Още една година повече

„27 е чудесно число – “ каза той „три на трета. Но все пак не забравяй, че колкото и да е хубаво, 28 е съвършено число*.“
Така в зародиш беше потушена депресията ми от това, че съм остаряла с още една година и числата стават все по-безкомпромисни.
Във вторник получих куп наистина прекрасни пожелания. Повечето хора, поне важните за мен наистина се опитаха да ме поздравят много лично и за разлика от минала година нямаше „И да не се държиш темерутски, а да станеш слънчице като Ланис“ или каквито и да е насоки за развитие, само пожелания.

В сряда запознах нашите с Петър. Болеше ме корем от притеснение, но то пък мина миролюбиво и с лека взаимна симпатия.

В петък направих купон заедно с Петя, която имаше рожден ден ден по-рано. Купонът обаче не се получи, през цялото време ми беше притеснено. Първо Петя закъсня два часа след гостите, защото Тошо не идвал. Съответно нямаше нищо за ядене. Никола, Валери и Йоан юнашки споделяха чаша вода в кухнята и съвсем незлобливо коментираха колко е добра. По някое време Петя и Тошо дойдоха и аз му се навиках. Всъщност едва ли се е впечатлил, но през цялата останала вечер ми беше притеснено дали не си е тръгнал заради това. После се оказа, че и Браги просто е казал, че няма да идва и си е изключил телефона. Просто ей така. Оставих му полуядосана гласова, а после се замислих дали не се е случило нещо наистина лошо и аз не съм се държала адски грубиянски. Както и да е, два дни по-късно той се появи за да ме насоли ква съм била изискваща, как така ще искам от него да ми идва на рождения ден или да ми вдига телефона. И че бил много ядосан на форума, което мен ме спасява от чувството за вина, но не и от агресивно физическите ми желания към него. (Наскоро научих и че доверието, което съм хранила към него не е било толкова оправдано, посъбра ми се.) Куп хора си тръгнаха доста рано, което само ми доказа, че купонът умира напълно. Имаше около 20 минути, в които Емо го спаси, правейки някви чудеса от пластичност на фона на музика, ма не му стигаше толкова. А аз се чувствах полувиновна и полуядосана по няколко параграфа. Като на тръни и мината с валяк отгоре.

Но пък на който не му върви с емоциите, му върви с материалното. Като общ подарък получих mp3/mp4 player, а аз отдавна гледах мечтателно витрините с такива. Получих и деперсирана чаша с Йори, пухкава възглавница, пъзел и Ръковоство за полово зрели безделници. От нашите получих нов мобилен, а Петър ми е взел Wii. Аз бях с мислено паднало чене, за физически не ми стигнаха силите. В смисъл, вярно че на всички обяснявах, че това е Смислената Конзола, но не очаквах да я придобия преди да излезе третата версия и цената да падне достатъчно, за да я взема за децата, дори с риск да я разбият. В смисъл, толкова далечно бъдеще.

И така. Да си на 27 е сложно, но изпълващо и сладко-горчиво. Или поне така изглежда засега. На мен ми е за първи път, не знам.

*Съвършено число е такова, което е сбор от всичките си делители, без самото то.

Реклама

Read Full Post »

За Бога, братя и сестри, празнувайте

Днес е 14 февруари. Свети Валентин, Трифон Зарезан, денят на археолозите и вероятно някой хиндуистки празник, за който нямам идея. Празнувайте ги. Поне един от всичките.

Прочетох няколко статии колко бил лош свети Валентин и какъв бил този гаден празник. И всичките аргументи не ме убеждават, макар някои от тях да съдържат доста правота.

Първото възражение е, че Валентин бил католически светец. Откъде накъде ние православните ще го празнуваме? Само че, нека ние православните с ръка на сърцето кажем колко често ходим на православна църква, постихме ли преди Коледа, празнувахме ли Успение Богоридично, примерно (това не включва имащите имен ден тогава)? Истината е, че всичките тези празници за огромната част от хората са станали повече светски, отколкото църковни. Когато някой каже Коледа първото, за което се сещам е елха и облечен в червено дядо, а не за яслите и малкия Исус. Когато ми кажат Великден първото за което се сещам са великденските яйца, а не разпятието. На именните дни не почитаме свети Иван, почитаме петте Ивановци, които познаваме. Повечето хора са така. Не абсолютно всички, но огромното мнозинство от хората които познавам. И Свети Валентин не е празник на светеца Валентин, празник на любовта. На цялата идея за това да обичаш някой, а не на някаква легенда.

Втората възражение е нещо в стил „А аз защо да празнувам тая лигавщина, а не хубавия празник на виното?“. Това е малко по-сложно. Ако нямаш любим човек, разбира се, празнувай чудесния празник на виното. Само не съди тези, които празнуват нещо различно от теб. А ако имаш гадже и предпочиташ да се напиеш с другарчетата, вместо да се видиш с нея/него, нещо във връзката ви куца яко.

Третото възражение е, че на човек вече му се гади от розово, червено, пухкаво и сърцевидно навсякъде. Освен това цените на розите скачат като да е 97-ма и цялата работа е тотално комерсиализирана. С това няма как да не се съглася. В смисъл, на мен трудно ще ми се пригади от розово, червено, пухкаво и сърцевидно, но това е само защото имам леко кичозен вкус. И нещата са тотално комерсиализирани. Но това не прави началната идея лоша. И цените скачат и преди първия учебен ден (и какви ли не други масови празници), което е много… селско, но това не прави идеята с подаряване на цветя на учителите лоша. И освен това не е задължително да сте комерсиални. Това не е нито Коледа с Дядо Коледа, нито рожден ден. За този празник повече отколкото за всеки друг важи принципа, че най-важно е желанието. Всъщност всичките дребни пухкави сърчица дават точно шанса да подариш нещо не твърде скъпо (добре де, ако не попаднеш на кожодер, надушил праничната треска), което обаче ще ти напомня за деня.

Четвъртият аргумент е, че по този начин хората, които нямат връзка биват депресирани. Всички други се суетят весело и носят червено, а цялата околна среда напомня на хората без половинки колко са сами. И с този аргумент съм съгласна. Спомням си времето, когато по цял ден на 14-ти вървях с почти изписано на челото ми „А аз ще карам Свети Валентин с нашите. Пак.“. Тогава празнувайте Трифон Зарезан. Или хванете приятел/ка и си прекарайте добре. Всъщност в гимназията повечето свети Валентини съм ги прекарала като си разменях по плюшена играчка с най-добрата си приятелка (щото се обичаме, пък, а и двете си падахме по плюшени играчки). После обсъждахме мъжете, стигахме до идеята кви са тъпи, че не са ни заискали отачяно все още и в общи линии си прекарвахме доста добре. Освен това аргументът „сдухва непразнуващите“ всъщност се отнася за всеки празник. Коледа депресира много по-могъщо хората без семейства, абитуриентските балове докарват горчива носталгия на остаряващите, на рождените дни всички танцуват с рожденичката, а ти си седиш в ъгъла…

Петият и един от най-важните аргументи е, че не може да си празнуваш любовта само в един ден. Че не може, не може. Никой не те кара да е само този ден. Ти и рожденникът го уважаваш не само на рождения му ден, но това не пречи за него да покажеш малко повече внимание, нали? И именно затова аргументи в стил „цяла година ми сумти, а точно днес ми изтърсва няква тъпа плюшка“ ми звучат несеризоно. Проблемът не е в деня и плюшката, а в цялата година.

И за да не кажете, че не виждам лошите страни на този празник – това съм го писала преди 5 години около 14-ти, мисля че началните пасажи са показателни. (Бяхме млади и наивни, пишехме странни разкази и ги посвещавахме на повече хора, отколкото средностатистическа книга, край на лирическото отклонение.) Да, истерията около празника е крайно дразнеща и плоска. Но това не значи, че не може да се мине и без нея.

И последно – просто празнувайте. Каквото и да е, както и да е. Празнувайте го тоя живот, който всички казват, че не бил безкраен празник, но пък нищо не пречи да се опитаме да го направим. Не празнувайте задължаващо, насилено, тържествено или излишно скъпо, просто празнувайте някак.

Миналата година празнувах Деня на черната котка. Сладки са, пък. Щях да празнувам и Деня на хавлията (онази от Пътеводителя на галактическия стопаджия) и Деня на палачинките, но просто ги забравих. Смятам в най-скоро време да сложа нова категория в блога, в която да пиша за разни такива странни празници. И някой ден, когато напълно непознат човек ми каже на улицата „И честит ден на велосипеда със скорости“ (след като почти се блъснем на велосипедната алея) ще се почувствам като че ли вярвам в тоя живот с пълна сила.

Read Full Post »

Романтиката е опасна

Та, значи в събота се изнасям да спя при моята голяма любов. И си палим свещи. Щото дори малката му нощна лампа може да те заслепи, а голямата директно докарва болки в главата и шум в ушите при повече вглеждане. И свещите бяха логичния избор. Ок, лъжа. Всъщност просто адски харесвам светлина на свещи, но ме е срам да бъда толкова клиширана.

Та, по някое време заспиваме, все едно и двамата сме полуумрели от умора. А после аз се събуждам от изругаване и настоятелното „Коте, ставай“. Ся, добре започна с „коте“, обаче защо продължи по този брутален за неделя сутрин начин? (Между другото, принципно съм против всякакви меченце-кукличке-сладкишче обръщения, но когато „коте“ е казано от върл котколюбец като него няма как да не го приемам като огромен комплимент.)

Аз се надигам в леглото с все още затворени очи и пълно неразбиране на ситуацията. В следващата секунда осъзнавам, че въздухът не мирише както трябва. И не звучи както трябва, освен това. Твърде много съска и пращи за нормален, миролюбив въздух. Мигновенно се ококорвам и виждам как по шкафа се плъзгат пламъци от около половин човешки бой, а той скача и събаря горящите неща на земята. Мен по някаква причина въобще не ме е страх, защото с полузаспалия си мозък съм решила, че за да стане лош пожар, огънят непременно трябва да стигне до завесите. Още едно клише, което съм научила от филмите. Аз се чудя дали от мен се очаква нещо друго освен да седя и да гледам ошашавено, примерно да се затичам надолу с викове „Пожар, жените и децата да излизат първи!“. Или да нося кофи с вода? Много клишета станаха, а аз дори не сещам къде им седят кофите. После дори се оказа, че знам, но кой да се сети навреме… През това време той ми решава дилемата като изсипва шише минерална вода върху горящата купчина. Тя очевидно се сдухва и изгасва. Аз продължавам да седя и да гледам в стил „преди малко тук кацнаха едни зелени и казаха, че идвали с мир“.

А после той просто каза „добре, че не беше нещо повече“. Нещо, което адски ме трогна. В смисъл, повечето хора, включително аз, биха се ядосали на щетите и/или уплашили от преживяването. Той обаче реши да гледа големите, а не малките неща. Да, и малко след това открихме колко близко до две запалки (които могат да гърмят доста зле при неправилните обстоятелства) всъщност е стигнал огънят.

Чудя се дали да не откажа романтиката, очевидно е опасна за здравето и живота.

Песен (припевът, на която придобива различно значение за мен): Bangles – Eternal Flame

Read Full Post »