Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юли, 2006

Днес си започна почти нормално. На обяд имахме обучение във фирмата. Имаше нещо като лекция, а после игра. Идеята й беше, че всеки получава определена роля и трябва да действа според нея. Първи бяхме ние с колежката Роси и макар да се отдалечихме от целта, бяхме запомнящи се. В смисъл, останалите почти не спряха да се смеят докато ние говорихме. Нейната задача беше да се направи, че ми се обажда за да ме накара да се абонирам за определен продукт, а аз непрекъснато да не й давам да се доизкаже и да я занимавам с личните си проблеми.Тя: „Добър ден, търся госпожица Минчева, обаждам се във връзка с един брой на списанието „Тенис и забавление“, който ви изпратихме.“

Аз: „А вие знаете ли къде се обаждате? Това е Каспичан.л останаха вече само двайсетина баби с кравите, какво въобще се опитвате да предлагате тук?“

Тя: „Да, но ние имаме информация, че при вас има тенис корт, така най-лесно можете да намерите забавление в такъв малък град…“

Аз: „Тенис корта го изпасоха кравите, нали ви казах, че останаха само баби и крави.“

Тя:“Добре, тогава да ви предложа едно периодично издание за голф, чух че имате и голф игрище…“

 Аз:“На голф игрището пуснаха стадо овце, освен това това е снобски спорт.“

Тя:“Тогава да ви предложа издание за плуване?“

Аз:“Не, аз като искам да се разнообразявам ходя на реката да ловя шарани. .“

А дори не знам дали край Каспичан има река…

Тя „Е, тогава да ви предложа издание за животновъдство, явно много се интересувате… и за крави споменахте…“

Някъде тук вече и двете се разхилихме твърде много за да продължим. Знам, че звучи идиотски, но макар чак такова нещо да не се е случвало понякога има разговори в този дух. Общо взето обучението беше доста добре измислено, нито прекалено учебникарско, нито твърде отвеяно.

После дойде лошото. Първо ме поканиха на вила за уикенда. Което си беше чудесно. Но после се оказа, че водих десетминутен разговор с баща ми, в който той ми обясняваше, че не било редно, не бивало, изглеждало зле отстрани, дори неморално почти (това защото съм единственото момиче и много изведнъж). Един от онези разговори „Ти нали разбираш, че това е много лошо, недопустимо, изглежда зле и вероятно е лошо за глобалното затопляне… решавай“. Нямам сили срещу това.

После имах среща, на която се оказа, че са ми вързали колективна тенекия. Дима трябвало да ми каже, ма не успяла. При моята леко изнервена реакция, че не може аз да джапам по дъжда, щото тя не могла да ми прати смс (има и интернет, все пак) ми бе отговорено „И ти не ми каза, че ще ходите на планина“ и телефонът ми бе захлопнат и невдигнат повече. Т.е. понеже ние, т.е. Симеон не я е поканил, аз съм виновна. Аз обаче май няма да ходя. Нямам пари, нямам нерви да се разправям с нашите, нямам желание някой да ми е обиден, нямам и сили да съм добра компания. Е, ще видим дали след уикенда няма да си променя мнението, но стават твърде много пречки.

Знам, че това беше и един тежък ден за приятел и сега оценявам колко много значи понякога това да имаш с кого да споделиш. И ми е малко тъжно, че не успях да бъда подкрепа. Не че аз съм самата стабилност…

Read Full Post »

Долният разказ е резултатът от едно предизвикателство, което Волкос ми отправи. Е, не само на мен, но това беше моят отговор. А именно да се напише кратък разказ, който да започва със „Слънцето залезе“. Не знам дали разказът е добър, но със сигурност съдържа непривична за мен доза оптимизъм.

Слънцето залезе. За пореден път. Един от хилядите залези, които беше наблюдавал. Може би последният, на който се надяваше.
Жил се обърна и закрачи тежко в полумрака. Беше на осемдесет и три години и утре се връщаше в родната Швейцария. Поредното завръщане след поредното пътешествие. През последните петдесет и шест години Жил имаше едно единствено хоби – да търси зеления лъч. Зеленият лъч може да се види само в момента на самото залязване на слънцето. Рядко случващо се пречупване на светлината, което може да се види само в много ясно време в огромни открити пространства. И понякога, само понякога, точно в секундата, в която слънцето потъва зад хоризонта, то се сбогува със света, изпращайки му един изумруденозелен проблясък. Гледка, която няма нищо общо с ежедневните залези, която сякаш не е от този свят.
Жил прочете за пръв път за зеления лъч в едно списание за популярна физика, когато беше на двадесет и седем. Току-що беше защитил докторската си степен, преподаваше в колеж и чувстваше, че не помни почти нищо от живота си. Още на двадесет и седем той вече приличаше на петдесетгодишен университетски преподавател. Говореше бавно и надуто, макар и да не беше преднамерено. Имаше отпуснато тяло и смъкнати надолу ъгълчета на устата, които твърде рядко се повдигаха в усмивка. Получаваше прилична заплата, но просто не знаеше за какво да я харчи. Единствените му приятели бяха двама преподаватели на преклонна възраст, с които обсъждаха в какво се е превърнало младото поколение и как нищо не е като едно време. Жил нямаше представа как е било едно време, но се чувстваше съпричастен.
Когато прочете за зеления лъч, реши, че е нещо, което си струва да се види. Взе си седмица отпуска и замина за Франция. Отседна в малко селце край морето, в което всяка сутрин млекарят го будеше с тропане на бутилки, а хазайката му правеше кроасани. Всяка вечер заставаше на една скала и наблюдаваше залезите. Очакваше, че едва ли не ще види зеления лъч на третия ден. Такъв нямаше. И след една седмица безрезултатно съзерцание, той тръгна обратно към Швейцария. И с изненада установи, че не съжалява. Сякаш по навик понякога наблюдаваше и залезите в планината, макар да беше напълно наясно, че там няма как да види зеления лъч.
Половин година по-късно той отново си взе отпуска и замина за Испания. Там, смяташе той, времето вероятно ще е по-ясно и ще има по-добри условия. Върна се след две седмици без да е видял зеления лъч, но пък почернял, ходещ някак по-стегнато и със стотина испански думи в речника си.
Три години по-късно, той периодично изчезваше и се завръщаше. Вече говореше повече с хората, а и те го намираха за интересен. Имаше десетина близки приятели, някои от които дори го придружаваха в пътешесвията му. Изглеждаше сякаш винаги имаше една скрита усмивка някъде зад сериозното лице.
На третата година замина за месец за Флорида. Няколко човека бяха видели зеления лъч там миналата година. Върна се след три месеца заедно с Меган. Най-красивото момиче, което някой е виждал по залез, както казваше той. По-късно и се ожени за нея. И макар да бяха ужасно различни, нямаше човек, който да отрече, че те са доказателството, че човек си има половинка някъде там.
На четиридесет, вече с три деца, той прие назначение в един университет в Перу. Всичките му приятели се изредиха да го убеждават, че това е лудост и Перу не е страна за цивилизовани хора като него. А той им обясни, че там ще живее близо до окена и ще може да гледа залезите. Те вдигнаха ръце от него. Какво да се прави, толкова хубав човек, но пък толкова луд.
В Перу освен океана видя и Андите и написа едни от най-значимите си научни трудове за инките и начина им на живот. Стана професор и придоби международна известност. И все пак продължаваше да не е видял зеления лъч.
Жил се обърна и подритна един камък в полумрака. И този път не го видя. Имаше хора, които чакаха по двадесет години зеления лъч, но едва ли някой беше чакал колкото него. И, все пак не съжаляваше, осъзна с лека изненада той.
На рецепцията в хотела го чакаше писмо от големия му син. Имаше дълго описание на почивката им на Карибите, а накрая завършваше с “И, можеш ли да повярваш, последният ден точно когато залезе слънцето, хоризонтът за миг стана напълно зелен. Знам, че ти търси толкова години това, но в крайна сметка не е чак толкова впечатляващо, колкото твърдят.”
Жил вдигна глава и се усмихна. Синът му беше прав, той вече познаваше много по-впечатляващи неща.

 Между другото, зеленият лъч си е съвсем реално явление, макар и много рядко.

Read Full Post »

Гняв

Днес просто съм гневна. На света по принцип. На работата, в която са пуснали някакъв проект, от който и челна стойка да направиш, не можеш да докараш повече от 5 лева хонорар за половин ден. Аз и до толкова не ги докарвам. Дано скоро пуснат нещо нормално.

Гневна на хората, които много държат на мен, по възможност два пъти в месеца, ако съм им под ръка. Които много искат да се виждаме със споменатата честота когато и както на тях им е удобно. За които съм важна само при липса на по-добро занимание. Колко трогващо.

Гневна на него, заради ужасно сложните ни лични отношения и непрекъснатото „да, ама не“ и „не, ама да“. За това, че въздиша тежко и ме гледа с онова изражение „много си зле, ма нали си си моя, ще те търпя“. Благодаря сърдечно. На себе си, затова, че и аз ги правя сложни.

Взех си седмица отпуска за да отида в Рила със Симеон, Емо и Дафи. А всъщност Симеон е единственият от тях, когото чувствам достатъчно близък за да караме 6 дни трамбоване заедно. За сметка на това пък напоследък непрекъснато се караме. Не виждам смисъл само да се скараме окончателно. Все повече ми се иска вместо това кротко да си нарамя багажа и да съвсем сама да прекарам една седмица в някоя пещера около Тюленово или Камен Бряг. Разбира се, не е възможно, човек не ходи сам на места, където има риск да си счупи половината кости и никой дори да не го усети.

Започвам да се чудя дали не е по-добре просто да съм сама, вместо да карам на някакви половинчати взаимоотношения. „Maybe I’m lonely, that’s all I’m qualified to be“, както се казваше в една песен.

Read Full Post »

Нашите заминаха за седмица.

Аз върша глупости.

Червенокоса съм и сега съм ужасена от себе си. Останалите обаче въобще не забелязват. Или аз прекалявам и то не си личи, или е толкова зле, че не смеят да отворят дума дори. До края на седмицата вероятно ще съм чернокоса.

Направих малко, но както се оказа, не много кротко събиране у нас и в резултат на това днес съм спала 2 часа. От друга страна пък не съжалявам за това. 

Правя и други глупости и се надявам да изтичам суха между капките.

Read Full Post »

Първата любов е като варицелата – колкото по-късно я изкараш, толкова по-тежко е.

Но не създава имунитет…

Това, мисля, е позитивен цинизъм.

Read Full Post »

Доста време се чудех откъде са стиховете в темата на блога ми. Онова червеничкото между цветята отгоре, с други думи. Оказаха се от някаква стара песен – Shattered Dreams

So much for your promises
They died the day you let me go
Caught up in a web of lies
But it was just too late to know

I thought it was you
Who would stand by my side
And now you’ve given me, given me
Nothing but shattered dreams, shattered dreams,
Feel like I could run away, run away
From this empty heart

You said you’d die for me

Wake up to reality
And found the future not so bright
I dreamt the impossible
That maybe things could work out right

I thought it was you
Who would do me no wrong

From this empty heart
I thought it was you who said you’d die for love

Oh no no no – you said you’d die for me
Oh oh, oh oh, die for me
So much for your promises

 А днес съм изправена пред дилемата дали да се меся нахално в чужда връзка или да си мълча малодушно, докато в крайна сметка истината не излезе наяве и те не се изпобият сами… Май ще мълча малодушно. Така е редно. Обаче дали е по-малко лошото? Още повече, че на единия човек донякъде и го дължа. И знам, че предпочита горчива истина пред лъжи. Поне така твърди, макар аз да не вярвам докрай. Ок, просто ще почакам, горчивата истина няма да избяга, може пък да няма нужда аз да я влача за косата. Не искам да влизам в ролята на агента-доносник, това пък го дължа на другия. Уф, твърде много ми станаха дълговете…

Read Full Post »

Ми не, няма да говоря за световното първенство пък. Знам, че всички говорят за това, гледат мачовете социално и прочие. Обаче мен не ме влече достатъчно. Съжалявам.

Всъщност  днес имаше срещата за да се играе футбол и фризби в парка. След епичен преход, който по мое мнение ни отведе някъде в провинцията, достигнахме някакво игрище. Там момчетата се разритаха, а аз и Ланис си подхвърляхме фризбито. Малко по-късно дойдоха Марфа и Ники (с едва час и половина закъснение) и заедно с Русинов, който се отказа от футбола и случайно намерената от нас Ан-Мари на 4 години и 11 месеца (после я върнахме на родителите й, спокойно) заформихме една доста странна игра на фризби. От своя страна момчетата се смесиха с някакви новодошли, които имаха плашещо опитен вид, един дори беше с кори на коленете. Онези май ги биха с 2-3 гола разлика, но пък ние с Марфа си викахме с удоволствие. Марфа сигурно е единственият човек заедно с когото мога да скандирам последователно „вратаря, вратаря“, „вратата“, „гредата“ и  „Емо шампион“ без да се чувствам много глупаво. Симеон се намръщи, тъй като по някое време решиха да го махнат от отбора като най-неопитен, но поне беше в края. Знам ли, всъщност бях доста негативно настроена към събитието, отидох само заради Марфа и Краси, но в края на краищата общо взето ми хареса.

Е, още в самото начало успях да падна с колелото на Жоро. За пръв път от 12 годишна възраст падам от колело. При това без въобще да схвана как. И дори май се превъртях зрелищно. В първия момент реших, че зрелищното ми превъртане ме е спасило, тъй като не чувствах нищо. После видях, че имам значително по-малко кожа от нормалното по лакътя. А след това решиха, че трябвало да ме измият и вече чувствах много. Всъщност ми е съвестно, че докато Краси ме поливаше с вода, аз му повторих няколко пъти, че го мразя. Е, поне не беше много членоразделно, а и той май не го взе насериозно, само това оставаше.

А снощи реших, че най-накрая ще си преместя файловете от единия компютър (така де, според мен това по-скоро е нещо средно между пишеща машина и калкулатор, аз за това и го ползвам) на другия. И открих, че имам шест започнати, но недовършени разказа. Някои отпреди две години. Единият дори не знам как съм искала да го завърша, ако въобще някога съм знаела. Започва с описание на Сант – богът на бурите по време на пълнолуние. Които не били особено чести и затова той не бил особено важен бог, нали. Някой да има идея за после?:) Плашещото, което открих беше, че четири от останалите пет са замислени да завършат със смърт (макар в един това да е полу-хепиендът). Сега като се замисля, от 7-8, които съм писала два завършват със смърт. А един пък започва с нея.  Нещо статистиката върви на зле…

Read Full Post »

Older Posts »