Вардар

Да, това е ентри, в което обяснявам колко ми е мъчно, че кучето ми вече го няма. Не е интересно, но някак просто трябва да го напиша

Вчера кучето ми не успя да преживее нощта. След повече от 14 години ми е трудно да повярвам, че вече няма да го има. Да, отдавна знаех, че е много стар и много болен, но някак се крепеше, макар и вече да вървеше едва-едва. Вчера беше съвсем зле, лежеше и дишаше тежко и не можех да го накарам да пие вода. Не знаех дали да седя до него или да го оставя на мира да спи. Реших, че е жестоко да го държа буден и отидох в друга стая. А после, когато отидох да го видя, просто не дишаше. Толкова зверски просто. Мислех си, че някак ще усетя, че няма да го оставя сам. Не стана.

Предполагам, че няма човек, който да не твърди, че домашният му любимец е бил изключителен – и сигурно повечето са прави. И аз смятам така за Вардар. Майка ми го взе още съвсем малък – на месец-два. Бил изтърсачето на котилото и майка му не го харесвала. Та така го видях за първи път – две шепи козина блажено затворили очи и налапали малкия пръст на баща ми, заемащ цялата му уста. И преди съм гледала кучета, но той свикна с нас и къщата невероятно бързо. Повечето кучета плачат за майките си първите една-две нощи, заради което и се правят всичките неща с бутилките с топла вода и часовници, симулиращи допира до майката, та стопанинът да успее да поспи. Вардар не вдигна никакъв шум и от много малък не правеше бели. Е, имаше един път в, който беше отворил шкафа в антрето и живописно беше разпилял бои за плат навсякъде, но това беше по-скоро забавно (в момента в който се убедихме, че не се отровил от тях), отколкото друго. До четвъртият месец беше с клепнали уши, докторът дори ни каза, че щял да си остане така, случвало се с някои овчарки. Няколко дни след това Вардар започна да изправя учи. Беше смешно, защото ту едното беше изправено, ту другото. Накрая дори ги изправи толкова, че се кръстосаха. Е, доста години след това след един бой, едното му ухо пак клепна, но беше чаровен. По някое време той стана и лошото куче на парка. Просто се биеше с доста от мъжките кучета там. Въпреки всичко по-скоро показваше надмощие, отколкото наистина да се биеше лошо. В няколко случая дори са ме заплашвали с физическа саморазправа и дори пистолет заради тези сбивания. Нищо че и техните кучета се биеха не по-малко настървено. В крайна сметка започнах първо да го водя само на каишка (което логично водеше до това той да се изнервя), а после да го разхождам само през нощта в парка. Бяха хубави, малко сюреалистични разходки.

Въпреки, че първите години (да не кажа първото десетилетие) го извеждах почти само аз и го хранеше почти само майка ми, той си хареса и обичаше най-много баща ми. Разбира се, обичаше и нас и ни пазеше със страстна отдаденост – въпреки че навън беше много добър с хора и даваше да го галят всякак, щом някой решеше да влиза в къщата, той беше готов да го лае, хапе и всичко подобно. Беше болезнено привързан към нас – когато заминахме на море първата година, той беше отказал да яде и беше стигнал до лекар. Не прекъснато искаше да е с нас и по възможност всички да сме на едно място – предполагам някакъв отглас от овчарската му природа. По някое време имаше и осем кученца и дори към майката се привърза ужасно, търсеше я седмици след това, въпреки че ги бяха срещали само два-три пъти. Не мога да кажа, че имахме търпение или дори желание да го обучаваме на нещо по-сложно от основните команди. В резултат на разфокусираното ни псевдовъзпитание би могло да излезе едно много разлигавено куче. Въпреки това той сякаш по природа беше твърде истински, за да стане пудел в големи размери или вечно бягащо от стопаните си куче. Беше привързан, добродушен към хора навън и вечно готов да ни пази, въпреки че никой не се и бе опитвал да го учи на това.

През повечето време просто не мога да плача и си мисля, че може би съм твърде коравосърдечна, а после идват тези моменти, в които сърцето ми се къса и тогава си мисля, че е прекалено, че все пак не е човек, не бива чак толкова… Но в моя живот той ми беше по-близък (а в някои случаи се проявяваше и като по-умен) от доста хора. Така че се надявам да има кучешки рай. Или поне да му е било добре с нас.

Реклама

Read Full Post »

5 години

Преди 5 години за пръв път се престраших да отида на събиране на някакви непознати, неидентифицирани и вероятно потенциално опасни субекти, които познавах само от Интернет. С други думи на първата среща на форума DragonEye. И гореспоменатите непознати, неидентифицирани и вероятно потенциално опасни субекти се оказаха много свестни хора, с някои от които все още се виждаме по-често или по-рядко. Странно е накъде ни отвяха нещата 5 години по-късно. Моридин, тогава мрачният философ с изненадваща усмивка вече не е абитуриент от училище за генийчета, а нахилен и вечно заспал програмист. Ян и Гибли, станаха едни от най-близките ми хора въобще и безчет пъти ми държаха ръката, когато светът пак не ме обичаше. Освен това след около 2-3 години познанство двамата се намериха и аз твърдо се надявам един ден да съм им кума. Или поне шаферка, ако дават като бонус розова рокля. Матрим и Демандред, които в началото не можех да различавам се оказаха адски различни. Алексис завърши УНСС, след което отиде да учи медицина чак в Русия, а после все пак се върна да я учи тук. Уважавам хора, които могат да преследват цели така. Браги се оказа от тихите, но дълбоки води. Клио се ожени в Англия, след като замина доста внезапно. Амос взе че превърна хобито си – филмите, в професия. Берик мина през какви ли не длъжности, а в момента води разни хора на рафтинг. С Джони и Изабо позагубихме контакт. С Антония също уж беше така, докато не намерих блога й, а после и работих в същата фирма, в която и тя (или почти). Скоро след това покрай това намерих и други хора, някои от които все още са ми много добри приятели. Та, който казва, че интернетът пречел на човешките взаимоотношения (Елтън Джон скоро бил направил такова откритие) може спокойно да си хване мнението и да отидат да се срамуват заедно в ъгъла.

Песен на деня: The Rembrandts – I’ll be there for you

Read Full Post »

Борис

Борис е… Борис, знам ли:)

Познаваме се от малки, бяхме в една компания, но нищо повече от далечни познати. Докато аз не навлязох в онази трудна преходна възраст, в която всичко ти е объркано – от хормоните до взаимоотношенията. Та тогава доста обосновано бях решила, че мъжете са някаква напаст, отделен биологичен вид просто. Те се държаха гадно, говореха неадекватно, имаха сбъркани ценности и целта им в живота явно беше да карат хората около тях да се чувстват зле. Или поне мен. Обаче Борис беше човекът, който промени това мнение. Той си беше съвсем нормално момче, дори в лошия смисъл на нормално – беше луд по коли, обсъждаше момичетата и беше нечувствителен ръб. И въпреки това изключително свестен.

И именно това, че беше нечувствителен ръб и свестен едновременно ни сприятели. Всъщност се сближихме след един ден, в който бяхме излязли всички заедно – аз, той и близначките, заедно с кучетата. По някое време близначките решиха, че не искат повече да ходят с мен, защото кучето ми било много лошо (а то тогава все още не беше толкова лошо). Съответно аз се врътнах, хванах си кучето и разстроено избързах към другия край на парка. Малко по-късно ме настигна Борис и се опита да каже нещо пацифистично. Аз го пресякох и му казах да ме остави на мира, не съм го искала, нали. Тук, ако той беше едно от онези свръхчувствителни момчета, просто щеше на свой ред да се врътне и да се върне при близначките. Той обаче само ме загледа с онзи много учуден поглед, който после ми стана толкова познат и каза, че идвал с мен. С онзи тон в стил „хайде стига сме мелили глупости, то нали е ясно“. След като аз пробвах още някакво възражение, за да не падам по гръб, просто продължихме заедно.

И после аз започнах да разхождам адски лошото си куче с него почти всеки ден. Сигурно три четвърти от времето или аз се смеех на нещо, казано от него, или той на нещо казано от мен. Помня неговите истории, но да ме убият, не мога да кажа какво толкова смешно съм разправяла аз. Е, разбира се, понякога човек можеше да ми се смее и без да казвам нищо. Като онзи път, когато му обяснавях как ледът на езерото не щял да се чупи, а в следващия момент хлътнах до колене в гореспоменатото заледено езеро. Тогава той пак ме за гледа с онзи, ужасно учудения от света и хората, поглед. И после половин година ми напомняше за случката, разбира се.

Знам ли, това беше един тегав период от живота ми – комплекси, проблеми с нашите, притеснения в училище… И въпреки това всеки ден имах по един час, в който не мислех това. Просто вървях сред раззеленения парк и се смеех до мускулна треска, а светът беше около мен, а не върху плещите ми.

Първото определение, което винаги ми е хрумвало за Борис (дори преди „нечувствителен ръб“) е било „момче на място“.  С всичките добри и лоши страни на това. Той е от този тип хора, на които спокойно можеш да се довериш. От друга страна обикновено показва съпричастността на саксиен фикус към казаното от теб. Упорито не иска да чете книги, поне художествена литература (въпреки моите и на близначките опити да му пробутаме Пратчет, или поне, в краен случай, Хари Потър), но за сметка на това чете огромни количества литература за самолети, коли и всякакви подобни („Стига бе, какво ще чета за някви, дето размахват магически пръчки? А ти знаеш ли до колко километра развива МИГ 29, а? Ми за какво ми говориш тогава?“). Негова е и култовата реплика „А защо телефонният ти указател е пълен с приказни герои?“, след като видя телефоните на съфорумци записани с никовете им. Всъщност може би  неговият телефон е един  добър пример – има какви ли не мейнстрийм дискотечни идиотщини, няколко чалги и точно когато вече се бях отчаяла сред всичко това изникна Here comes the sun на Beatles. Едно такова мило и неочаквано.

Откакто го помня иска да стане летец, по едно време скачаше и с парапланер. И сега всъщност много му се възхищавам затова, че след двете специалности които започваше с идеята „ми това ме приеха, това ще уча“, най-накрая реши да учи това, което наистина иска. Въпреки, че това ще означава да се връща тук рядко.

Е, по някое време се поотдалечихме, той си намери нова компания и т.н. После пак се върна, но нещата вече не бяха същите, и аз си бях намерила нова компания, нещо се беше скъсало и други клишета. Сега се виждаме най-вече социално, като обикновено всеки от нас го отлага по няколко пъти. И все пак преди няколко месеца осъзнах, че той продължава да е първият човек извън семейството ми, на който се обаждам, когато бравата блокира, аз се окажа заключена и някой трябва да ме спасява.

Та, това е Борис. От него завинаги ще ми останат увлечението по U2, Starcraft-a и  една част от най-безметежните моменти от живота ми. Не е малко:) Надявам се наистина да е щастлив с това, което е решил и да не прояви привичната си склонност към блъскане насам-натам и със самолетите. Броят на излитанията трябва да е равен на този на приземяванията, както казваше той:)

Песен: U2 – Stuck in a moment (and you can’t get out of it)

Read Full Post »