекът погледнал дълбокомислено схемата и изсумтял „Да, ще ползваме принципа на Дирихле при разпределението“. Разсмях се от сърце.

По някое време една от приятелките на булката извика всички навън и като поздрав за Тони изпълни някакво съчетание с въртене на огън около нея, което беше много красиво.
Някъде към 12 си взехме такси и се опитахме да разясним на доста вързалият кънките Никола, че идеята във виждането с приятели не е в това да се отрежеш злостно с тях. Той с опита да контрира с „А ти принципно ли си толкова умна, а?“, при което получи адекватният отговор „А ти винаги ли си толкова пиян?“. Хубавото беше, че на другия ден нямаше спомени.

Имаше и хвърляне на букета, прибра го приятелка на булката, но Мели за малко да го хване първа при самоотверженото си хвърляне.

И така. Оженихме брата, дано е много щастлив.

Read Full Post »

Я, стихче

И по повод на 200-те неща – „164. Да напишеш стихотворение за любимия човек“
И да, знам, че е неритмично, потъпква разни канони, сигурно вече са писани десетина много подобни неща и на моменти мяза на майтап с Вапцаров(не е точно това идеята). Но колкото – толкова. Просто ми напомня за един среднощен разговор.

Не мога аз поезия да пиша, обясних.
И прозата ми куца, но във стих
не мога да творя дори насила.
Не зная как, не съм открила.

Обърна се и ме погледна ти
каза – щом не върви, ще провърви,
поезията е сега в къпините,
във пъпешите, дюлите и виното,
във старата проскърцваща врата,
която се опитвам да затворя бавно,
във леките ми дрехи пролетта
и песните неслушани отдавна.
Поезията вътре няма вкус и цвят,
но я усещаш с всички сетива,
във всеки къс от този странен свят,
не в поемите, смисълът е в това.

Не мога аз поезия да пиша, обясних.
И после заговорих дълго. В стих.

Усмивка:) Смутена.

Read Full Post »

В събота съм на сватба. На брата Жеко (не, не ми е брат, просто ме нарича „сестро“), който ни изненада с новината в началото на лятото. (А аз шокирано изкоментирах „Ама аз го познавах…“). Та по този повод се замислих за сватбите, на които съм била и какво би могло да съсипе (или обратното) една сватба.

Първо, атмосферата се скапва могъщо, когато има куп роднини, сред които те разкарват като музеен експонат с реплики от рода на „А помниш ли леля ти Гинка, тя е втора… не трета май, братовчедка на баба ти, като беше на 5 спахме у тях в Лом“. А леля Гинка коментира колко е порастнало детето и с каква хубава рокля е булката, почти като тази на дъщерята на чичо ти Коце, която се женила в Самоков. И ти гледаш да отминеш бързо докато не са те попитали дали помниш чичо ти Коце. Нямам нищо против големите сватби, само против излишните тълпи. Като това би могло да включва не само роднини, а и всякакви поканени насила хора като бизнеспартньори, познати поканени по задължение (примерно защото някой от тях е помогнал за организацията) и прочие.

Като заговорих за излишно големи сватби, всъщност аз не харесвам и ужасно малките. Тези при които младоженците, кумовете и тъстовете се отбиват да подпишат, а после отиват да хапнат в ресторанта до гражданското. Имам предвид, това все пак трябва да е поне малко изключителен ден, а не някаква формална процедура от ранга на попълване на данъчна декларация.

Второ, церемонията в гражданското. Не може в набедения за най-важен ден в живота ти някой да лее патос и надути фрази, ще имаш чувството, че ще започнеш с лъжа, да му се не види. Зная, че има установени процедури и сценарии за бракосъчетанията и не би било коректно да се мине с едно „Иване, взимаш ли си я? А ти, Мариийке, ше го търпиш ли?“. Но когато някоя служителка облечена като учителка в монашеско училище издекламира с гласа на кака Лара половинчасова импресия относно радостите на семейния живот става насилено. И трябва да се забрани със закон на хоровете да пеят „Слава, народе наш“. Има Менделсон, има „Here comes the bride“, има дори „Have you ever loved a woman“ в краен случай! Допускам, че дори „Skater boy“ е по-подходяща от „Слава, народе наш“. (Съжалявам, просто много се впечатлих, когато чух това на една сватба преди 2-3 години). Другото, което може да скапе празника музикално е да започнете семейния си живот под съпровода палава народна песен, изпълнена на акордеон, тромпет, гъдулка и тъпан от щатния цигански мини оркестър, който чака зад гражданското. На тези бих им платила доста повече, за да се скрият, отколкото за да свирят. Всъщност те може би и на това разчитат.

Всъщност, доколкото зная вече е възможно да се извика длъжностно лице да ви ожени на място, така че няма нужда да се минава през някое от многобройните граждански с интериор и/или церемонии от развития социализъм. Братът Жеко май възнемерява да направи точно това.

Трето, като сме тръгнали с музиката – dj-ите могат да са природно бедствие. Ок, вероятно dj-ят ще се съгласи да пуска точно тази музика, която младоженците си определят (друг е въпросът, че и младоженците могат да проявят доволно лош вкус). Обаче коментарите могат да те хвърлят в къпинака просто. Като се почне от насилени опити да оригиналничи на гърба на личния живота на кума и кумата, продължи се със също така насилени опити да се говори по селски заради леля Гинка, която му е бутнала 10 лева за поздрав и се свърши с майтапи, на които вероятно дори момичетата на късмета на Къци Вапцаров не биха се засмели.

(Искам да видя сватба без „Бяла роза“. Предпочитам „Бяла тишина“. Може да е по-сдухана, но е толкова по-емоционална.)

Четвърто, мястото. Всъщност за мен идеалната сватба е в градина, на топло и зелено, почти като в красиво холиудско клише. Може и край морето, хората го правят. Както и да е, това често не е постижимо. Обаче все пак сигурно има и други ресторанти освен непроменяните от тоталитарно време задушни крипти в стил сталинско рококо и новите лъскави и показно парвенюшки кръчми. В смисъл, има някакво средно положение.

Пето, побългарените простотии с подаръците. На много сватби някъде по средата на пиенето и яденето, младоженците стават и започват да обхождат масите заедно с як помагач, въоръжен със заплашително голяма торба. В нея гостите пускат понякога пакети с подаръци, но най-вече пликове с пари. Върхът (или по-скоро дъното) на тази практика е в спомените ми за сватба, на която съм ходила като съвсем малка и на която булката беше окичена с гердан от двайсетолевки – тогава най-голямата банкнота в обръщение. Да, ясно ми е, че за младоженците всъщност е най-практично да получат пари, а не 3 тостера, 7 сервиза за кафе (два от които се различават само по това, че в единия захарницата е нащърбена при пренасянето) и 4 гофретника. Обаче някакси направено по този начин е твърде задължаващо и леко унизително и за двете страни. Въобще не говоря за сватби, на които по микрофона се обявява как баба подарява на младата двойка теле, а чичо и леля – чисто нов телевизор, все се надявам, че са просто част от градския фолклор.

Между другото аз не съм тръгнала да се женя, просто се бях замислила за това.

Read Full Post »

Това е нещо, което от известно време циркулира в нета – 200 неща, които да направиш в живота си. Всъщност го видях от Пенчев.
Та, ето моите досега направени неща (болднати). Малко, но от сърце.

1. Да почерпиш цялото заведение
2. Да плуваш с делфини в открито море
3. Да изкачиш връх(Първият път бях на 5 и баща ми почти ме извлачи до Черни връх)
4. Да караш Ферари пробно
5. Да си посетил голямата пирамида в Гиза от вътре
6. Да си държал тарантула в ръката си
7. Да си бил с някой на свещи в банята (И беше много хубаво, тая крушка ще я чупя, щом посмее да я смени)
8. Да кажеш “Обичам те” и наистина да го мислиш
9. Да прегърнеш дърво
10. Да направиш стриптийз
(още…)

Read Full Post »

Имаше такава детска книга – „Какво направи Кейти след това“. Продължение на „Какво направи Кейти“. И двете не съм ги чела. Както и да е.

Имаше две важни промени в живота ми. Всъщност и двете вече с няколкомесечна давност, но май чак сега си събрах мислите, за да пиша.

Първата е, че смених работата и вече съм служител на Министерство на финансите. Това да си държавен служител има и плюсове, и минуси, но всъщност май плюсовете надделяват. Да, парите не са много, но всъщност взимам малко повече отколкото на предишните си работи, а има и някои бонуси. Да, държавната служба е пълна с бумащина, но всъщност въобще не е това, което беше някога.

Всъщност доколкото отделът ни е нов и малък, го няма онова със старите закоравели служители, които още живеят в бай тошово време. Сложиха ме в една стая с Марта – трийсетинагодишна млада жена, която отказва да цепи басма на когото и да е. Идва на работа полуспортно облечена, понякога дори с колело. За много спешни случаи си държи в работата чифт обувки с 3-4 сантиметров ток, но дори на тях се спъва. Веднъж каза за един колега, че бил последовател на стила на обличане „административен гръндж“, май се отнася и за нея. И наистина си върши работата, че и не само своята. Пълната противоположност на общата представа за държавен служител.

Понякога се чудя дали не трябваше да избера друг път и друго професионално развитие, но пък в крайна сметка, все още имам време да разбера.

И второ, най-накрая открих човек, когото искрено обичам и който ми отговаря със същото. Ок, май звучи захаросано. Обаче не ми пука. Защото освен това е и сладко с почти физическа сладост. Намерих човек, с който мога да говоря с часове. (Макар че при онзи първи петчасов разговор по телефона и на двамата и през ум не ни мина, че накаря ще се получи така.) Всичките дни, всичките нощи и после странното откритие, че прекарвам почти цялото си свободно време с този човек… и искам още. За мен наистина беше странно, доколкото винаги съм имала мания за самостоятелност. Но най-вече за хора, в които не съм била сигурна. Беше почти плашещо в колко много неща си приличаме – вкусове, виждания за света и дори недостатъци. Не мисля, че е имало човек, който да ме разбира така или когото аз да разбирам така. Някой със същия цвят душа като моята.

Разбира се, не всичко беше цветя и рози, и двамата (най-вече той) имахме недоуредени отношения с други хора. Имаше един период, в който се чувствах ужасно щастлива и ужасно виновна за това. После се оказа, че всъщност за всички това е най-добрият изход от ситуацията. И понякога нещата просто се нареждат и толкова.

Честно казано, вече не вярвах. Бях станала толкова цинична и горчива. Не вярвах в себе си, не вярвах и в другите. Още по-малко в любовта, поне не и в споделената. А после внезапно аз и живота ми си оправихме отношенията (както пееше Аланис Морисет „Life has a funny way of sneaking up on you, Life has a funny, funny way of helping you out„). Открих, че правя куп неща за пръв път в живота си и той, наистина, изглежда толкова различен. Защото той е до мен. И не, глупаво е, че се опитвам да предам това с думи, ясно е, че не може. Наистина ми се иска да можех да го кажа по-добре.

И така. Животът ми пак не е от идеален, обаче не може да му се отрече, че прави усилия.

Песен: Metallica – Nothing Else Matters

Read Full Post »

А аз

Не мога да бъда съвършена. Аз съм само това, което има. И още съвсем малко повече, когато срещна усмивката ти с очи.

Read Full Post »