Feeds:
Публикации
Коментари

Франция (игра)

Гибли ми прехвърли реда по играта, при която всеки предизвикан трябва да каже какво му хрумва за определена държава.

И така, аз съм за Франция. Лесно е – Париж. Не че някога съм ходила в Париж. И честно казано, няма да е първото място, към което ще се завтека, ако внезапно забогатея. Да, зная за славата на Париж като за най-романтичния град в света. И едновременно с това Париж е град с 10 милиона човека и огромни сгради, което за мен по презумция разбива романтиката. Претъпкан е с история и мода, но… не е уникален с това, въпреки че се насажда това мнение. Франция е и френският език. Онези ужасно красиво звучащи имена от рода на Лореан Елиз Дьо Валоа. И невъзможният начин на говорене, при който се сливат и ядат букви до степен да не можеш да разбереш това една дума ли беше или две изречения. Всъщност, когато започнах да уча френски разбрах защо оралният секс се нарича „френска любов“. За да нацели автентично френско произношение, човек трябва да си изкълчи устата като че ли следва някой от леко мръснишките и доста антифизиологични пътеводители за доставяне на удоволствие в женско списание. Франция е и франкофонството. Една чудесна културна традиция, която обаче е изкуствено създадена и няма аналог (англофонство или шведофонство примерно).

За мен първата генерална асоциация с Франция е това – блясък, голяма част от който е изкуствен.

Следващия… хм… Марфа и Иран. Mалко е злободневно, но знам ли…

P.S. Не бива да пиша в блога си само заради игри (а дори и тях пропускам)…

В неделя някой упорито клипваше на Петър от непознат номер. След няколко обратни обаждания, в които отсреща се чуваше само шум, решихме, че някой не си е заключил телефона в джоба или чантата. Да, но след още няколко клипвания започна да затваря. В един момент и на двамата ни писна и тогава получихме романтичния смс „Аз съм момиче, а ти си момче, хайде да се запознаем.“. След още няколко клипвания, затваряния и смс-а (в които тя ни обясняваше колко иска да се запознае, а ние обяснявахме на хипотетичното момиче или да си вдигне телефона, или да ходи навън на слънце), зарязахме телефона и историята приключи.

Това ме наведе на няколко въпроса.
1) Какво щеше да стане ако телефонът беше на извратен чичка с приятен глас? То бива липса на инстинкт за самосъхранение, бива…
2) Колко точно опериран от социални умения трябва да си, за да подлагаш някой на телефонен тероризъм, а после да му обясняваш, че искаш да се запознаете и да не те обижда…
3) Откога полът е повод за запознанство? (Толкова по-двусмислено щеше да звучи на английски, ех…)

Мислех да бъда гадна и да напиша телефона, но понякое време осъзнах, че съм надраснала пубертета…

Разбира се, би могло да е просто номер, но и двамата с Петър май нямаме познати с толкова елементарно чувство за хумор.

От първи април като на шега държавата затегна правилата за отпускане на лекарства. Вече без рецепта човек може да си вземе само неща от рода на аспирин, аналгин и хранителни добавки. Какво е лошото ли?

Лошото е, че когато човек го заболи най-малкото нещо трябва да бяга до доктора, или ако го няма – до дежурния и прилежащата опашка. Едно от нещата, за които вече трябва рецепта е примерно аулинът и течният аналгин. Така че ако те заболи зъб и не можеш да отидеш на зъболекар веднага (скъпи и заети са, да му се не види) трябва да вземеш аналгинче. Мога да кажа от опит – върши работа. Седмото. Същия ефект имат един до два течни аналгина или аулина, но те вече са забранени.

Друг пример, да ме извинят мъжете, са менструалните болки. Аз (а мисля, че по това си приличам с мнозинството жени) обикновенно нямам адски болки при цикъл. Гадно е, но се търпи. Само че веднъж на десетина пъти (поради което не се запасявам с болкоуспокояващи предварително), когато съм по-настинала или нещо от сорта, е трагично. Чувствам се така като че ли Пришълецът се е инфилтрирал в мен и се опитва да излезе през корема. Имам непрекъснато колебание дали искам да припадна или все пак ще е твърде унизително. В такъв случай аз трябва:

1) Да обявя на ръководството (и дано то да е женско), че имам адски болезнен цикъл.
2) Да си хвана нещата и с все същия ритащ по корема ми Пришълец да отида до поликлиниката на личния ми лекар, която може и да е на другия край на града.
3) След като съм се лашкала в градския транспорт/платила щедро на таксиджия, да потърся личния си лекар.
4а) Ако той е на смяна точно по това време, остава само да си взема рецепта от него, но…
4б) Ако той не е на смяна да отида до дежурния кабинет, където на лекаря отговарящ за спешните случаи да обясня, че моят цикъл е спешен. Вероятно след подобаваща опашка от други спешни цикли, кашлици и леки възпаления.
5) Да се върна на работа, та дано хвана последния час от работния ден и не ме уволнят.

Лично за мен това ще доведе до огромни опашки хора пред кабинетите, които са с внезапно обадил се ревматизъм, артрит, цистит, синузит, магарешка кашлица или месечен цикъл, които трябва единствено да диктуват на докторите си какво да им предпишат. Нека пак да кажа – не става дума за наркотични субстанции, а за сиропи за кашлица, течен аналгин, прости антибиотици. Ако пък искам противозачатъчно, то също трябва да ми се изпише от лекар. Това, че за талон и час за гинеколог обикновено се чака по месец и нещо, няма значение. Ще плащаш или ще раждаш, изборът е твой.

Днес на първо четене са минали и промените в Закона за движение по пътищата, предвиждащи младите шофьори (до 25 години с до година от взимането на книжката) да не могат да шофират между 23 и 5 часа и да не могат да возят лица под 18 години, ако с тях няма друг шофьор.

Това означава, че младите родители нямат право да карат децата си на детска градина или да отидат спешно до аптеката в полунощ.
Общо взето колата е неизползваема през първата година, точно в монтите през тази година, когато най-много ти трябва. Да, неизползваема е и за полузаспали млади идиоти, връщащи се от дискотека в съседното село, но всъщност това е доста невероятно да ги спре, доколкото често се качват дори без книжка.

Като цяло смятам, че в тези промени има мисъл на теория, но на практика ще попречат на много повече хора, отколкото ще помогнат. Новата лекарствена политика щеше да предпази от грешно взимане на лекарства, ако имахме нормално здравеопазване. Сега ще предпази и от навременно взимане на лекарства. И евентуално от това лекарите да останат с направления/ пациентите да получават почти безплатно здравеопазване.

Новата политика по пътищата ще предпази от катастрофи, от младите шофьори (според статистиката виновни за 9% от произшествията). За това съм почти сигурна. Може би минимално и не това е начинът. Ако младите шофьори не могат да карат, да не им дават книжка. А ако правят инцидентни не заради лошо каране, а заради пиене, заспиване на волана и т.н. – те, така и така не спазват правилата, просто няма да спазват още такива. За сметка на това мнозинството от хората с книжка до една година просто няма да карат.

Миналата седмица с Петър решихме да отидем на „Пътят на промените“. За целта си нарочихме една прожекция в Арена. Той излезе малко по-рано, аз си отложих доработването същия ден и (тъй като колата беше на ремонт) се набутахме във вечерния час пик на транспорта.

Когато стигнахме до кино Арена, то се оказа празнично украсено с букети за сватба и няколко манекенки в шаферски рокли. Това било по повод на предпремиерата на „Булчински войни“. Заради която същия ден отложили точно нашата прожекция. Бях бясна. Бях отложила работа, бях накарала друг човек да отложи неговата, бях се бутала по транспорта и плащала същия (което, признавам, не е голяма сума, но все пак добутва до половината от билета за кино) и накрая – тц. Понеже някой не се сетил като всички други кина да си обявява предпремиерите седмица предварително. И не му е пукало да отложи премиерен оскаров филм, за да може да забучи манекенки мязащи на шаферки на входа.

Вдигнах лек скандал. Падам си малко скандалджийка като ми вържат тенекия. И двете служителки, пред които се пених, бяха много любезни, но не можеха да ми кажат нищо освен „така стоят нещата“.

Тръгнах си с чувството за изпортена вечер. Когато се прибрах написах един възмутен мейл до Арена. Признавам си, на няколко места прозрачно бях натвърднала, че бих искала да ме компенсират за разкарването и писмото си беше доста нагло по същество. В отговор получих изключително любезно писмо, в което ми обясниха, че такова било положението, обаче ми съчустват и смятат да изразят съчуствието си с два безплатни билета. После се сетих, че същият човек веднъж ми беше отговарял и когато имах проблеми със сайта им (тогава обаче аз бях категорично неправата, тъй като проблемът се оказа в моя компютър).

Та, в крайна сметка реших, че след като от Арена са толкова сговорчиви, може би им пука за зрителите им, все пак. И че най-малкото мога да се надявам, че ако нещо не е като хората, поне ще опитат да го оправят. Първо мислех дори да не ползвам билетите, защото ми беше по-важно моралното признание, после реших, че е малце безсмислена тази идея, колкото и да е концептуална. Та, в близките дни най-накрая ще отидем да го гледаме този филм.

Love is

Едно време имаше такива дъвки… Всяка беше с картинка от комикс, който нагледно обяснява любовта. Понякога с принципни идеи, понякога с конкретни ситуации. В неделя открих, че и аз имам какво да добавя към тях.

Любовта е да станеш и да гледаш филм с някого, когато той се събуди в 3 през нощта и не може да заспи повече.

Аз почти се тръшнах, че не, той ще спи, а аз ще ходя оттатък да се занимавам с компютъра. Не е виновен той, че съм се окукумявчила в три през нощта. Ама ха. Той обаче не даде и дума да стане по неговия ужасно мил начин. И гледахме стария Джери Магуайър, и се смяхме силно в абсурдно ранната сутрин. Беше една от най-хубавите ми абсурдно ранни сутрини.

Пролет е

Днес видях катерица на края на един клон на ниско дърво и котка, прокрадваща се по стъблото му. Пухкава почти черна катерица и охранен жълт котарак. Пролет е. А ние гражданчетата понякога се впечатляваме от толкова тривиални неща.

Или нещата, които много ме дразнят като потребител. И не просто ме дразнят, а и активно ми пречат. И още толкова решения, които със сигурност не стават.

1. Дрехи за моделки, миски и други граматични недоразумения.
Преди два дни едва успях да се набутам в панталон XL. Т.е. успях, но ми седяха като естествена обвивка на наденица и ми бяха плитки достатъчно, че всеки да е наясно с вкуса ми към бельо. И това е по-добрият случай, често въобще и не мога да се напъхам в най-големия размер. Истината е, че през последната година съм качила доста и не съм доволна от себе си, но отказвам да се приема за екстра ларж жена. В смисъл, има и чувствително по-закръглени момичета, които все още изглеждат прилично. Индексът на теглото ми е в здравословните граници. Защо тогава модната индустрия (визирам тази й част, която не е специално ориентирана към правене на палатки за лелки на средна възраст) отказва да прави моя размер?

Решение: Очевидно невъзможността да си купиш свестни дрехи ако си над стандартни манекенски мерки ще удари хранително-вкусовата промишленост. Ето защо е крайно време хранителните фирми да се преориентират и Милка да пуснат спортна колекция, а Линдт – официална. Момичетата ще ходят облечени в дънки „Олинеза“, дизайнерски блузки „Нутела“ и сутиени от водещата радомирска фирма за боза.

2. Всички сме унисекс
Не, не става въпрос за модата унисекс, нищо против нея. Просто, когато се окаже, че най-накрая съм намерила панталони, в които се събирам спокойно и ми стоят добре, се оказва и че талията им е път и половина по-широка от моята. И въпреки, че са женски, те са правени за мъжки тип фигура. Не че няма изключения, но жените в повечето случаи не са плоскогъзи и с коремче или еднакво широки навсякъде. Този известен още от дълбока древност факт обаче явно в момента убягва на половината текстилни фирми.

Решение: Просто е. Жените престават да носят панталони. Очевидно кройките им са много трудно пригодими към женската конструкция и това ще бъде препъни-камъкът на еманципацията. Неравното заплащане, религиозните предразсъдъци и наследството по мъжка линия може и да паднаха, но широките талии ще удържат.

3. Салати за тревопасни
Добре бе, как досега не съм открила едно място, където като си поискаш салата да ти дават просто голямо количество нарязани зеленчуци? Винаги съм смятала, че това е нормалната салата. Вместо това, аз седя и гледам в салатата ми да няма зеле, маруля или някакъв друг листен зеленчук. Не че не ги обичам. Просто задължително като си поръчам салата от марули, краставици, домати, царевица и чушки се оказва, че марулята е поне 60% от цялата салата. А аз искам домати, краставици, царевица и чушки, ама няма. Във всичко са набутани по-евтините, по-обемни, но пък и по-безвкусни листа. Една от алтернативите е нормалната шопска/мешана салата. Тя пък за съжаление обикновено идва в чинийки от чаен сервиз и размер между две мааалки доматчета и половин голям.

Решение: Преди да отидете на ресторант, задължително минете през кварталното пазарче, откъдето да си вземете няколко домата, краставици и консерва с царевица. След като изядете петте резена домат в океана от марули, извадете консервата, доматите, краставиците и прилежащата им краставобелачака и започнете методично да си допълвате чинията. Когато сервитьорът дойде, за да се потресе бурно, започнете на висок глас да му обяснявате, че досега не сте яли толкова добра салата в това заведение.

4. Мебели от Стар Трек
В сайтовете за мебели има купища неща които, изглеждат като конструирани от Лего. Прави ъгли, квадрати и правоъгълници, пластмасови материали, психарски цветове… Няма никакви елементи и въображението на дизайнера е стигнало само за елипсовидни дръжки. Това може би са подходящи мебели за офис (или епизод на Стар Трек в някои случаи), но не и за дом. Няма нищо уютно и топло в тях, изглеждат по-панелни от панелните блокове. Личното ми мнение е, че повече живот в такава обстановка неминуемо води до депресия.
От време на време попадам и на класически мебели, но за мой ужас в половината случаи това означава кичозно свръхтехнологично рококо, което е по-неадекватно дори от панелните мебели.

Решение: Някой най-накрая да направи проучване каква част от пациентите на психиатричните клиники са били под влиянието на модернистичен дизайн, да го обявят за нездравословен и ХЕИ да следи да не се използва.

5. Безценица, братче
Масово по сайтове на производители и вносители няма цени.Като се има предвид, че асортиментът е добре описан и надлежно сниман, разликата са цените. Е, да ама няма да ги сложат в сайта. По-мистериозно е. Това е особено дразнещо при мебелите, които са доста голяма покупка и един модел често го има в няколко фирми. И трябва да отидеш до Гара Искър, за да разбереш, че техните цени са малко по-високи от тези на салона в Люлин, а в Горубляне за въобще нямат наличност точно от този модел.

Решение: Премахваме цените въобще. Отиваш и се пазариш, докато не се споразумеете. „Искам 900 за този диван“, „Абсурд, давам ти 400 и стария москвич на тате“. Накрая го трампят за 500 и половин екологично чисто прасе. Така човек развива и комуникативност, и чар, и усет към търговията…

Сигурно е странно, от човек като мен да каже, че не винаги трябва да си обективен. В смисъл, аз съм от хората, от които „не си обективен“ звучи преднамерено обвинително. Обективността е стълб на който се крепят обществото, правото, търговията и една скрита част от фотографията.

И все пак мисля, че човек в някаква степен трябва да е необективен към близките си хора. Трябва да си готов леко да изопачиш истината заради приятел, да премълчиш забележка пред друг, да не харесаш много някой, който приятелят ти не харесва по съвсем лични причини. Трябва да си малко необективен дори пред себе си. Да смяташ, че „нашто момче“ си е много хубаво, нищо че няма шанса да се появи дори в реклама на наденица, че „нашто момиче“ е много умно, нищо че това да изкара някак гимназия май със засилено изучаване на някакъва език не е голям интелектуален подвиг. Да смяташ, че това, че може да бродира издава тънко естетическо чувство и че това, че обича плажен волейбол недвусмислено показва способност за единение с природата. И не, дори не трябва да го мислиш съвсем сериозно. Трябва просто да си даваш сметка, че е малко абсурдно, но вътрешно да го чувстваш така.

Разбира се, става грозно, когато това се вземе твърде на сериозно и отиде твърде далеч. Мисля, че е излишно да обяснявам колко грозно, скучно и ясно е.

И все пак това е едно от малкото неща, които гарантират, че има на кого да разчиташ, дори да направиш глупост и да не си идеален. Както и че можеш да изживееш разни неща, които показват по филмите, нищо че живота ти никак не прилича на филм. Пък и филмите всъщност не са обективни, така че всичко съвпада.

Happy, happy, happy

Това е отговор на ето тази публикация на Гибли и тази на Волкос. (Ама как за малко да не ги видя и двете… ) Или с други думи трябва да изброя шест неща, които ме правят щастлива и да предам щафетата на шест други блога.

Колебая се дали да пиша Шестте неща или просто да изброя някакви дори незначителни, но все пак правещи ме щастлива шест неща. Май ще е по малко и от двете.

1. На първо място няма как да не спомена човека, с който съм (себе си) – Петър. Толкова щастлива по толкова много начини. В интерес на истината той ме правеше по-щастлива (всъщност по-малко нещастна точно тогава) дори преди да бъдем заедно.

2. Споделянето с хора които харесвам. Споделянето на много неща – време прекарано заедно, мисли, тайни, храна, музика, одеяло за пикник, какво ли не. Може би въпреки всичко съм стадно животно.

3. Фойерверките. Понякога си мисля, че може би е някакъв условен рефлекс от детството ми, когато на рожденния ми ден имаше фойерверки. А може би просто обичам много цветове и да свети, знам ли.

4. Някои материални неща. Такива, които могат активно да подобрят живота ми или просто да го направят малко по-красив. Или просто такива, които имат някаква сантиментална стойност или са поднесени с внимание.

5. Морето през нощта. Има нещо огромно, силно и спокойно в него. Някакво странно чувство на безметежност и дълбочина.

6. И слънцето.

Ето тук, трябваше да предам щафетата на останалите, обаче се оказа, че … ми за който се сетих или вече е бил предизвикван, или изпитва неодобрение към верижните блогърски игри… тежко е.

Все пак ще засиля предложението към Лина

Наскоро гледах пак „Боен клуб“ и се замислих над нещо. Не харесвам философията на хората, които твърдят, че предметите са нещо ненужно, тъй като са обвързващи. Това не означва, че съм луда материалистка. Откровено презирам мнението, че човек трябва да си подбира приятелите по финансовото сътояние или имотите. Дебилна ми е наследената от комунистическото минало (и чакането 15 години за ред) идея, че е по-добре да одраскаш себе си, отколкото, сакън, колата. Или че можеш да си съсипеш здравето, за да си купиш по-готин телевизор.

И след като току-що почти защитих обратната идея на моята, все пак смятам да се върна на първоначалната си мисъл.

Да, предметите са обвързващи. Изискват да ги купиш, а евентуално и да ги поддържаш. Но едновременно с това и улесняват живота ти. Даваш нещо, получаваш нещо. Разбира се, има предмети, за които не си струва – месечна заплата за чанта Фенди примерно. Ако ще Карл Лагерфелд саморъчно да е нарисувал каква да е закопчалката на чантата, е обидно да работиш цял месец за нея.

Но нежеланието да имаш каквито и да е предмети, освен жизнено нужните, за мен е белег на стиснатост и нежелание да даваш, независимо, че ще получиш в замяна. И тук не говоря за невъзможността да си ги купиш, а за пълното нежелание за това. Единственият такъв човек, който познавам, имаше същото отношенение и в контактите си с хора – упорито до абсурдност отказваше да покаже каквато и да е симпатия, макар че така отрязваше и другите да проявяват симпатия към него.

Предметите дават и взимат, имат практическа и естетическа стойност. Това в по-добрите случаи, разбира се. В повечето случаи не спомагат за духовното извисяване и за обогатяването на жизнения опит. Поне не пряко. Но пълната им липса, също както и тоталното им превръщане в идоли води до едно и също – ненужно ограничаване не само в материален, но и емоционален план. Всъщност може връзката е обратна, не знам.

Има една хубава българска поговорка – „Прекаленият светец и Богу не е драг“. Мисля, че по подобен начин стоят и нещата с прекалените материлисти и антиматериалисти.