Кристали замръзнала носталгия по прозореца

През времето, през което не писах станах по-скучна, по-уморена и по-малко ентусиазирана. И въпреки това по-щастлива. Понякога изпитвам носталгия по времето, когато бях онова отчаяно, ужасно объркано и толкова чупливо момиче, на което повечето неща му се случваха за първи път. Или най-много за втори, но първият път не се брои, защото не е станал като хората. Когато се влюбвах платонически, но ме болеше физически, когато се опитвах да бъда някаква аз, макар и да не знаех точно каква. Търсех, намирах, а после губех. Чупех се, а после се събирах,  като се надявах да успея да сглобя нещо прилично от остатъците. Но понякога от тях ставаха интересни неща. Около мен имаше интересни хора, които ме удивляваха и променяха по малко…

А после си мисля, че сега не бих го преживяла, че нямам сили да издържа моментите, в които съм в безпътица, нито онази кънтяща празнина, която имах някога в себе си… Въпреки че вероятно тя ме караше да търся и да усещам света по-силно. Но от друга страна, колкото и заседнала на едно място да се чувствам сега, то поне е хубаво място. Донякъде ме е страх да го кажа, защото толкова лесно се обръща всичко точно в момента, когато съм сигурна в него… Почти суеверно е.

Разбира се, след този пасаж, трябва да уточня, не всичко е цветя и рози. Има ги всичките онези всекидневни проблеми с работа, която ми се опъва, с приятели, които са ме разбрали криво, вечните неизпълнени поредна година планове, понякога и по-големи неща, които ми напомнят колко кратък и невъзпитано незначителен е животът. Но накрая като тегля чертата мога да се усмихна

Песен на деня Rolling Stones – You Can’t Always Get What You Want

И тези пет години

Минаха пет години откакто пиша в този блог. Понякога пишех често, понякога рядко. Много неща се промениха за тези 5 години, други си останаха същите. Все се надявам, че сега съм по-осъзнат, по-уравновесен и разумен човек. Страх ме е, че може би съм по-скучна. А понякога просто имам чувството, че това време не минало и всичко си е същото.
Бих искала да благодаря на всички, които са чели и са писали в този блог. Защото за мен е значело много да знам, че не съм сама и че някой се интересува от странните неща, които пиша. Благодаря ви!

Три причини за есен

Вече съм забравила какво прави вечер човек, когато е сам. Или с кого, не знам. Предполагам, че това е хубаво, но от друга нямам идея какво ще правя следващите три вечери, при условие, че не ми се прибира у нас.

Разбира се, това е далеч от вселенски проблем. Това са просто наръч малки проблеми, хванати заедно.

Единият проблем е, че на практика от години се прибирам рано в къщи само ако съм болна. Дори да нямам какво да правя. В малкото случаи, в които не го правя, съжалявам. Някак си винаги се стига до скандал. Да, сигурно баща ми не ме е виждал дълго време и непременно трябва да ми каже в колко грешна посока върви живота ми, как се дъня и колко съм ужасна. Мисля, че вече има твърде добра представа, нямам нужда от повече повторения.
Предполагам, че винаги съм била страхливка. Защото не е само, че така е по-лесно и ми е досадно. Трудността и досадата са нещо, което поне от време на време преодоляваш. Това, което не ми понася е факта, че непрекъснато съм на нокти, че трябва да внимавам за всяка фраза, или, сакън, лично мнение. Това, че ми е почти физически лошо от това. Почти като на изпитите едно време, когато се събуждах в 5 с бунтуващ се стомах и чувството, че вероятно получавам инфаркт. Познайте кой завърши две години по-късно. Разбира се, не е чак толкова зле, но пък за сметка на това е и вбесяващо. Но това не ме прави по-малко безгръбначна, предполагам.

Другият проблем е, че просто съм отвикнала. Всеки ден съм с Петър, дните си приличат. Понякога си мисля, че съм уморена, че ми трябва ден почивка или нещо от сорта. Да си събера мислите, да си докажа, че още мога да се оправям сама. И после, когато се наложи да не сме заедно, ми е просто празно. Последният път, когато се опитах да се изживявам като самостоятелна и да отида на кино сама, завърших джапайки в дъжда, след като в две кина не успях да се доредя или бяха сменили прожекцията. Тогава реших, че май самостоятелна съм малко жалка, въпреки че беше просто лош късмет.

И предполагам, че третият е, че нямам на кой друг да се обадя в четири сутринта. Или шест следобед. Едно време бях прочела това някъде – приятел е човек, на който можеш да се обадиш в четири сутринта. Да, сигурно ако има някаква извънредна ситуация всъщност ще се отзоват доста хора. Но това е доброта и хуманност, не точно приятелство. Приятел е човекът, на който се обаждаш не в обективно лоша ситуация, а в субективно лоша. Не когато си счупил крак и някой трябва да те закара до вас, а когато искаш някой да те закара до киното, понеже вали. С който си уреждаш среща „за да се видим“, а не понеже се налага. Но пък и хуманността се брои, когато няма друго. Въпреки че аз не струвам като хуманна кауза.

И ако беше всяко от тези неща само по себе си би било съвсем лесно за игнориране. Но май и трите ми идват в много.

А може би просто е есента, този ужасен сезон, когато всичко става мрачно, а аз ставам студена.

Вардар

Да, това е ентри, в което обяснявам колко ми е мъчно, че кучето ми вече го няма. Не е интересно, но някак просто трябва да го напиша

Вчера кучето ми не успя да преживее нощта. След повече от 14 години ми е трудно да повярвам, че вече няма да го има. Да, отдавна знаех, че е много стар и много болен, но някак се крепеше, макар и вече да вървеше едва-едва. Вчера беше съвсем зле, лежеше и дишаше тежко и не можех да го накарам да пие вода. Не знаех дали да седя до него или да го оставя на мира да спи. Реших, че е жестоко да го държа буден и отидох в друга стая. А после, когато отидох да го видя, просто не дишаше. Толкова зверски просто. Мислех си, че някак ще усетя, че няма да го оставя сам. Не стана.

Предполагам, че няма човек, който да не твърди, че домашният му любимец е бил изключителен – и сигурно повечето са прави. И аз смятам така за Вардар. Майка ми го взе още съвсем малък – на месец-два. Бил изтърсачето на котилото и майка му не го харесвала. Та така го видях за първи път – две шепи козина блажено затворили очи и налапали малкия пръст на баща ми, заемащ цялата му уста. И преди съм гледала кучета, но той свикна с нас и къщата невероятно бързо. Повечето кучета плачат за майките си първите една-две нощи, заради което и се правят всичките неща с бутилките с топла вода и часовници, симулиращи допира до майката, та стопанинът да успее да поспи. Вардар не вдигна никакъв шум и от много малък не правеше бели. Е, имаше един път в, който беше отворил шкафа в антрето и живописно беше разпилял бои за плат навсякъде, но това беше по-скоро забавно (в момента в който се убедихме, че не се отровил от тях), отколкото друго. До четвъртият месец беше с клепнали уши, докторът дори ни каза, че щял да си остане така, случвало се с някои овчарки. Няколко дни след това Вардар започна да изправя учи. Беше смешно, защото ту едното беше изправено, ту другото. Накрая дори ги изправи толкова, че се кръстосаха. Е, доста години след това след един бой, едното му ухо пак клепна, но беше чаровен. По някое време той стана и лошото куче на парка. Просто се биеше с доста от мъжките кучета там. Въпреки всичко по-скоро показваше надмощие, отколкото наистина да се биеше лошо. В няколко случая дори са ме заплашвали с физическа саморазправа и дори пистолет заради тези сбивания. Нищо че и техните кучета се биеха не по-малко настървено. В крайна сметка започнах първо да го водя само на каишка (което логично водеше до това той да се изнервя), а после да го разхождам само през нощта в парка. Бяха хубави, малко сюреалистични разходки.

Въпреки, че първите години (да не кажа първото десетилетие) го извеждах почти само аз и го хранеше почти само майка ми, той си хареса и обичаше най-много баща ми. Разбира се, обичаше и нас и ни пазеше със страстна отдаденост – въпреки че навън беше много добър с хора и даваше да го галят всякак, щом някой решеше да влиза в къщата, той беше готов да го лае, хапе и всичко подобно. Беше болезнено привързан към нас – когато заминахме на море първата година, той беше отказал да яде и беше стигнал до лекар. Не прекъснато искаше да е с нас и по възможност всички да сме на едно място – предполагам някакъв отглас от овчарската му природа. По някое време имаше и осем кученца и дори към майката се привърза ужасно, търсеше я седмици след това, въпреки че ги бяха срещали само два-три пъти. Не мога да кажа, че имахме търпение или дори желание да го обучаваме на нещо по-сложно от основните команди. В резултат на разфокусираното ни псевдовъзпитание би могло да излезе едно много разлигавено куче. Въпреки това той сякаш по природа беше твърде истински, за да стане пудел в големи размери или вечно бягащо от стопаните си куче. Беше привързан, добродушен към хора навън и вечно готов да ни пази, въпреки че никой не се и бе опитвал да го учи на това.

През повечето време просто не мога да плача и си мисля, че може би съм твърде коравосърдечна, а после идват тези моменти, в които сърцето ми се къса и тогава си мисля, че е прекалено, че все пак не е човек, не бива чак толкова… Но в моя живот той ми беше по-близък (а в някои случаи се проявяваше и като по-умен) от доста хора. Така че се надявам да има кучешки рай. Или поне да му е било добре с нас.

Here I go again

Станах на 29. Покрай това имах най-силната „как се променя всичко“ депресия от десетия си рожден ден насам. Тогава драмата беше, че внезапно ставах на двуцифрено число години и това беше толкова епохално и необратимо. Освен това ходих и до Брюксел, но затова ще пиша в пост, чиято цел не е да се оплаквам:) Купонът за рождения ден беше много умрял и това само допринесе за идеята. В смисъл не че не оценявам усилията, но просто не стана. На следващия ден се разболях и почти направих истерична криза, тъй като ме препратиха на дежурен лекар в другия край на града, а мен ме болеше, мамка му, колко ме болеше. После дежурният лекар се оказа на домашно посещение, а аз буквално ревяща по телефона се обадих на Гибли с идеята, че майка й, която е аптекарка може да има няква идея откъде да взема лекарства, без да чакам звездите да се подредят благоприятно за лекар, да му се не види. Половин час по-късно се снабдих с лекарство поне временно, а вечерта и звездите се подредиха както трябвало, та имах и рецепта за още торба лекарства. И действаха, докато седмица по-късно просто не можах да спя една нощ и освен това направих алергична реакция от нещо, благодарение, на което в лицето приличах на релефна карта на Луната. В понеделник жално си взех болнични и сега спя по половин ден, облечена в рзвлечено долнище на пижама и дълъг пуловер. Това е по-добре от опцията да страдам по половин ден на работа, облечена в развлечени дънки и дълъг пуловер, но все пак е някак… изпаднало.

Мисля, че преживявам някаква специфична криза на несредната възраст. Трябва най-накрая да се появи някакво слънце.

Централна Гара за двама

Ян твърди, че някакви хора още ме четели, та да съм го пишела в блога. Това след като около 15 минути възмутено му обяснявах случката от преди две седмици.

Тогава заедно с Петър отидохме в „Гара за двама“. Имахме си повод, направихме резервация, предвидихме повечко пари, всичко беше точно. Заведението е малко, само 4 маси, по-скъпо от средното, идеята му е да е уютно и атмосферично, донейде роматично. Свири руска музика. Имат добра кухня, нещата стават малко бавно (и двата пъти, когато сме били основното ядене отне около час), но идеята е да ти е приятно да чакаш.

Първото, което ми направи лошо впечатление онази вечер беше, че като безалкохолни имаха само кола и три вида сок. Но това се преживява. Истинският проблем беше пиянската група на съседната маса, която ругаеше, подсвиркваше и вдигаше шум.

Та, ето ни нас с Петър, на масата на метър от тази компания. Държим се за ръце, нагъваме леко оскъдна салата и си чакаме основното. В това време от другата страна освен шумния разговор се чуват разни неща за нечии майки и викове „Айде, Танче, нямаш никакви задръжки“. Окураженото Танче излиза между масите и почва да вие ханш в някакъв ориенталски кючекоподобен танц между масите, т.е. на 50 сантима от нас. Ние упорито продължаваме да се държим за ръце. Шапка му свалям на Петър за това. Танчето сяда, облекчение. Поръчват още бутилка водка. Следва известно затишие, след което Танчето започва да свири с два пръста в устата пронизително. Прави го веднъж-два пъти, след което превключва на постоянен режим. На мен не ми издържат нервите и почвам да се обличам. Сервитьорът ме гледа безучастно. Петър се опитва да спаси вечерта с едно „Спокойно, сега ще оправим нещата, ето човекът ще им каже да намалят“. Дрънци! Човекът ни изглежда студено и казва „Забавляват се хората, вие какво искате“. Аз обяснявам, че не съм дошла тук за такова прекарване, той казва че не може да ми помогне. Питаме дали може да платим сметката дотук и да си тръгнем. Не, не можело, поръчали сме били, след 5 минути щяло да е готово. Ние сядаме с идеята някак да се наядем бързо. В това време веселящата група, забелязала оплакванията ни, подновява децибелно-свирковата атака и аз просто решавам да се разкараме веднага. Обличаме се и плащаме 40 лв повече, отколкото сме консумирали. Не става и дума за предложение да ни опаковат основните ястия за вкъщи. В това време вече втора от останалите три маси се оплаква. Сервитьорът обаче се отнася с всички като с досадници, които му пречат на нирваната.

На другия ден отивам, за да се срещна с управител. Оказва се мила жена на средна възраст, пред която сервитьорът твърди първо, че направил забележка на групата (веднъж бил казал „По-спокойно“ по негови думи) и второ, че ние не сме били дочакали да си вземем яденето (за каквато възможност не е отворил и дума, кой знае защо). Управителката ме пита как да ги изгонел той, какво съм щяла да направя аз в такава ситуация. Лицемерен въпрос с повишена трудност, на който аз отговарям, че първо бих им направила забележка и второ не се занимавам с ресторанти, че да знам. Те се занимават и взимат пари за това. Срещу които на мен не ми дават ядене. В крайна сметка управителката ми предлага да си взема вчерашните ястия, още ги пазели, или да дойдем да си ги изядем. Аз отказвам. Платили сме за топло току-що направено ядене. Не за да си нося смръзната риба в торбичка или за да сме единствената маса, ядяща нещо приготвено вчера. Благодаря й за разбирането и си тръгвам.

Пуснах мнението и тук http://www.badholiday.com/complaint.php?&ctype=20&com=330 и повечето хора не бяха съгласни с негативната ми оценка, така че явно това не е ежедневие. Но веднъж на мен ми стига. Това, което най-много ме издразни не беше самата група или едночасовото чакане, а тоталното безразличие, което стигаше до пренебрежение (и не, нямам предвид само накрая).

The wind of change и стиропорената стена насред София

Днес се навършват 20 години от падането на Берлинската стена. Преди 20 години хората бяха безумно щастливи от това, че можаха физически да преодолеят и разрушат символа на разделението, подтисничеството и тоталитаризма. Непознати хора се прегръщаха, музикантите се отказаха да пишат само за любов, защото това беше също толкова силна емоция.

Може би после нещата се объркаха. Вероятно много неща тръгнаха по неправилния начин. И все пак ако стената си беше още там, само щеше да е по-зле. Независимо от всичко друго за мен падането на стената само по себе си е едно от най-обнадеждаващите и даващи вяра на хората събития, романтично по странен социален начин.

Днес в София имаше друго събитие – събаряне на софийска Берлинска стена срещу националната галерия. Привлечена от носталгията и идеята, в 12,30 бях там.

И това, което видях ме разочарова дълбоко.

Не беше това, че я имаше 100-150 човека заедно с кибиците, я не. Не беше това, че стената беше някакво бледо подобие, вероятно правено в кръжок по декор към НАТФИЗ.

Беше тълпата от журналисти и кандидат-кметът Йорданка Фандъкова. И Николай Младенов, министърът на отбраната, и Асен Агов, и още някакви политици отзад. Които под дружелюбните светкавици на предварително подредените журналисти, бутнаха стената. Разбира се и други хора бутаха, но политиците бяха в центъра, усмихнати и позиращи за камерите. Не зная дали осъзнават каква пародия на падането на берлинската стена е това. Не зная дали осъзнават колко голям триумф за всички хора от двете страни на стената беше това и колко нямат право да го ползват за собствена реклама. Толкова грозно.

Накрая хората (които седяха като в небрано лозе и се чудеха какво да правят) бяха приканени да си вземат парчета от стената, имало за всички.

Добрата новина е, че стиропор ще има за всички, ако трябва да перифразирам един известен виц, зародил се точно по време на комунизма.

И все пак, песен на деня:
Вокална група „Скорпионите“ и тяхната песен „Вятърът на промяната“

И малко снимки…

Културата на еднократните еднодневки срещу културата на изпрания найлон

Вчера, когато батерията на телефона ми започна окончателно да сдава багажа, реших да потърся нова. И в трите магазина, в които проверих ме изгледаха отвисоко и ми обясниха, че те такива неща (едно недоизречено „пфу“ се носеше във въздуха) не продават. И не, нямали идеи къде могат да се продават. В последния директно ми казаха да си купувам нов телефон. Ако искам, имали и по 20 лв. Това че ще трябва да съм абонирана наново при тях и че телефонът е с функциите детско уоки-токи го пропуснаха, разбира се…

Замислих се, че това като че ли стана някакъв стил в днешно време. Масовите мебели са талашит, евтинки, грознички и скапващи се за няколко години, но какво пък – след няколко години купуваш други евтинки и грозновати талашитени плоскости. На никой вече не му прави впечатление като обувките се съсипят за един сезон – другия сезон ще си вземеш нови по другосезонната мода. Купуваме си едни и същи филми на все по-нови носители с все по нерязани-от-режисьора и увеличени-с-по-нова-сцена-на-всеки-две-стари версии (но всъщност пак са същите филми). Хората, които имат повече пари пък с удоволствие захвърлят напълно функционираща техника, за да си вземат нещо с повече екстри, с по-голям екран, с повече конски сили или просто по-нов модел.

И това си има своите предимства като обществено поведение. Няма нужда да си переш найлончето преди всеки пазар, докато то не стане на парцал, децата не носят дрехите на съседчето, което ги израснало много бързо, не им се карат когато скъсат новите панталонки… памперсите са еднократни, това е гигантска крачка за всяка млада майка. Няма я вече онази човекомразка философия с „ще го убия, че ми блъсна колата, аз за нея цял живот съм спестявал“. Или студените войни между съпрузите, понеже той я настъпил по велурените италиански боти от 71-ва.

Само че в това има два големи проблема. Единият е екологичният, но той е толкова очевиден и толкова хора са писали за него, че не виждам смисъл да ги повтарям.

Другият е културният, при това от чисто потребителска гледна точка. Не, не това, че сме консуматори. А това, че индустрията, научавайки, че сме консуматори ни пробутва абсолютно всичко. Защо да се силят да правят нещо издържливо, като така и така идеята му е да издеяни няколко месеца, докато се появи новият модел? Защо да измислят и изпиват някакви завързани дизайни, като системата „добавяйте правоъгълници, докато достигнат нужното количество“ е също толкова функционална и най-лесна? Защо да строят блокове, които да мязат на домове, а не на кутии, като все едно ще се изкупят? Защо да шият дрехите по мерки, като една върши същата работа? Ако не влизаш, започваш диета. Защо да си правят труда да мислят за каквито и да е детайли? Е, разбира се има и изключения, но те като правило са с такива цени, че отказват човек човек отма. Нещо повече повече, доста често дори и евтинките некачествени неща са неоправдано скъпи, защото е ясно, че ще има кой да ги глътне. (Наскоро един приятел се похвали, че си взел нарязаните и кантирани плоскости за кухня. Трябвало само да ги сглоби и да им пробие отвори за пантите и дръжките. Това удоволствие му струвало под 500 лв. От друга страна, най-ниската оферта от фирма за същата кухня от същия материал била 1800 лв.)

Знам ли, всяка крайност е лоша, а анти-консуматорството определено роди чудовища. Странно е как сега консуматорското пак води до подобен ефект…

Банките и грижата за клиента или докога ще съм с 400 лв по-бедна

Накратко, преди седмица се засилвам да тегля 400 лв от банкомат. Банкоматът обаче изкарва забавно съобщение (Плеасе ваит фор тхе касх…) и ние с Петър се тръгваме да го снимаме, поради което не взимаме парите веднага и банкоматът си ги прибира.

Аз веднага се обаждам на някакъв денонощен телефон на банката с банкомата (казват ми да се обърна към банката издател) и на банката издател на картата. Там млад мъж любезно ми обяснява, че парите най-вероятно автоматично ще се върнат към сметката ми до утре следобед.

След като на другия ден вечерта, парите още ги няма, се обаждам пак. Да съм отидела в клон да попълня някаква молба.
Замъквам се до един от двата клона, работещи в събота, където ме карат да опиша всичко на бяло листче. Щели да ми се обадят.

Обаждат ми се. Да съм ходела в банката с банкомата да ги уведомя (щото те не могат). В банката с бакомата ми обясняват, че нищо не могат да направят, трябвало да попълня формуляр за оспорване на плащане в моята банка. Отивам за втори път, препращат ме към друг клон (щото той ме обслужвал, аз явно имам право на обслужване само в един клон), където се оказва, че наистина трябва да попълвам формуляр и въобще не е било нужно да пиша онова обяснение или да ходя в банката с банкомата. А, и за капак процедурата щяла да отнеме месец-месец и половина.

Интересно ми е как така вероятно проверяват банкоматите по няколко пъти седмично, а една транзакция между банки отнема не повече от ден, но за това им трябва поне месец. А ако това ми бяха парите за месеца?

При това за една седмица аз дори не съм получила някакво потвърждение и е проверено и ще ми върнат парите. Защото знам ли, случват се кражби, грешки, в крайна сметка и аз мога да лъжа.

Логично е да се каже, че аз съм си виновна, като се снимам с бакоматите, вместо да ги ползвам по предназначение. Но банкоматът не изкара предупреждение на екрана си, преди да ги прибере. Не изкара и преди това, че трябва да ги взема за 10 секунди. Имам приятели, които са губили временно пари по същия начин, но при никой срокът не е бил толкова дълъг. За мен обяснението е просто моята банка ми дава най-дългият срок или защото не знаят или ги мързи да работят с другите банки, или защото просто им изнася да задържат тези пари. И мисля, че е време да помисля дали това да продължи да бъде моята банка.

Забравихме се

Не съм писала в блога от сума ти време. А редовно не съм писала от няколко суми време. Обаче след като в последно време започнах да се виждам със стари съученици, другарчета от квартала и пак да си пиша с най-добрата ми приятелка от гимназията (това защото тя е чак в Берлин), реших че е крайно време да възобновя и връзката с блога си. Добър блог беше, поне аз имам сантиментални чувства към него.

Може би една от причните да престана да пиша, беше че се поизплаших, че блог който беше предвиден да се чете от точно двама човека постепенно беше намерен от сума ти познати. А може би просто не ми беше до това. Както и да е.

Иначе събитието на лятото за мен беше една сватба, на която бях кума. Честно казано, донякъде имам колебания и угризения. Защото със Сашо и Цвети (младоженците) винаги сме се харесвали, но никога не сме поддържали много тесни връзки. И общо взето не се виждаме често и не е като да съм най-близкият човек на семейството (за разлика от кума, примерно). Не знаех с какво бих могла да помогна (освен с епичния си подпис, нали), какво да направя и т.н. От друга страна, вече не сме средните векове и няма нужда да се взима кума с агне, а аз да давам ценни съвети за първата брачна нощ и да им подарявам млада юница. Говорейки за Средновековието, то все пак беше застъпено, защото младоженецът и кумът се появиха на сватбата в средновековни одежди (Сашо и Цвети се занимават със средновековни възстановки). Това би могло да е малко жалостива гледка, ако става дума за очилати отдадени фенове на фентъзито. Обаче Сашо и Миро, кумът, са хубави, едри, дългокоси мъже, дрехите им прилягаха и съответно не стояха абсурдно. А физиономиите на хората в обредния дом и на минувачите бяха безценни. Някаква баба се опита да развие идеята, че явно сме някаква секта, при което бабата на Цвети така я насмете, че онази не посмя повече да гъкне.
После имаше и втора напълно средновековна сватба, на която бащата на Цвети ги ожени в съответствие със старите обичаи и всички бяхме в средновековни дрехи. Аз бях във взета назаем рокля от Цвети (оф, звуча като някаква извратена светска хроника) и наистина се потресох от това колко всъщност удобна и едновременно топлеща и проветрива е. От друга страна със сигурност не става за рутене на дискотечни пичове…

Освен това в началото на май ходихме до Корфу и там изживях културния шок от незастроения морски бряг и малките крайбрежни градчета, които приличат на това, което беше (и трябваше да си остане) Созопол пред 20 години. Всъщност и това не е вярно – личи си, че там има ново строителство и комерсиализация, но не се строи на олимпийския принцип „по-бързо, по-високо, по-голямо“.

И разни такива неща.