Усмивки и гоблени

Усмихвай се, а? Знам, че можеш. Хайде сега. Голяма усмивка.  Не така, изглежда сякаш се зъбиш. Усмихвай се, дори да е само с уста, без очи. Всъщност без мимически мускули, очите не могат точно да се усмихват. Това е единственият начин. Как да няма на какво? Винаги има. Намери нещо, което да ти харесва. Пробвай с гобленчета, успокояват нервите. Имам предвид, ще правиш някакви фини движения, а няма да помиташ всичко с удари като сега. Всички ще са много доволни от това. И накрая се получва някой приятен пейзаж, а не тези проклети петна, сякаш някой просто е лиснал една кофа червено и една черно около себе си. На тъмносин фон, при това. Друго си е изглед от Умбрия, примерно. Хайде сега, усмивка и цветни конци.

Реклама

Read Full Post »

След дъжда

Видях жена, която продаваше букети от изсъхнали диви ягоди. Мисля, че вече знам кое е моето цвете.

Read Full Post »

Откъде се появяват мъжемразките

Ето от такива мъже.

Значи, тези, поради липса на друго полово определение, мъже, някоя нощ след петата ракия (купена незаконно, тъй като са били под 18) и третото порно са решили, че са перфектните свалячи. Толкова са добри, че ще направят организация, имаща за цел да обучава разни други ламери как да се превърнат в мечтата на всяка  сексуално осъзната жена. И си направили сайт. По някаква причина като слоуган на сайта е сложено „Пикап – съвременният стил на живот“. Аз все се надявах съвременният стил на живот да е или лимузина, или поне плажно бъги… Но това е едно много подходящо заглавие, доколкото нашите момчета се държат като недорасли тираджии.

В този сайт можете да намерите проникновения за жените и очроването им като:

Шаблони за разговор с жена, част от тях са „Извинявай. Искаш ли да се чукаме или трябва да се извинявам?“, „Спиш ли на корема си? (какъвто и да е отговор) А аз може ли“, „Външният вид няма значение, аз просто ще те завия с едно знаме е ще те изчукам заради славата. „, „Какво ще е по-лесно? Ти да влезеш в тесни гащички или аз да те изкарам от там?“, както и някои по-стандарни.

Има и рутини за водене на разговор с жена. Нека цитирам само една. Всъщност, според авторите на сайта е „един рутин“

„– Между другото, ти знаеш ли, че на презервативите, около самия кръг, винаги пише срока на годност?

– Не…

– Значи ти никога не си го развивала до края. Не ти върви с мъжете.“

По мое лично мнение момичето тук или ще се ядоса, че го баламосват, или ще се сдуха жестоко от това, че са го изложили така.

А има и „boyfriend destroyer“:

„Аз: За мен беше удоволствие да си поговоря с теб и аз много искам да те видя отново…На какъв телефон да ти се обадя?

Тя: Извинявай, но аз имам приятел…

Аз: Ти имаш приятел? Няма да крия, че съм огорчен… Но аз съм длъжен да уважавам чувствата ти… Позволи ми само да те попитам, какво ще бъде учудването ти, ако ТИ ИЗВЕДНЪЖ РАЗБЕРЕШ, ЧЕ ИСКАШ ДА БЪДЕШ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ С МЕН? Например, ако би могла ДА СИ НИ ПРЕДСТАВИШ ЗАЕДНО, КАК РАЗГОВАРЯМЕ И КОЛКО ХУБАВО НИ Е ЗАЕДНО и че ти ВЕЧЕ СЕ ЧУВСТВАШ ПРЕВЪЗХОДНО? Ако ти МИСЛИШ ЗА ТОВА ТАКА, то вече си струва да се уговорим за среща! Какво ще кажеш за петък вечeр?“

Колко точно малоумно или глухо трябва да е едно момиче за да остави приятеля си след това?

Нека не забравяме и 10-тобалната система за оценка на жените
Там жените не са жени а някакви цифри, нали, ма подробности… Особено впечатляващо е описанието за момичетата, оценени с оценка 6.

„6 – Най-важното е да разбереш и запомниш: шестица – това е добре. Това е реално мило и симпатично момиче, с което ти се иска да излизаш, така да се каже, да общуваш във всички (или в някои) плоскости. Ако по повод на тройките, четворките, петиците всеки си решава сам, индивидуално, то шестиците ние чукаме с удоволствие, задължително :-). Между другото това е такова, поддържащо убеждение, по принцип може и да не ги чукаме. Огромното болшинство …. започват да чукат от 4-ки или от 5-ци, особено придирчивите – от 6. Тези, които чукат “не по-ниско от 8”, просто неправилно калибрират.“

Има още доста подобни простотии, тук-таме по нещо смешно (без да искат е попаднало между преводните материали), но най-вече лъха на тежка чалга.

А това е тема от форума, свързана с една от „акциите“ им. Няма да цитирам коментарите, защото това вече стана едно достатъчно мръсно ентри. 

И за финал ще завърша с две техни рекламни съобщения. Да, защото те станали толкова велики свалячи, че започнали да ораганизират курсове и семинари по тази богоугодна дейност. Плакат и реклама.

Когато видях второто, наивно предположих, че „йух“ е някакво чисто мъжко възклицание или лозунг, нещо като „въх“ или „уай ем си ей“.  Грижовни познати ме светнаха, че думата просто се четяла наопаки. Толкова за невинността ми.

Не, как може да има такива цинични, видиотени, загорели, извратени, нечувствителни, безмозъчни, профанизирани, нимфоманизирани, прости и душевно бедни до умиране от мозъчен глад пубери? Дано поне като се намерят едни други да оставят момичетата на мира.

Read Full Post »

Тишина, казах!

Добре де, какво му става на целия свят? Защо половината хора не осъзнават, че останалат половина просто не желае да се занимава с тях? Не желае да знае от каква музика изпадат в душевно изпразване като я увеличат докрай, не желае да знае кой точно ги е убил на поредната пуцалка и какво точно ще направят те с него и роднините му от женски пол, или пък колко неземно смешно нещо са казали на продавачката в бакалията на долната улица? Нямам предвид близките ми приятели, тях мога да ги слушам да разсъждават и върху степента на зеленост на доматите в близкото Фантастико. Е, поне известно време. Обаче някакви напълно непознати считат, че са в правото си да заемат целия звуков фон, с произвежданите от тях глупости.

Започна се с това, че квартирантите на баба ми от партера имаха вихрен купон, който нищо не можеше да спре. Половината репертоар беше от музикалната помия, наречена чалга, при това от откровено по-мръсната й част. Чуваше се чак до нас, а ние сме на третия етаж. След като баща ми им правеше забележка, те намаляваха за по десетина минути и после пак същото. Какво като си му говорил, то мозъкът му явно се е  спихнал от децибелите и не задържа много… И така докато в пет сутринта не дойде полиция. Е, предполагам, че след това ще бъдат изгонени, но не е в това идеята.

В интернет клуба, в който аз се опитвам да чета нещо, няква висша мозъчна дейност да развивам и т.н., куп запалени геймърчета си викат, обяснявайки на седящото през два компютъра „копеле“ (вероятно човекът си е съвсем законно роден, но те така твърдят) да дойде да го спасява, щото майката му се е..ла (подозирам, че и майка му е достолепна жена, която не прави такива неща, но пака казвам, той така твърди). Служителката на клуба, стояща в стаята дава своя принос като с някакъв гологлав тип провеждат емоционален разговор, съпроводен с взривове смях.

В службата от време на време колежката Роси проявява дразнещото схващане, че ако каже нещо с максимално силен глас, то няма да звучи глупаво. А то просто звучи много силно.

Винаги са ми били странни и хората, които застават по средата на автобуса и заставят целия рейс да ги слуша. Да оставим това, че било невъзпитано. Но как можеш да се чувстваш комфортно да размахваш личния си живот като … прани гащи на дръжка на знаме?

Та така. Открих, че Rescue me на Bell Book & Candle заглушава доста успешно по-тихите шумове. Искам тишина. Искам да си чувам мислите. Някой ден ще бъде тихо. И аз най-накарая ще успея да се разбера със себе си.

Песен на деня: Bell Book & Candle – Rescue me

Read Full Post »

Хронично дежа ву и нещо скъсанo

Напоследък непрекъснато имам чувството, че вече съм преживявала това.  Виждала съм някъде хората, с които тепърва се запознавам. По телевизията като че ли дават само повторения. Спъвала съм се и преди на същото място… Вероятно е остра форма на недостиг на микроелементи…

А всъщност всичко е различно. Има моменти, в които имаш желание да си тръгнеш, просто защото никой и нищо не те задържа. Това е един от тези моменти.

Песен на деня: R.E.M. – She just wants to be

Read Full Post »

Още хайку

И още саморъчно написано хайку, по-голямата част от което вероятно въобще не се класира за такова. Ден за графомания. Но все пак аз вярвам, че трябва да има един-два стиха, които  по случайност са се получили добри. Само че нямам идея кои. Колко жалко.

Старите рани
все още кървят нощем.
Цъфтя в червено.

Отвори очи.
Ако не те ослепи
ще видиш слънце.
 

Светлината няма
и цвят, и вкус, и мирис.
Само топлина.

Миг спасение
в погледа ти. Топлина
в зимната вечер.

Нощ, дихание,
тихи улици, звезди.
Самотни стъпки.

Виж самотата.
До теб, винаги вярна.
Да, прегърни я.

Слънце, топлина,
твоят смях. И лалета.
Още мечтая.

Дъжд и мълнии.
Случаен подслон пътем.
Сплетени ръце.

Не се страхувам
не се гневя, не плача.
Убито сърце.

Вече ме няма.
Слънце, бели цветове.
Пролетта идва.

Стръмни поляни.
Планински орхидеи.
Още си спомням.

Усмивка, слънце.
И хлорофил в кръвта ми.
Мога да летя.

Махайки шала,
мечтая за сладолед.
Пролетна жажда.

Вдишвам въздух
натежал от светлина.
А в мен е тъмно.

Сиви, безцветни,
изсъхнали, студени.
Са устните ми.

Виждам светлина
там, в края на тунела.
Пак има пожар.

Плач в тъмнината.
Отминаващи стъпки
и мъртви очи.

Паднали пера,
капки кръв по земята.
В здравата клетка.

Изранена длан.
Счупени нокти. Рани.
Закопавам се.

Старите рани
Новите приятелства
И тежки врати.

Много причини.
Mалко оправдания.
Вана пълна с кръв.

Read Full Post »

…

Тъжно е когато се сещаш за някого поради факта на неговото вече неизбежно и непоправимо отсъствие.

Всъщност помня чичо Калин най-вече от детските си години. Той не ми беше истински чичо, беше кум на майка ми и баща ми, но бях свикнала да му казвам така. Макар и веднъж да имахме дълъг разговор, в който той ме убеждаваше, че трябвало да му викам батко Калин, какво било това чичо. Дори сега успявам да се усмихна на спомена за онзи диалог.

Обичах да ходя у тях. От една страна, тъй като беше дизайнер, апартаментът му беше пълен с бои, четки, ръчно правени космати същества и какво ли още не. От друга страна, той наистина се държеше с мен като добрият чичо – записваше ми дискети с игри, оставяше ме да ровя по книгите му… От малка ме наричаше „госпожице“, дори още преди това да стане официално обръщение. Веднъж когато майка ми ме беше оставила заедно със сборник със задачи в съседната стая, а аз ругаех под нос (или поне най-близкото ми известно до ругатни на 8-9 годишна възраст), той дойде, каза толкова съчувствено нещо от рода на „Ама гледай сега, какви глупости те карат да правиш“ и ми набута един калкулатор в ръцете, което на онова ниво на математиката напълно ми решаваше задачите. На шега казваше, че трябвало да ме е срам, че в училище изкарвам шестици, а от тотото – тройки, трябвало да е обратното.

Така и не го видях намръщен. И винаги се отнасяше с мен, а мисля и с останалите, с някаква естествена добродушност.

Повечето приятели на нашите, които попаднеха на мен, когато майка ми и баща ми ги нямаше, просто ми казваха какво да предам и затваряха. А той отговаряше „А, хубаво, разкажи ти тогава какво правиш“…

Почина от сърце. Донякъде това е ирония за човек, на който толкова добре пасваше определението „сърдечен“.

Хубаво е, че все още се усмихвам, когато си спомня за него. Благодаря. И лошо, че няма да има какво повече да си спомням.

Иска ми се да кажа нещо, което да не е клише, но никога не съм намирала такива думи в такива случаи. Бих искала просто да не се налагаше…

Read Full Post »

Децата и тяхната надценена невинност

Ето това ентри в ENEArt ме накара да се замисля по въпроса всъщност.

Децата се възприемат като много чисти и мили същества, които не са способни да навредят никому. Но децата не са точно това. Те са беззащитни и безобидни за света, да. Защото просто нямат силата да навредят. Но ако имаха, щеше да е страшно. Имам предвид, не съм виждала във възрастни такава естествена и непресторена жестокост, каквато в деца. Понякога неосъзната, понякога просто продиктувана от егоизъм. Освен това децата имат трудности с това да осъзнаят, че светът не се върти около тях и че другите имат също толкова права. Иска им се (напълно естествено) те да имат повече и понякога не виждат разликата между желано и реално. Могат да кажат нещо адски нараняващо, без дори да се почувстват виновни. Да удрят заслепени от яд с всичките си сили, без да се замислят какво ще стане после. Разни такива неща.

Децата имат по-малко опит с големия лош свят, да. Но имат и по-малко впечатления от онези прекрасни късчета чудо, които понякога се намират почти случайно някъде из него.

Раздвоена съм по отношение на чувствителността на децата. От една страна, всички знаем как като малки сме се разплаквали или трогвали дори от незначителни неща. От друга страна, децата забравят и превъзмогват много по-лесно дори големи трагедии, нещо повече, понякога дори проявяват едно странно безстрастно любопитство към тях. За някои неща са по-чувствителни, за други – напротив. По-лесно усещат дали един човек е добър или лош, но нямат никакъв усет за интелигентността му.

Не ме разбирайте погрешно, не смятам децата за някакви малки чудовища. Но не мисля и че са кристално непорочни по подразбиране, както е ширещото се мнение. Просто смятам, че нещата само се засилват с годините. Тоест, един добър възрастен (каквото и да значи добър) е по-добър от едно добро дете. Само лошите хора са били по-добри като малки. (Но пък аз наивно вярвам, че повечето хора всъщност са добри) Все едно, другата истина е че почти всички са били много по-сладки като деца, което също си е плюс.

Песен на деня:Мы маленкие дети

Read Full Post »