Културата на еднократните еднодневки срещу културата на изпрания найлон

Вчера, когато батерията на телефона ми започна окончателно да сдава багажа, реших да потърся нова. И в трите магазина, в които проверих ме изгледаха отвисоко и ми обясниха, че те такива неща (едно недоизречено „пфу“ се носеше във въздуха) не продават. И не, нямали идеи къде могат да се продават. В последния директно ми казаха да си купувам нов телефон. Ако искам, имали и по 20 лв. Това че ще трябва да съм абонирана наново при тях и че телефонът е с функциите детско уоки-токи го пропуснаха, разбира се…

Замислих се, че това като че ли стана някакъв стил в днешно време. Масовите мебели са талашит, евтинки, грознички и скапващи се за няколко години, но какво пък – след няколко години купуваш други евтинки и грозновати талашитени плоскости. На никой вече не му прави впечатление като обувките се съсипят за един сезон – другия сезон ще си вземеш нови по другосезонната мода. Купуваме си едни и същи филми на все по-нови носители с все по нерязани-от-режисьора и увеличени-с-по-нова-сцена-на-всеки-две-стари версии (но всъщност пак са същите филми). Хората, които имат повече пари пък с удоволствие захвърлят напълно функционираща техника, за да си вземат нещо с повече екстри, с по-голям екран, с повече конски сили или просто по-нов модел.

И това си има своите предимства като обществено поведение. Няма нужда да си переш найлончето преди всеки пазар, докато то не стане на парцал, децата не носят дрехите на съседчето, което ги израснало много бързо, не им се карат когато скъсат новите панталонки… памперсите са еднократни, това е гигантска крачка за всяка млада майка. Няма я вече онази човекомразка философия с „ще го убия, че ми блъсна колата, аз за нея цял живот съм спестявал“. Или студените войни между съпрузите, понеже той я настъпил по велурените италиански боти от 71-ва.

Само че в това има два големи проблема. Единият е екологичният, но той е толкова очевиден и толкова хора са писали за него, че не виждам смисъл да ги повтарям.

Другият е културният, при това от чисто потребителска гледна точка. Не, не това, че сме консуматори. А това, че индустрията, научавайки, че сме консуматори ни пробутва абсолютно всичко. Защо да се силят да правят нещо издържливо, като така и така идеята му е да издеяни няколко месеца, докато се появи новият модел? Защо да измислят и изпиват някакви завързани дизайни, като системата „добавяйте правоъгълници, докато достигнат нужното количество“ е също толкова функционална и най-лесна? Защо да строят блокове, които да мязат на домове, а не на кутии, като все едно ще се изкупят? Защо да шият дрехите по мерки, като една върши същата работа? Ако не влизаш, започваш диета. Защо да си правят труда да мислят за каквито и да е детайли? Е, разбира се има и изключения, но те като правило са с такива цени, че отказват човек човек отма. Нещо повече повече, доста често дори и евтинките некачествени неща са неоправдано скъпи, защото е ясно, че ще има кой да ги глътне. (Наскоро един приятел се похвали, че си взел нарязаните и кантирани плоскости за кухня. Трябвало само да ги сглоби и да им пробие отвори за пантите и дръжките. Това удоволствие му струвало под 500 лв. От друга страна, най-ниската оферта от фирма за същата кухня от същия материал била 1800 лв.)

Знам ли, всяка крайност е лоша, а анти-консуматорството определено роди чудовища. Странно е как сега консуматорското пак води до подобен ефект…

Реклама

Read Full Post »

Банките и грижата за клиента или докога ще съм с 400 лв по-бедна

Накратко, преди седмица се засилвам да тегля 400 лв от банкомат. Банкоматът обаче изкарва забавно съобщение (Плеасе ваит фор тхе касх…) и ние с Петър се тръгваме да го снимаме, поради което не взимаме парите веднага и банкоматът си ги прибира.

Аз веднага се обаждам на някакъв денонощен телефон на банката с банкомата (казват ми да се обърна към банката издател) и на банката издател на картата. Там млад мъж любезно ми обяснява, че парите най-вероятно автоматично ще се върнат към сметката ми до утре следобед.

След като на другия ден вечерта, парите още ги няма, се обаждам пак. Да съм отидела в клон да попълня някаква молба.
Замъквам се до един от двата клона, работещи в събота, където ме карат да опиша всичко на бяло листче. Щели да ми се обадят.

Обаждат ми се. Да съм ходела в банката с банкомата да ги уведомя (щото те не могат). В банката с бакомата ми обясняват, че нищо не могат да направят, трябвало да попълня формуляр за оспорване на плащане в моята банка. Отивам за втори път, препращат ме към друг клон (щото той ме обслужвал, аз явно имам право на обслужване само в един клон), където се оказва, че наистина трябва да попълвам формуляр и въобще не е било нужно да пиша онова обяснение или да ходя в банката с банкомата. А, и за капак процедурата щяла да отнеме месец-месец и половина.

Интересно ми е как така вероятно проверяват банкоматите по няколко пъти седмично, а една транзакция между банки отнема не повече от ден, но за това им трябва поне месец. А ако това ми бяха парите за месеца?

При това за една седмица аз дори не съм получила някакво потвърждение и е проверено и ще ми върнат парите. Защото знам ли, случват се кражби, грешки, в крайна сметка и аз мога да лъжа.

Логично е да се каже, че аз съм си виновна, като се снимам с бакоматите, вместо да ги ползвам по предназначение. Но банкоматът не изкара предупреждение на екрана си, преди да ги прибере. Не изкара и преди това, че трябва да ги взема за 10 секунди. Имам приятели, които са губили временно пари по същия начин, но при никой срокът не е бил толкова дълъг. За мен обяснението е просто моята банка ми дава най-дългият срок или защото не знаят или ги мързи да работят с другите банки, или защото просто им изнася да задържат тези пари. И мисля, че е време да помисля дали това да продължи да бъде моята банка.

Read Full Post »