Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2009

Ян твърди, че някакви хора още ме четели, та да съм го пишела в блога. Това след като около 15 минути възмутено му обяснявах случката от преди две седмици.

Тогава заедно с Петър отидохме в „Гара за двама“. Имахме си повод, направихме резервация, предвидихме повечко пари, всичко беше точно. Заведението е малко, само 4 маси, по-скъпо от средното, идеята му е да е уютно и атмосферично, донейде роматично. Свири руска музика. Имат добра кухня, нещата стават малко бавно (и двата пъти, когато сме били основното ядене отне около час), но идеята е да ти е приятно да чакаш.

Първото, което ми направи лошо впечатление онази вечер беше, че като безалкохолни имаха само кола и три вида сок. Но това се преживява. Истинският проблем беше пиянската група на съседната маса, която ругаеше, подсвиркваше и вдигаше шум.

Та, ето ни нас с Петър, на масата на метър от тази компания. Държим се за ръце, нагъваме леко оскъдна салата и си чакаме основното. В това време от другата страна освен шумния разговор се чуват разни неща за нечии майки и викове „Айде, Танче, нямаш никакви задръжки“. Окураженото Танче излиза между масите и почва да вие ханш в някакъв ориенталски кючекоподобен танц между масите, т.е. на 50 сантима от нас. Ние упорито продължаваме да се държим за ръце. Шапка му свалям на Петър за това. Танчето сяда, облекчение. Поръчват още бутилка водка. Следва известно затишие, след което Танчето започва да свири с два пръста в устата пронизително. Прави го веднъж-два пъти, след което превключва на постоянен режим. На мен не ми издържат нервите и почвам да се обличам. Сервитьорът ме гледа безучастно. Петър се опитва да спаси вечерта с едно „Спокойно, сега ще оправим нещата, ето човекът ще им каже да намалят“. Дрънци! Човекът ни изглежда студено и казва „Забавляват се хората, вие какво искате“. Аз обяснявам, че не съм дошла тук за такова прекарване, той казва че не може да ми помогне. Питаме дали може да платим сметката дотук и да си тръгнем. Не, не можело, поръчали сме били, след 5 минути щяло да е готово. Ние сядаме с идеята някак да се наядем бързо. В това време веселящата група, забелязала оплакванията ни, подновява децибелно-свирковата атака и аз просто решавам да се разкараме веднага. Обличаме се и плащаме 40 лв повече, отколкото сме консумирали. Не става и дума за предложение да ни опаковат основните ястия за вкъщи. В това време вече втора от останалите три маси се оплаква. Сервитьорът обаче се отнася с всички като с досадници, които му пречат на нирваната.

На другия ден отивам, за да се срещна с управител. Оказва се мила жена на средна възраст, пред която сервитьорът твърди първо, че направил забележка на групата (веднъж бил казал „По-спокойно“ по негови думи) и второ, че ние не сме били дочакали да си вземем яденето (за каквато възможност не е отворил и дума, кой знае защо). Управителката ме пита как да ги изгонел той, какво съм щяла да направя аз в такава ситуация. Лицемерен въпрос с повишена трудност, на който аз отговарям, че първо бих им направила забележка и второ не се занимавам с ресторанти, че да знам. Те се занимават и взимат пари за това. Срещу които на мен не ми дават ядене. В крайна сметка управителката ми предлага да си взема вчерашните ястия, още ги пазели, или да дойдем да си ги изядем. Аз отказвам. Платили сме за топло току-що направено ядене. Не за да си нося смръзната риба в торбичка или за да сме единствената маса, ядяща нещо приготвено вчера. Благодаря й за разбирането и си тръгвам.

Пуснах мнението и тук http://www.badholiday.com/complaint.php?&ctype=20&com=330 и повечето хора не бяха съгласни с негативната ми оценка, така че явно това не е ежедневие. Но веднъж на мен ми стига. Това, което най-много ме издразни не беше самата група или едночасовото чакане, а тоталното безразличие, което стигаше до пренебрежение (и не, нямам предвид само накрая).

Read Full Post »

Днес се навършват 20 години от падането на Берлинската стена. Преди 20 години хората бяха безумно щастливи от това, че можаха физически да преодолеят и разрушат символа на разделението, подтисничеството и тоталитаризма. Непознати хора се прегръщаха, музикантите се отказаха да пишат само за любов, защото това беше също толкова силна емоция.

Може би после нещата се объркаха. Вероятно много неща тръгнаха по неправилния начин. И все пак ако стената си беше още там, само щеше да е по-зле. Независимо от всичко друго за мен падането на стената само по себе си е едно от най-обнадеждаващите и даващи вяра на хората събития, романтично по странен социален начин.

Днес в София имаше друго събитие – събаряне на софийска Берлинска стена срещу националната галерия. Привлечена от носталгията и идеята, в 12,30 бях там.

И това, което видях ме разочарова дълбоко.

Не беше това, че я имаше 100-150 човека заедно с кибиците, я не. Не беше това, че стената беше някакво бледо подобие, вероятно правено в кръжок по декор към НАТФИЗ.

Беше тълпата от журналисти и кандидат-кметът Йорданка Фандъкова. И Николай Младенов, министърът на отбраната, и Асен Агов, и още някакви политици отзад. Които под дружелюбните светкавици на предварително подредените журналисти, бутнаха стената. Разбира се и други хора бутаха, но политиците бяха в центъра, усмихнати и позиращи за камерите. Не зная дали осъзнават каква пародия на падането на берлинската стена е това. Не зная дали осъзнават колко голям триумф за всички хора от двете страни на стената беше това и колко нямат право да го ползват за собствена реклама. Толкова грозно.

Накрая хората (които седяха като в небрано лозе и се чудеха какво да правят) бяха приканени да си вземат парчета от стената, имало за всички.

Добрата новина е, че стиропор ще има за всички, ако трябва да перифразирам един известен виц, зародил се точно по време на комунизма.

И все пак, песен на деня:
Вокална група „Скорпионите“ и тяхната песен „Вятърът на промяната“

И малко снимки…
null
null
null
null

Read Full Post »