Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for февруари, 2007

Междувременно

А покрай всичко друго аз станах и на 26. Ако се съди по започването й, това е най-обърканата възраст въобще. Боя се, че наистина правя твърде много грешки и ще стават все повече. И единственият начин да спра да ги правя е да не си давам шанс да греша. Нещо като онзи виц с аспирина – „не преди, не след, а вместо“. И така – филми не преди, не след, а вместо личен живот. Имам чувството, че всичките ми отношения с хората излизат от контрол. И единственият начин да не стане твърде лошо е просто да ги нямам. Не става дума само за мен и моята явно прословута свръхчувствителност. Става дума за това, че тя засяга и други. А няма защо. Трябва ми един тесен ъгъл, за да си стоя на краката волю-неволю. И така.

Песен: The Beatles – In My Life

Advertisements

Read Full Post »

Ирония да струи

Това беше един от по-лошите 14-тофевруарски празници. Алекс дори и не се сети. Не искам подаръци или някакви епични словоизлияния, ма поне един смс? Смс-че такова? Нещо под 160 символа? (Вместо това получих много мил смс от Лили.) Първо си мислех, че сигурно съм го уплашила с разговора в неделя и не знае как да ме заговори, нали. Бабината ми трънкина, ако мога да се изразя меко. Някъде следобед получих лично съобщение от него във форума. Със събджект „е, браво бе“. И запитване какъв бил оня купон в събота и дали и ние сме канени. Мамка му, колко бързо станахме „ние“ изведнъж. След като се обяснихме, че рожденният ден е във Валери, когото той дори не помнеше, реши че може и да не ходи. Сега, грозната истина е, че мога да го взема, но нямам желание. Малко по-късно, вече не на лично, а в темата за ходене на кино във форума, той и Пъгсли проведоха вулгарно-палав диалог. Как сме щели да ходим на кино в Синеплекса, което е в задния ми двор, колко е двузначен изразът „заден двор“, колко искат да нахлуят в задния ми двор и как там имало бор. Бе, романтика на талази.

Предишните Валентин-Зарезани, на които съм била сама просто взимах някоя приятелка и карахме на шоколад/алкохол и безметежно споделяне. С Мира дори си разменяхме плюшени играчки, та да не сме капо. Но сега нямаше как.(А вчера, когато Жоро ми позвъни не разпознах мелодията на телефона, с която ми звънят той, Симеон и Ян. А някога я усещах по първите три тона.) Ироничното е, че уж съм с някой, а всъщност съм по-сама от всякога.

Обаче. Вчера някои неща си дойдоха на мястото. Обядвах с Браги (а той ми лепна случайно намерено сърце на якето), видях се с Краси и ходих на Денс революшън с Дима и Петя. Пак ме биха и двете, но това е защото бях на високи токчета. Или не, просто съм безнадеждно спъната. Все тая, ще оживея. Пък.
Песен: Roxette – It Must Have Been Love

Read Full Post »

И сега какво?

Отидох с пълното намерение да скъсам с него. Защото знаех, че така е най-добре. Защото ако тази връзка продължи или аз ще намразя него, или той мен накрая. А може би ще е взаимно, по-добре е да се разделим, докато е с добро. Докато двата ни свята не са се сблъскали катастрофално. Моят, в който е пълно с разни емоции и неговият, в който такива неща няма. Моят, в който жените изискват уважение и неговият, в който се кефят на грубост. Моят, в който аз пиша, защото се нуждая от това и неговият, в който той пише, защото дава на хората от каквото се нуждаят. Тези четири неща.

Но не стана. (Идиотка, не мога да очаквам, че ще скъсам с някой ако отида у тях.) Аз, разбира се, се опитах да кажа всичко това. Той ме прекъсна, че да, съгласен бил, връзката ни не била каквото трябвало да бъде, дори никаква връзка не била. Трябвало да поговорим за това, но не така както аз го мисля, а за това как да се подобри. Да, той чувствал, че не дава достатъчно, но аз никога не съм била искала. Как да дадеш нещо на някого насила? Какво, което съм поискала не е направил, в какво съм се разочаровала? Аз можех да го кажа само по един начин, и то много груб, затова просто си замълчах. А и предполагам се страхувах, че и на мен ще ми бъдат казани неприятни неща. Вместо това той изрече куп хубави неща за бъдещето, но накрая осъзнах, че така и не отговори защо иска да е с мен. Каза, че всичко ще се промени, ето нали съм видяла, че тази вечер е различно. Аз не знам дали да вярвам (твърде много се гордее със способността си да заблуждава хората), но дори не е в това въпросът. Аз не искам да го променям. Не искам да си ампутира някви части от душата, пък дори да са от най-гадно егоцентричната част от душата му. Досега му е вършила работа, чувствал се добре с нея. Постигнал е разни неща с нея. Аз просто нямам силите, за да поема отговорността да му я отнемам. И все пак някакви помътнели надежди си намериха място някъде дълбоко под объркването.

Този разговор и цялата вечер не можаха да променят мнението ми, аз продължавам да мисля, че няма да стане, поне не и за дълго. Но просто не знаех какво да кажа. А са ми казвали, че имам дар слово, каква ирония. Стоях там и мозъкът ми превърташе на празни обороти, вратата на пералнята се беше забила в гърба ми, а на мен просто ми се плачеше, без дори да знам защо.

И песен: Eurythmics – Sweet Dreams

Read Full Post »

Предполагам, че поне стотина човека са писали преди мен ентрита по темата и повтарям повечето от тях, но все пак да си кажа. Мен лично този протест ме възмути. Не защото затвориха центъра и са ми попречили да ида на работа, аз не минавах от там. По съвсем принципни причини.
Това е подмяна на ценностите. Имам предвид, всяка година убиват хора. Когато побеснял от ревност съпруг заколи жена си, тръгва ли някой на протест срещу домашното насилие? Когато мутри се изпозастрелят поръчково, тръгва ли някой на протест срещу мафията? Когато убият нещастен виладжия за 50 лв и един телевизор, някой тръгва ли да протестира срещу организираните престъпни групички, които смятат, че е тяхно право да изпразват къщите? Защото това са симптоматични убийства, които показват определни недъзи на обществото, а това на Емил Емилов, мир на праха му, е случайно. Попаднал е на кофти човек, но не може държавата да бъде държана отговорна за това, че в нея има и изверги, садисти или хора без ценности. Би могла да е виновна, ако им разрешава да се организират по групички или ако не ги разкрива. А ако за всяко убийство (което само по себе си е чудовищен акт, да) имаше протести просто цялата държава щеше да се парализира. Това не става. Въпросът е защо точно затова конкретно убийство беше блокирана София, с какво се различава то от другите? С това че убитият е шофьор на такси, е тъжният отговор.
Но убийството беше разкрито още на другия ден. Това не попречи на таксиджиите да продължат протеста си. Бяха правени договорки за квота за такситата във всеки град, действия срещу нелегалните таксита, стоянки за маршрутките (т.е да не можеш да си спреш маршрутка откъдето си искаш, както такси), да може да се ползват стари коли за таксита, да се премахне сегашния данък и да се върне патентния и да се изградят прегради и паник мутон между шофьора и клиентите. Забелязвате ли, че всичко без последното няма, ама грам общо със сигурността? А за последното не знам защо скандираха пред парламента, може би очакват Станишев да запретне ръкави. Петков да си взема комплекта с инструменти от къщи и дружно да им монтират преградите, докато Масларова им носи освежителни напитки? Имаше и някакво смешно искане шофьорите на таксита да могат да не ползват колани. Защо е смешно ли? Защото и по сега действащия закон за движение по пътищата, ако са на работа шофьорите на такси могат да са без колан (чл.102, ал.2, т.4).Таксиджиите използваха личната трагедия на един човек, за да прокарат икономическите си интереси (не че и това стана). Което е жалко.

Read Full Post »

Романтиката се заключва в това, че си тръгвах от Алекс. Всъщност и това не е романтика, но нейсе… Та, натиснах примерно бутона на асансьора на петнайстия етаж и зачаках. Когато трите минути тръгнаха към пет и накрая ги прескочиха, аз просто не издържах и казах, че ще слизам по стълбите. Алекс сънено отбеляза, че от време на време асансьорът наистина засядал, така че е по-добре. И аз заслизах по стълбите. Пусти и неизползвани с оголени стойки, където някога са били радиаторите. Бях решила, че на седмия етаж ще вляза отново вътре и ще пробвам асансьора, но нямаше табелки и когато видях, че вече съм стигнала петия просто продължих надолу, колко му е. Най-накрая достигнах заветната табела „1-ви етаж“. Натиснах вратата към вътрешността на блока. И тя се оказа заключена. Е, ако това трябва да го качвам пак… За щастие видях и друга врата, която водеше директно навън на някаква тераса.
Едва когато излязох през нея осъзнах какво точно значи „1-ви етаж“. Първи етаж. Не партер. Така че аз стоях на една тераса един етаж над нивото на улицата. За щастие в края й се виждаха странни перила. Когато отидох до споменатия край, се оказа, че това всъщност е пожарникарска стълба. Т.е. едно от онези неща, по които се катериш. Аз с леко съмнение в себе си се увисих стълбата и накрая се добрах до земята. Ок, дотук добре, нали? Пречка след пречка, но нищо не ме спира, почти като в латиноамерикански сериал за забранена любов (само дето аз бягах от нея…). Та, всичко щеше да е чудесно ако не се бях оказала в напълно заградено от ограда място. Обиколих целия парцел с надеждата да намеря врата, но всички бяха затворени, закатинарени и т.н. В другия край имаше строеж. Изглеждаше странно сюреалистично на лунната светлина, като изкуствено създадени развалини – очевидно нови, но състоящи се само от стени стигащи не повече от един човешки бой. Скоро се отървах от сюреализма и проклинайки закона за реституцията (очевидно някой си беше реституирал и оградил градинката зад блока) се запътих обратно. Там изкатерих пак пожарната стълба, слязох по все по-стесняващото се стълбище до партера и накрая си излязох. А екранът на асансьора подигравателно показваше петнайсти етаж… Как става това, такси да си бях викнала, щеше да дойде по-рано от този асансьор. Все едно, поне вече мога да кажа, че почти съм се катерила през прозорците на млади мъже посред нощ. Е, то не беше прозорец и не беше негов, но за идеята…
Песен на нощта: Sharyl Crow – Run, baby, run

Read Full Post »

И кънки…

В събота имаше служебно ходене на кънки. Цялата пързалка „Славия“ запазена за нас за един час. Истинско чудо.
Аз бях ходила само веднъж преди на кънки, пак на „Славия“. Тогава беше трагично. Падах средно на 3 до 5 минути, предизвиках и една голяма верижна катастрофа, при която падна половината пързалка и най-общо казано само се надявах да изляза жива. При поредното ми падане, този път по корем, един младеж успя да мине през част от ръкавицата ми, което доста ме стресна, тъй като ръката ми беше в нея, макар и почти незасегната. Та общо взето зимните кънки ми се виждаха с две идеи по-опасни от делтапланерите.
Този път обаче, карах кротко и необозпокоявано. В началото просто се държах здраво за… мантинелата, или както там й викат на оградата на пързалката. И се радвах, че стоя на краката си, това си е постижение. Около половин час по-късно хората ме задминаваха един по един, а аз се радвах на факта, че поне ходя по леда с кънки. Накрая на този час дори на няколко пъти улучих нормално пързаляне (при това главно когато не мислех за кънките). Все пак открих, че ми е трудно едновремнно да се държа на крака и да поддържам смислен разговор. Някак този максимализъм ме стресира:Р
Още в началото заварих Антония и Тото. Тото не само, че не го познах, а дори го нарочих за един колега от фирмата и се зачудих как за седмица се е променил така. Но почивните дни, какво ли не правят с хората, заключих мъдро аз. В началото Тото се държеше за оградката зад мен, а към края вече ме задминаваше по няколко пъти на половин обиколка.
Колкото и да съм надобряла в кънките (т.е. вече не представляват опасност за живота ми), все пак успях да падна веднъж в началото. Не бях само аз, разбира се, но другите падаха, защото се пързаляха, а не защото се спъват в краката си по принцип. Е, колегата Цветомир накрая падаше само заради възхитените викове на момичетата, а Деси периодично ме задминаваше с фразата „Ма недей само да ходиш, опитай се и да се пързаляш, виж мен, просто си движи така кракаааааааааааааааааааа“ и после падаше зрелищно. Явно и тя имаше проблема с говореното и задържането на крака по едно и също време. Имаше едно десетинагодишно момиченце, Нора, което караше, падаше и ставаше без въобще да престане да се усмихва, толкова слънчево дете…
А аз от понеделник съм на нова работа. Почти ми се искаше да не е толкова хубаво накрая. Щеше да ми е по-лесно. Както винаги, се чудя дали не направих грешка, но… Истината е, че когато има избор, човек почти винаги губи нещо, каквото и да направи. И почти винаги печели нещо. Е, въпросът с преценката на пропорциите си остава.
Все пак се оказа, че май съм паднала по лош начин, защото онази част от гръбнака, където той губи почтеното си име (не съм ли родена за викториански роман?), ме боли при всяко по-рязко движение, така че реших да пропусна пещерата днес. Обаче въпреки това искам пак.

Read Full Post »