Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for август, 2006

Още есен

„Иначе ти какво правиш“,  попита той. „Ми… студувам. И се депресирам. Нормалното.“, отговорих аз. После копирах предишното си ентри и му го изпратих. А той ми изпрати това:

Есента е моя сезон. Красива и тъжна. Настроенията – по-променливи, изборите – по-трудни, а животът – някак по-депресивен и обезсмислен. Освободен от тегобите на човешкия живот, аз съм волен дух и все пак съм затворник. Защото няма килия, няма видима охрана. Ние всички сме в класна стая. Сами строим невидими стени. Принадлежа на сивия свят на наблюдението, на анализа, на студената светлина, на очакването… и на глада. Тук съм отдавна. Гледам тези, другите след мен, който искат отчаяно да избягат от живота си. Те не осъзнават ясно от кого или към какво се стремят. Просто реагират. Наблюдавам ги как пламенно се борят за глътката въздух, наречена Смисъл. И аз чакам с тях. Наглеждам ги.
 

Изпрати го след около половин минута. Не беше отговор на моето, просто го беше писал някога преди. Респект, Браги

Advertisements

Read Full Post »

Есента приближава с безгрижна неизбежност. Усещам я в студа рано сутрин и в дъждовете вечер. Усещам я с краищата на пръстите си, които все по-често се вледеняват. Усещам я с края на ума си, който все по-често се изпразва от чувства.

Есента е времето, когато се събират плодовете. А останалото увяхва, пада и изгнива. Дните стават все по-кратки и по същество само симулират слънчева светлина. Есента променя всичко. Есента убива това, което не е достатъчно силно за да живее.

Имам чувството, че тази есен ще промени много неща. Имам твърде много обтегнати струни, чакащи за да се скъсат окончателно. И твърде малко плодове от лятото. Твърде малко неща, които да ме стоплят.  Понякога хората горят мостовете зад себе си само за да им стане топло. 

А може би просто съм зиморничава.

Dream Theather – Autumn

Read Full Post »

Жив чиклит

На телефонния секретар ме чакаше задъхано съобщение „Върнах се от Германия, само днес съм в София, обади се непременно”. Това от най-доброто ми другарче от гимназиалните години. И аз естествено се обадих и вечерта беше запазена за прекарване у тях. Дотук всичко си беше добре. Хвърлихме си се на вратовете, оценихме, че не сме се променили особено от преди година и прочие.

Аз се запознах с новия й приятел Андреас, след което разбира се, се опря до въпроса „а с теб какво става”. И доколкото комуникацията ни беше позамряла, аз започнах да разказвам, крачейки усилено из кухнята й. Андреас, макар и да не разбираше и думичка, явно усети тъпкания с емоции въздух, защото се изниза като пран чаршаф от простор на последния етаж. Тя ми обясни, че му била казала, че ще има за какво да си говорим, затова си бил излязъл. След като си поговорихме, тя отбеляза, че съм ламерка, нали, по-специално с мъжете. И мъжете много рядко късали с жените, това че един бил скъсал с мен си било събитие. Аз започнах да гледам с Оня поглед. Тя се усети и каза, че спокойно, не било чак толкова страшно. За всичко си имало изход. Трябвало да свикна да бъда по-отворена. Ето, ако преспя с Андреас… Тук аз не се задавих, само защото нямаше с какво. Не, спокойно, тя нямала нищо против. Аз изтъкнах, че това дали да преспим двамата с Андреас не е само нейно решение. А не, тя била сигурна, че Андреас ще се съгласи. Аз започнах да изпускам пара през ноздрите си и се разпених, че все пак съм обвързана и не съм съгла… Не, да не съм казвала нищо. Това щяло само да помогне на връзката ми, малко разнообразие и повече опит винаги помагали. А Андреас имал много опит, не съм била знаела колко е добър Андреас. Аз страстно исках да си остана несведуща относно това точно колко е добър Андреас. Не, това бил моят човек и моята нощ, тъкмо майка й и брат й ги нямало у тях. Аз отбелязах, че жалко, защото съм навита само на брат й, но тя не се хвана на сарказма. И с едно струящо от нея добродушие продължи да ме навива. Първоначално отказвах потресено,  после започнах да отказвам през смях, а накрая го правех съвсем автоматично. Накрая тя заключи „Миленски, голяма си бъзла“. Аз измърморих „Аха“ с оправданата гордост на човек, който за една година се е ъпгрейднал от „ужасна паника си“ до „голяма си бъзла“. Не може да се отрече, че имам напредък. На връщане от близкия магазин последва поредния безплоден диалог за това какво трябва и не трябва да преодолява в себе си човек и как точно се разбира разнообразието. Аз се опитах да обясня, че искам да правя любов, а не секс и в никакъв случай война с нея. Явно не успях. Накрая обезсилена казах, че ако искам да си разнообразявам връзката, поне ще го направя с някой към който поне имам някакви чувства, а не със съм рандъм гай (да, гавря се с българския език, знам), когото виждам за първи и предпоследен път. Тя грейна насреща ми. Реших, че все пак съм се отървала с декларираната от мен уклончива разкрепостеност. Вместо това тя зарадвано изчурулика „Добре, можеш да го направиш и с някого, към когото имаш чувства, а като го направиш и с Андреас ще си спала с повече мъже от мен, не е ли чудесно?“ Аз стоях няколко секунди зашеметена от логиката и, разбира се, разкрилата се пред мен възможност.

По някое време се разбрахме, че аз с никого няма да спя тази вечер и толкова. Все се чудех дали арийският младеж в съседната стая е наясно какво точно му се готви или се очаква той принципно да е навит на благотворителен секс с близки приятели. Все пак не можеше тази вечер да си замине просто така, така че играхме на стрип, хм, макао. Приятелката ми остана съвсем гола, Андреас – по боксерки (които не свали само защото му отпуснахме загуба в повече заради малкото дрехи), а аз свалих само шнола и накити. Предимството на това да си накичен като коледна елха.

Донякъде случката беше малко депресираща.. Толкова сме се променили, че и двете не се разбираме до степен да се осъждаме вътрешно. Аз за сбърканото й отношение към връзките, тя мен за нерешителността ми. От друга страна, светът е шарен. И е ценно, че ще имам какво да не разказвам на внуците си. Макар че както е тръгнало сигурно някой ден  внучката ми ще се прибере от детска градина и ще сподели с мен, че с Петьо и Ицо от съседната група са си обещали като порастнат да правят тройка…

Песен на вечерта: Robbie Williams – Make me pure

Read Full Post »

Или с други думи, новото начално изречение за кратък разказ е „Чух шум на криле.“. А тук можете да видите и предишните разкази, както и условията. Срокът за изпращане е 9.9.

Read Full Post »

Полурожден ден

Днес имам полурожден ден. В смисъл, точно половин година от рождения ми ден. Този ден обикновено ме кара да се замислям, също като рождения ми ден. За лятото, което ще свърши. И за това, че вече съм по-близо до 26, отколкото до 25. Някаква символична граница на безгрижието ми е.  Защото аз дори физически не понасям студа, а кой ли въобще понася остаряването? И, разбира се, плахо и по терлички се промъква печалната равносметка за това какво съм направила в тоя не чак толкова кратък живот, какво и кого имам. 

Обаче… отказвам да го мисля. Днес ми пратиха хубава и всъщност доста мъдра песен. Смятам да слушам музиката в ума си, а не тишината в него. Мисля да отида до Славейков да се видя с Лили, да я почерпя с възможно най-неадекватните бонбони (примерно ментос, не че са бонбони) за полурождения си ден, а после да отида на кино. Сама, няма с кой, всички са или заети или далеч. Обаче всъщност киното наистина няма нужда да е групово занимание. И мисля да се чувствам добре  и така. Само трябва да си измисля филм. Засега се колебая между Вечният градинар и Тристан и Изолда. Ще видим.

Получих и чакано писмо, но… иронично е, когато писмата пристигат, след като вече знаеш отговора, за който си питал. Все някога ще го прочета, но не сега.

Песен на деня: Whiteney Houston – One moment in time

Read Full Post »

Нещо, което бях забравила, че съм писала. И все пак си остава вярно и сега, макар и не конкретно за някого, както тогава.

Има строшени стъкла по пода. Окъсани тапети на стените. И ти
някъде между това. С това пречупено изражение и с нещо
отдавна скъсало се в теб. Невиждащият ти поглед, опитващ се
да избегне моя. Защото сам знаеш, че отиде твърде далеч.
Крещя, прескачайки от отчаяние в безсилен гняв и от
съжаление в цинична безнадеждност. Запращаше на пода всичко
чупливо. Каза ми всичко, което болеше. А после изведнъж
спря. И стоеше там с онзи жалък вид, болезнен дори за
гледане. Пропаднал и изгубен. Деградирал. Сякаш прочете
мислите ми. Без да вдигаш глава ме попита защо, дяволите ме
взели, се занимавам с такива като теб.
Не разбираш, нали? А на мен не ми е нужно да разбирам. Аз
знам. Че всъщност не си това. Че те е грижа и те боли. Че
всъщност си мил, обаятелен и дори малко алтруистичен. Че
можеш да постигнеш почти всичко, което решиш. Стига да се
чувстваше достатъчно силен за това. Просто не си създаден
за да бъдеш долно, затъпяло и озлобено същество. Да, каза
ти горчиво, но точно това се получава, нали? Долно,
затъпяло и озлобено същество, колко добре казано. Побутнах
стъклата с крак настрани и седнах на освободеното място. От
босото ми стъпало се отцедиха няколко капки кръв. Аз
притиснах неравната драскотина с длан. Ти кървиш, казах аз.
Просто кървиш някъде дълбоко в себе си. Затова всичко
изглежда толкова грозно. Заради кръвта и раните, които
загниват. А ако вместо рани имаше здрава плът, щеше да си
толкова красив. Защото аз знам как изглеждаш, когато не си
наранен. Когато си просто това, което трябва да бъдеш. Как
ще изглеждаш, когато раните ти зарастнат. Най-накрая ти ме
погледна. Попита ме дали тогава ще имаш белези като моите.
Не знам, промълвих аз, но те избледняват. И не болят. Освен
понякога, когато видя кръв, просто някакво проклето дежа
ву.
Ти се изправи малко непохватно и ми подаде ръка. Кимна към
крака ми и каза, че май е крайно време да намерим някаква
превръзка. Крайно време е, съгласих се. Да си превържем раните

Read Full Post »

На деня, имам предвид.

В смисъл, той си започна умерено в работата, където имаше една база данни като аз да съм я измисляла. Обаче каквото можах да напраявя от нея, го направих. Ся, няма да се оплаквам.

После имах среща с Гибли в 6 на НДК. Около 6 се стоварих с рейса на Хемус и реших да си хвана някакъв транспорт до НДК за по-бързо. Да бе. Успях да изпусна два рейса и един трамвай на косъм. Законът на Мърфи в действие. Когато чакаш на дясната спирка, превозното средство идва на лявата, а когато се затичаш към нея (и го изпуснеш зрелищно) идва и онова на предишната спирка (което също изпускаш зрелищно).  За капак някъде между тичането една кола спря услужливо до мен, за да може жената до шофьора да ме нарече „патка“. Ма не, ревеше ми се, сериозно.

Накрая с третия рейс се добрах до НДК.  После с Гибли ядохме много сладолед, минахме през Лили, където налетяхме на Лина, която ни демонстрира как може да се ползва лаптоп за мр3 плейър и накрая аз завлякох Гиб до гейм центъра при хотел Рила. Там се стреляхме, състезавахме се с мотори и други подобни безсмислени, но пък много отпускащи душата дейности. На мен лично най-много ми харесва нещото, наречено, мисля, Dance Revolution. Имаше нещо такова в „Уасаби“. Общо-взето танцувалният вариант на караокето. Пускат някоя весела песничка, отпред има един екран, на който се реят разни стрелки, а на пода – няколко плочи. В зависимост от това какво върви на екрана в такт с музиката трябва да се стъпва на различните плочи пред, зад или около теб. Ок, може и да звучи леко глупаво, но е много забавно. И освен това степ аеробиката пасти да яде в сравнение с него. И дори мислех, че надобряваме, докато не видях онзи младеж. Беше едно 16-17 годишно момче, което играеше на най-трудното ниво и така и не пропусна движение за цялата песен.  Горната част на тялото му беше напълно неподвижна, а краката му правеха невероятни светкавични подскоци, сновейки между плочите. Не, трябва да се види. Малко се комплексирах. Но всъщност няма за какво, той просто беше извънземен…

После с Гибли погледахме фонтаните и отидохме за малко в Макдоналдс, прегладнява се от толкова подскачане. Там седнахме на обичайната маса до онзи плакат на който Мик Джагър изглежда много млад и наивен. А после аз й казах Онова Абсурдното Дето Ме Тревожеше От Няколко Седмици. Тя се разсмя, аз също. Всъщност толкова имах нужда да го кажа на някого. После тя ме посъветва, че Пресните Зеленчуци Винаги Са Изход. А Мик ни гледаше все така благо. Накрая някакво преминаващо момче ми връчи знаменце, а ние двете решихме, че ще си правим вещерско сборище, поне ако не трябва да си мия косата тогава. Освен това открих една позабравена част от младежките си години. Така де, Ян я е открил, но скоро ще я взема и аз.

Да, ок, знам, няма логика, това е защото пропускам дребните 98% от разговора, но трябва да се пести място. Или нещо такова. Лека нощ.

P.S. Не, не съм пила.

Read Full Post »

Older Posts »