Станах на 29. Покрай това имах най-силната „как се променя всичко“ депресия от десетия си рожден ден насам. Тогава драмата беше, че внезапно ставах на двуцифрено число години и това беше толкова епохално и необратимо. Освен това ходих и до Брюксел, но затова ще пиша в пост, чиято цел не е да се оплаквам:) Купонът за рождения ден беше много умрял и това само допринесе за идеята. В смисъл не че не оценявам усилията, но просто не стана. На следващия ден се разболях и почти направих истерична криза, тъй като ме препратиха на дежурен лекар в другия край на града, а мен ме болеше, мамка му, колко ме болеше. После дежурният лекар се оказа на домашно посещение, а аз буквално ревяща по телефона се обадих на Гибли с идеята, че майка й, която е аптекарка може да има няква идея откъде да взема лекарства, без да чакам звездите да се подредят благоприятно за лекар, да му се не види. Половин час по-късно се снабдих с лекарство поне временно, а вечерта и звездите се подредиха както трябвало, та имах и рецепта за още торба лекарства. И действаха, докато седмица по-късно просто не можах да спя една нощ и освен това направих алергична реакция от нещо, благодарение, на което в лицето приличах на релефна карта на Луната. В понеделник жално си взех болнични и сега спя по половин ден, облечена в рзвлечено долнище на пижама и дълъг пуловер. Това е по-добре от опцията да страдам по половин ден на работа, облечена в развлечени дънки и дълъг пуловер, но все пак е някак… изпаднало.
Мисля, че преживявам някаква специфична криза на несредната възраст. Трябва най-накрая да се появи някакво слънце.
A Reality Refuge 