В събота съм на сватба. На брата Жеко (не, не ми е брат, просто ме нарича „сестро“), който ни изненада с новината в началото на лятото. (А аз шокирано изкоментирах „Ама аз го познавах…“). Та по този повод се замислих за сватбите, на които съм била и какво би могло да съсипе (или обратното) една сватба.
Първо, атмосферата се скапва могъщо, когато има куп роднини, сред които те разкарват като музеен експонат с реплики от рода на „А помниш ли леля ти Гинка, тя е втора… не трета май, братовчедка на баба ти, като беше на 5 спахме у тях в Лом“. А леля Гинка коментира колко е порастнало детето и с каква хубава рокля е булката, почти като тази на дъщерята на чичо ти Коце, която се женила в Самоков. И ти гледаш да отминеш бързо докато не са те попитали дали помниш чичо ти Коце. Нямам нищо против големите сватби, само против излишните тълпи. Като това би могло да включва не само роднини, а и всякакви поканени насила хора като бизнеспартньори, познати поканени по задължение (примерно защото някой от тях е помогнал за организацията) и прочие.
Като заговорих за излишно големи сватби, всъщност аз не харесвам и ужасно малките. Тези при които младоженците, кумовете и тъстовете се отбиват да подпишат, а после отиват да хапнат в ресторанта до гражданското. Имам предвид, това все пак трябва да е поне малко изключителен ден, а не някаква формална процедура от ранга на попълване на данъчна декларация.
Второ, церемонията в гражданското. Не може в набедения за най-важен ден в живота ти някой да лее патос и надути фрази, ще имаш чувството, че ще започнеш с лъжа, да му се не види. Зная, че има установени процедури и сценарии за бракосъчетанията и не би било коректно да се мине с едно „Иване, взимаш ли си я? А ти, Мариийке, ше го търпиш ли?“. Но когато някоя служителка облечена като учителка в монашеско училище издекламира с гласа на кака Лара половинчасова импресия относно радостите на семейния живот става насилено. И трябва да се забрани със закон на хоровете да пеят „Слава, народе наш“. Има Менделсон, има „Here comes the bride“, има дори „Have you ever loved a woman“ в краен случай! Допускам, че дори „Skater boy“ е по-подходяща от „Слава, народе наш“. (Съжалявам, просто много се впечатлих, когато чух това на една сватба преди 2-3 години). Другото, което може да скапе празника музикално е да започнете семейния си живот под съпровода палава народна песен, изпълнена на акордеон, тромпет, гъдулка и тъпан от щатния цигански мини оркестър, който чака зад гражданското. На тези бих им платила доста повече, за да се скрият, отколкото за да свирят. Всъщност те може би и на това разчитат.
Всъщност, доколкото зная вече е възможно да се извика длъжностно лице да ви ожени на място, така че няма нужда да се минава през някое от многобройните граждански с интериор и/или церемонии от развития социализъм. Братът Жеко май възнемерява да направи точно това.
Трето, като сме тръгнали с музиката – dj-ите могат да са природно бедствие. Ок, вероятно dj-ят ще се съгласи да пуска точно тази музика, която младоженците си определят (друг е въпросът, че и младоженците могат да проявят доволно лош вкус). Обаче коментарите могат да те хвърлят в къпинака просто. Като се почне от насилени опити да оригиналничи на гърба на личния живота на кума и кумата, продължи се със също така насилени опити да се говори по селски заради леля Гинка, която му е бутнала 10 лева за поздрав и се свърши с майтапи, на които вероятно дори момичетата на късмета на Къци Вапцаров не биха се засмели.
(Искам да видя сватба без „Бяла роза“. Предпочитам „Бяла тишина“. Може да е по-сдухана, но е толкова по-емоционална.)
Четвърто, мястото. Всъщност за мен идеалната сватба е в градина, на топло и зелено, почти като в красиво холиудско клише. Може и край морето, хората го правят. Както и да е, това често не е постижимо. Обаче все пак сигурно има и други ресторанти освен непроменяните от тоталитарно време задушни крипти в стил сталинско рококо и новите лъскави и показно парвенюшки кръчми. В смисъл, има някакво средно положение.
Пето, побългарените простотии с подаръците. На много сватби някъде по средата на пиенето и яденето, младоженците стават и започват да обхождат масите заедно с як помагач, въоръжен със заплашително голяма торба. В нея гостите пускат понякога пакети с подаръци, но най-вече пликове с пари. Върхът (или по-скоро дъното) на тази практика е в спомените ми за сватба, на която съм ходила като съвсем малка и на която булката беше окичена с гердан от двайсетолевки – тогава най-голямата банкнота в обръщение. Да, ясно ми е, че за младоженците всъщност е най-практично да получат пари, а не 3 тостера, 7 сервиза за кафе (два от които се различават само по това, че в единия захарницата е нащърбена при пренасянето) и 4 гофретника. Обаче някакси направено по този начин е твърде задължаващо и леко унизително и за двете страни. Въобще не говоря за сватби, на които по микрофона се обявява как баба подарява на младата двойка теле, а чичо и леля – чисто нов телевизор, все се надявам, че са просто част от градския фолклор.
Между другото аз не съм тръгнала да се женя, просто се бях замислила за това.
Да не забравиш поканите , вече ти мисля подаръка – какво ще кажеш за микровълнова ? Може би dvd player е на старо ама какво значение има :). Та та тата та дада да ах какъв марш звучи винаги когато става това събитие идва ти да измаршируваш до … олтара и да се бракуваш.
И заживели щастливо Во век и веков.
А всъщност знаеш ли, това с парите, телетата, роднините и прочие са древни традиции, просто хората все пропускат да ги адаптират подходящо към съвремието или да ги изпълнят читаво в автентичен вид.
Накрая доста често се получава нещо мешано, отчасти жалко и отчасти изкуствено … но пък хората винаги искрено се радват и забавляват, както и да изглеждат отстрани :)
А аз бих искал да ми подарят куче :))
Телето просто не бих имал какво да го правя, въпреки че и то е готина животинка …
Явно не си виждала чадър, набучкан целия с двайсетолевки :))))
Да, това с древните традиции е така – но за съжаление също толкова вярно е и че не винаги биват адаптирани както трябва. И… ммм… има някои моменти, в които прекалено много роднини, които не си виждал толкова отдавна, че с тях вече просто няма какво да си кажете дори и на такъв уж светъл и радостен ден, може да дойдат малко множко наистина :\ Не винаги всички се радват… макар че в огромното болшинство случаи действително е така.
Да не говорим за това, че всички тези проблеми всъщност *могат* да бъдат избегнати, ако човек си даде навреме сметка за тях, ако се е замислил изобщо, ако му е хрумнало, че може и да възникнат като проблеми… и може би точно това е била част от целта на Морви – да го каже веднъж завинаги, та някой някога в бъдеще да го прочете, случайно попаднал тук или не, и да се замисли, пък макар и за малко :)
А може би просто говоря глупости, защото вече прекалено много ми се спи.
Очевидно аз съм бил на по-различни сватби. ОТ всичко тук май само частта с подаръците се е случвала…. но тя е леко неизбежна някакси. Макар че другият вариант – „Ъгълчето за подаръци“, на мен лично не ми допада.
Всичко според мен е въпрос на организация. Като бъде обяснено на DJ-a че следващият път като изръси някоя глупост или се пробва да пусне чалга, ще се върне на следващата сутрин за уредбата си и то само ако е излязъл от „Пирогов“ нещата с музиката си идват по местата.
А роднините… за съжаление живеем във времена, когато не можем да пътуваме толкова, колкото преди, в тоталитарните години… От там връзките между отделните части на родовете се губят. Честно казано не искам да си спомням последните 2 повода да се видя с някои роднини. И определено предпочитам сватбите.
Не че идеята за 1000 човека на сватбата ми харесва кой знае колко много. Всичко е въпрос на организация все пак. И финанси. Имайки опит от рождените си дни, няма да ми е трудна организацията :-)
Аз се ожених преди 17 години и тогава имах същите претенции като тебе. Само че баща ми ме попари с думите: „може ти да се жениш, но свтабата я правя аз!“
Първо се сърдих, но след време започнах да осъзнавам, че може би е бил прав. Това е ритуал, от който целият род очаква нещо и за да не обидиш някого, трябва да правиш куп компромиси.
Сега, след 17 години щастлив брак, си мисля, че самият ритуал на сватбата е точно толкова безсмислен, колкото и абитуриентската вечер. Един кратък миг, който с времето избледнява. Много по-важен е животът след това и миговете на щастие, които сами си създаваме с любов.
@slideworld: След такъв вдъхновен коментар направо ми се прииска да се оженя:)
@skoklyo: Е, аз говоря за някакви много крайни случаи, всъщност, ясно ми е, че има и нормални граници.
А на куче и аз бих се зарадвала:)
@nervousshark: @_@ Не съм. Стига бе!
@Пенчев: Мда, знам, че не всяка сватба се получава така. Пък и понякога дори младоженците си искат сватбата така:/ И не, не говориш глупости:)
@Асен: Започвам да си мисля, че ти би могъл да организираш добра сватба:Р
@mikeramm: Просто ми се иска сватбата да си е моята сватба, а не на родата. Но да, сигурна съм, че компромисите са нужни.
Wedding planner версия 2.0 хмммммм абе намери ми сватба без организатор пък ще видим :-)
Аз откога чакам да си премеря силите с нещо такова :-)
[…] в хотел “Диана” и общо-взето беше в тон с това как аз (не) си представям една сватба. Служителката от гражданското ги ожени в градината на […]
Асен е съвършено прав – всичко е въпрос на организация. Идеалният вариант е младоженците сами да си организират всичко и да са финансово независими. Все пак сватбата е сблъсък във вижданията на две (или дори три) поколения и често влиза в сила аргумента „Който плаща, той поръчва музиката“. Аз поддържам тезата, че сватбата трябва да е за младоженците, а не за родата.
И още нещо – каквито младоженците (или родителите) – такава и сватбата.