Ян твърди, че някакви хора още ме четели, та да съм го пишела в блога. Това след като около 15 минути възмутено му обяснявах случката от преди две седмици.
Тогава заедно с Петър отидохме в „Гара за двама“. Имахме си повод, направихме резервация, предвидихме повечко пари, всичко беше точно. Заведението е малко, само 4 маси, по-скъпо от средното, идеята му е да е уютно и атмосферично, донейде роматично. Свири руска музика. Имат добра кухня, нещата стават малко бавно (и двата пъти, когато сме били основното ядене отне около час), но идеята е да ти е приятно да чакаш.
Първото, което ми направи лошо впечатление онази вечер беше, че като безалкохолни имаха само кола и три вида сок. Но това се преживява. Истинският проблем беше пиянската група на съседната маса, която ругаеше, подсвиркваше и вдигаше шум.
Та, ето ни нас с Петър, на масата на метър от тази компания. Държим се за ръце, нагъваме леко оскъдна салата и си чакаме основното. В това време от другата страна освен шумния разговор се чуват разни неща за нечии майки и викове „Айде, Танче, нямаш никакви задръжки“. Окураженото Танче излиза между масите и почва да вие ханш в някакъв ориенталски кючекоподобен танц между масите, т.е. на 50 сантима от нас. Ние упорито продължаваме да се държим за ръце. Шапка му свалям на Петър за това. Танчето сяда, облекчение. Поръчват още бутилка водка. Следва известно затишие, след което Танчето започва да свири с два пръста в устата пронизително. Прави го веднъж-два пъти, след което превключва на постоянен режим. На мен не ми издържат нервите и почвам да се обличам. Сервитьорът ме гледа безучастно. Петър се опитва да спаси вечерта с едно „Спокойно, сега ще оправим нещата, ето човекът ще им каже да намалят“. Дрънци! Човекът ни изглежда студено и казва „Забавляват се хората, вие какво искате“. Аз обяснявам, че не съм дошла тук за такова прекарване, той казва че не може да ми помогне. Питаме дали може да платим сметката дотук и да си тръгнем. Не, не можело, поръчали сме били, след 5 минути щяло да е готово. Ние сядаме с идеята някак да се наядем бързо. В това време веселящата група, забелязала оплакванията ни, подновява децибелно-свирковата атака и аз просто решавам да се разкараме веднага. Обличаме се и плащаме 40 лв повече, отколкото сме консумирали. Не става и дума за предложение да ни опаковат основните ястия за вкъщи. В това време вече втора от останалите три маси се оплаква. Сервитьорът обаче се отнася с всички като с досадници, които му пречат на нирваната.
На другия ден отивам, за да се срещна с управител. Оказва се мила жена на средна възраст, пред която сервитьорът твърди първо, че направил забележка на групата (веднъж бил казал „По-спокойно“ по негови думи) и второ, че ние не сме били дочакали да си вземем яденето (за каквато възможност не е отворил и дума, кой знае защо). Управителката ме пита как да ги изгонел той, какво съм щяла да направя аз в такава ситуация. Лицемерен въпрос с повишена трудност, на който аз отговарям, че първо бих им направила забележка и второ не се занимавам с ресторанти, че да знам. Те се занимават и взимат пари за това. Срещу които на мен не ми дават ядене. В крайна сметка управителката ми предлага да си взема вчерашните ястия, още ги пазели, или да дойдем да си ги изядем. Аз отказвам. Платили сме за топло току-що направено ядене. Не за да си нося смръзната риба в торбичка или за да сме единствената маса, ядяща нещо приготвено вчера. Благодаря й за разбирането и си тръгвам.
Пуснах мнението и тук http://www.badholiday.com/complaint.php?&ctype=20&com=330 и повечето хора не бяха съгласни с негативната ми оценка, така че явно това не е ежедневие. Но веднъж на мен ми стига. Това, което най-много ме издразни не беше самата група или едночасовото чакане, а тоталното безразличие, което стигаше до пренебрежение (и не, нямам предвид само накрая).
A Reality Refuge 