Три причини за есен

Вече съм забравила какво прави вечер човек, когато е сам. Или с кого, не знам. Предполагам, че това е хубаво, но от друга нямам идея какво ще правя следващите три вечери, при условие, че не ми се прибира у нас.

Разбира се, това е далеч от вселенски проблем. Това са просто наръч малки проблеми, хванати заедно.

Единият проблем е, че на практика от години се прибирам рано в къщи само ако съм болна. Дори да нямам какво да правя. В малкото случаи, в които не го правя, съжалявам. Някак си винаги се стига до скандал. Да, сигурно баща ми не ме е виждал дълго време и непременно трябва да ми каже в колко грешна посока върви живота ми, как се дъня и колко съм ужасна. Мисля, че вече има твърде добра представа, нямам нужда от повече повторения.
Предполагам, че винаги съм била страхливка. Защото не е само, че така е по-лесно и ми е досадно. Трудността и досадата са нещо, което поне от време на време преодоляваш. Това, което не ми понася е факта, че непрекъснато съм на нокти, че трябва да внимавам за всяка фраза, или, сакън, лично мнение. Това, че ми е почти физически лошо от това. Почти като на изпитите едно време, когато се събуждах в 5 с бунтуващ се стомах и чувството, че вероятно получавам инфаркт. Познайте кой завърши две години по-късно. Разбира се, не е чак толкова зле, но пък за сметка на това е и вбесяващо. Но това не ме прави по-малко безгръбначна, предполагам.

Другият проблем е, че просто съм отвикнала. Всеки ден съм с Петър, дните си приличат. Понякога си мисля, че съм уморена, че ми трябва ден почивка или нещо от сорта. Да си събера мислите, да си докажа, че още мога да се оправям сама. И после, когато се наложи да не сме заедно, ми е просто празно. Последният път, когато се опитах да се изживявам като самостоятелна и да отида на кино сама, завърших джапайки в дъжда, след като в две кина не успях да се доредя или бяха сменили прожекцията. Тогава реших, че май самостоятелна съм малко жалка, въпреки че беше просто лош късмет.

И предполагам, че третият е, че нямам на кой друг да се обадя в четири сутринта. Или шест следобед. Едно време бях прочела това някъде – приятел е човек, на който можеш да се обадиш в четири сутринта. Да, сигурно ако има някаква извънредна ситуация всъщност ще се отзоват доста хора. Но това е доброта и хуманност, не точно приятелство. Приятел е човекът, на който се обаждаш не в обективно лоша ситуация, а в субективно лоша. Не когато си счупил крак и някой трябва да те закара до вас, а когато искаш някой да те закара до киното, понеже вали. С който си уреждаш среща „за да се видим“, а не понеже се налага. Но пък и хуманността се брои, когато няма друго. Въпреки че аз не струвам като хуманна кауза.

И ако беше всяко от тези неща само по себе си би било съвсем лесно за игнориране. Но май и трите ми идват в много.

А може би просто е есента, този ужасен сезон, когато всичко става мрачно, а аз ставам студена.

Реклама

Read Full Post »

Вардар

Да, това е ентри, в което обяснявам колко ми е мъчно, че кучето ми вече го няма. Не е интересно, но някак просто трябва да го напиша

Вчера кучето ми не успя да преживее нощта. След повече от 14 години ми е трудно да повярвам, че вече няма да го има. Да, отдавна знаех, че е много стар и много болен, но някак се крепеше, макар и вече да вървеше едва-едва. Вчера беше съвсем зле, лежеше и дишаше тежко и не можех да го накарам да пие вода. Не знаех дали да седя до него или да го оставя на мира да спи. Реших, че е жестоко да го държа буден и отидох в друга стая. А после, когато отидох да го видя, просто не дишаше. Толкова зверски просто. Мислех си, че някак ще усетя, че няма да го оставя сам. Не стана.

Предполагам, че няма човек, който да не твърди, че домашният му любимец е бил изключителен – и сигурно повечето са прави. И аз смятам така за Вардар. Майка ми го взе още съвсем малък – на месец-два. Бил изтърсачето на котилото и майка му не го харесвала. Та така го видях за първи път – две шепи козина блажено затворили очи и налапали малкия пръст на баща ми, заемащ цялата му уста. И преди съм гледала кучета, но той свикна с нас и къщата невероятно бързо. Повечето кучета плачат за майките си първите една-две нощи, заради което и се правят всичките неща с бутилките с топла вода и часовници, симулиращи допира до майката, та стопанинът да успее да поспи. Вардар не вдигна никакъв шум и от много малък не правеше бели. Е, имаше един път в, който беше отворил шкафа в антрето и живописно беше разпилял бои за плат навсякъде, но това беше по-скоро забавно (в момента в който се убедихме, че не се отровил от тях), отколкото друго. До четвъртият месец беше с клепнали уши, докторът дори ни каза, че щял да си остане така, случвало се с някои овчарки. Няколко дни след това Вардар започна да изправя учи. Беше смешно, защото ту едното беше изправено, ту другото. Накрая дори ги изправи толкова, че се кръстосаха. Е, доста години след това след един бой, едното му ухо пак клепна, но беше чаровен. По някое време той стана и лошото куче на парка. Просто се биеше с доста от мъжките кучета там. Въпреки всичко по-скоро показваше надмощие, отколкото наистина да се биеше лошо. В няколко случая дори са ме заплашвали с физическа саморазправа и дори пистолет заради тези сбивания. Нищо че и техните кучета се биеха не по-малко настървено. В крайна сметка започнах първо да го водя само на каишка (което логично водеше до това той да се изнервя), а после да го разхождам само през нощта в парка. Бяха хубави, малко сюреалистични разходки.

Въпреки, че първите години (да не кажа първото десетилетие) го извеждах почти само аз и го хранеше почти само майка ми, той си хареса и обичаше най-много баща ми. Разбира се, обичаше и нас и ни пазеше със страстна отдаденост – въпреки че навън беше много добър с хора и даваше да го галят всякак, щом някой решеше да влиза в къщата, той беше готов да го лае, хапе и всичко подобно. Беше болезнено привързан към нас – когато заминахме на море първата година, той беше отказал да яде и беше стигнал до лекар. Не прекъснато искаше да е с нас и по възможност всички да сме на едно място – предполагам някакъв отглас от овчарската му природа. По някое време имаше и осем кученца и дори към майката се привърза ужасно, търсеше я седмици след това, въпреки че ги бяха срещали само два-три пъти. Не мога да кажа, че имахме търпение или дори желание да го обучаваме на нещо по-сложно от основните команди. В резултат на разфокусираното ни псевдовъзпитание би могло да излезе едно много разлигавено куче. Въпреки това той сякаш по природа беше твърде истински, за да стане пудел в големи размери или вечно бягащо от стопаните си куче. Беше привързан, добродушен към хора навън и вечно готов да ни пази, въпреки че никой не се и бе опитвал да го учи на това.

През повечето време просто не мога да плача и си мисля, че може би съм твърде коравосърдечна, а после идват тези моменти, в които сърцето ми се къса и тогава си мисля, че е прекалено, че все пак не е човек, не бива чак толкова… Но в моя живот той ми беше по-близък (а в някои случаи се проявяваше и като по-умен) от доста хора. Така че се надявам да има кучешки рай. Или поне да му е било добре с нас.

Read Full Post »