Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Не спирай да се учудваш’ Category

Днес видях катерица на края на един клон на ниско дърво и котка, прокрадваща се по стъблото му. Пухкава почти черна катерица и охранен жълт котарак. Пролет е. А ние гражданчетата понякога се впечатляваме от толкова тривиални неща.

Advertisements

Read Full Post »

Снощи, минавайки по един централен булевард видях двама младежа седнали на тротоара с лице към един приземен прозорец на мазе. Бяха разположили малко храна на перваза, бяха седнали удобно и въобще имаха вид като че ли това е място, което смятат да обитават доста дълго време. В първия момент възмутено си помислих, че глей ся, клошарите вече взеха да спят директно на тротоарите. В следващия забелязах, че и двамата бяха облечени в онези небрежно неофициални спортни дрехи, които обикновено докарват като цена до около една моя заплата комплекта. После се загледах в прозорчето. През него се виждаше огромен екран в мазето, на който прожектираха някакъв филм, а двамата младежи просто си бяха устроили походно кино. А по каква логика в някакво случайно мазе даваха филми за мен ще си остане една от загадките на живота…

Read Full Post »

Днес е 14 февруари. Свети Валентин, Трифон Зарезан, денят на археолозите и вероятно някой хиндуистки празник, за който нямам идея. Празнувайте ги. Поне един от всичките.

Прочетох няколко статии колко бил лош свети Валентин и какъв бил този гаден празник. И всичките аргументи не ме убеждават, макар някои от тях да съдържат доста правота.

Първото възражение е, че Валентин бил католически светец. Откъде накъде ние православните ще го празнуваме? Само че, нека ние православните с ръка на сърцето кажем колко често ходим на православна църква, постихме ли преди Коледа, празнувахме ли Успение Богоридично, примерно (това не включва имащите имен ден тогава)? Истината е, че всичките тези празници за огромната част от хората са станали повече светски, отколкото църковни. Когато някой каже Коледа първото, за което се сещам е елха и облечен в червено дядо, а не за яслите и малкия Исус. Когато ми кажат Великден първото за което се сещам са великденските яйца, а не разпятието. На именните дни не почитаме свети Иван, почитаме петте Ивановци, които познаваме. Повечето хора са така. Не абсолютно всички, но огромното мнозинство от хората които познавам. И Свети Валентин не е празник на светеца Валентин, празник на любовта. На цялата идея за това да обичаш някой, а не на някаква легенда.

Втората възражение е нещо в стил „А аз защо да празнувам тая лигавщина, а не хубавия празник на виното?“. Това е малко по-сложно. Ако нямаш любим човек, разбира се, празнувай чудесния празник на виното. Само не съди тези, които празнуват нещо различно от теб. А ако имаш гадже и предпочиташ да се напиеш с другарчетата, вместо да се видиш с нея/него, нещо във връзката ви куца яко.

Третото възражение е, че на човек вече му се гади от розово, червено, пухкаво и сърцевидно навсякъде. Освен това цените на розите скачат като да е 97-ма и цялата работа е тотално комерсиализирана. С това няма как да не се съглася. В смисъл, на мен трудно ще ми се пригади от розово, червено, пухкаво и сърцевидно, но това е само защото имам леко кичозен вкус. И нещата са тотално комерсиализирани. Но това не прави началната идея лоша. И цените скачат и преди първия учебен ден (и какви ли не други масови празници), което е много… селско, но това не прави идеята с подаряване на цветя на учителите лоша. И освен това не е задължително да сте комерсиални. Това не е нито Коледа с Дядо Коледа, нито рожден ден. За този празник повече отколкото за всеки друг важи принципа, че най-важно е желанието. Всъщност всичките дребни пухкави сърчица дават точно шанса да подариш нещо не твърде скъпо (добре де, ако не попаднеш на кожодер, надушил праничната треска), което обаче ще ти напомня за деня.

Четвъртият аргумент е, че по този начин хората, които нямат връзка биват депресирани. Всички други се суетят весело и носят червено, а цялата околна среда напомня на хората без половинки колко са сами. И с този аргумент съм съгласна. Спомням си времето, когато по цял ден на 14-ти вървях с почти изписано на челото ми „А аз ще карам Свети Валентин с нашите. Пак.“. Тогава празнувайте Трифон Зарезан. Или хванете приятел/ка и си прекарайте добре. Всъщност в гимназията повечето свети Валентини съм ги прекарала като си разменях по плюшена играчка с най-добрата си приятелка (щото се обичаме, пък, а и двете си падахме по плюшени играчки). После обсъждахме мъжете, стигахме до идеята кви са тъпи, че не са ни заискали отачяно все още и в общи линии си прекарвахме доста добре. Освен това аргументът „сдухва непразнуващите“ всъщност се отнася за всеки празник. Коледа депресира много по-могъщо хората без семейства, абитуриентските балове докарват горчива носталгия на остаряващите, на рождените дни всички танцуват с рожденичката, а ти си седиш в ъгъла…

Петият и един от най-важните аргументи е, че не може да си празнуваш любовта само в един ден. Че не може, не може. Никой не те кара да е само този ден. Ти и рожденникът го уважаваш не само на рождения му ден, но това не пречи за него да покажеш малко повече внимание, нали? И именно затова аргументи в стил „цяла година ми сумти, а точно днес ми изтърсва няква тъпа плюшка“ ми звучат несеризоно. Проблемът не е в деня и плюшката, а в цялата година.

И за да не кажете, че не виждам лошите страни на този празник – това съм го писала преди 5 години около 14-ти, мисля че началните пасажи са показателни. (Бяхме млади и наивни, пишехме странни разкази и ги посвещавахме на повече хора, отколкото средностатистическа книга, край на лирическото отклонение.) Да, истерията около празника е крайно дразнеща и плоска. Но това не значи, че не може да се мине и без нея.

И последно – просто празнувайте. Каквото и да е, както и да е. Празнувайте го тоя живот, който всички казват, че не бил безкраен празник, но пък нищо не пречи да се опитаме да го направим. Не празнувайте задължаващо, насилено, тържествено или излишно скъпо, просто празнувайте някак.

Миналата година празнувах Деня на черната котка. Сладки са, пък. Щях да празнувам и Деня на хавлията (онази от Пътеводителя на галактическия стопаджия) и Деня на палачинките, но просто ги забравих. Смятам в най-скоро време да сложа нова категория в блога, в която да пиша за разни такива странни празници. И някой ден, когато напълно непознат човек ми каже на улицата „И честит ден на велосипеда със скорости“ (след като почти се блъснем на велосипедната алея) ще се почувствам като че ли вярвам в тоя живот с пълна сила.

Read Full Post »

„Уайърлес нетуъркс авейлъбъл“, обяви лаптопът. Той постоянно си вика така, та не му обръщам много внимание. И реших за майтапа да натисна „кънект“. И то взе че се конектна. И аз като един от последните хора без нет у дома се почувствах виртуално окрилена. В смисъл, наясно съм, че използвам полунезаконно интернет достъп за около час, но е много хубаво без да ти крещят геймърчета отстрани и някой непрекъснато да ти рита стола. Най-странното е, че твърди, че съм в нета от 2 дни и 6 часа… Аз защо висях вчера до среднощ в оня клуб, ако съм си имала нет у нас? Без да знам, при това… Ама пък сега съм щастлива. Като прасе в кал, нали.

Read Full Post »

Днес попаднах в една зала на компютърния клуб „Матрицата“, където от 15-тина компютъра на два не им работеха мониторите, още два работеха, но в странно импресионистични цветове, на един му беше сбъркана звуковата карта (акo искате да чуете No Doubt  да звучат като Азис, това е вашият компютър), 4-5 имаха някакъв личен проблем с локалната мрежа, а един се беше хванал с някаква игра и отказваше да я спре, колкото и искейп-а да му натиснеш. И тъкмо когато възмущението ми преливаше, в залата се промъкна малко коте с каишка на врата и се качи на стола ми.  Това по никакъв начин начин не вдигна технологичното ниво на залата, обаче внезапно престана да ми пука за технологичното ниво. Ок, може и компютърът да се държи като руски чушкопек, обаче имам малка пухкава топка, която лежи в мен по гръб и се опитва да докопа полата ми. Ето нагледен пример как един клуб може да компенсира липсата на свестни мишки с котки. Ок, сигурно звуча странно, но това беше толкова нелогично и мило някак:) 

Read Full Post »

Видях жена, която продаваше букети от изсъхнали диви ягоди. Мисля, че вече знам кое е моето цвете.

Read Full Post »

Момчето в клуба до мен ужасно приличаше на Никола.  Никола, който замина за Америка и беше първата ми полуосъзната любов в гимназията. И от който бягах като дявол от тамян по същата причина. Добре де, викат му пубертет. Характеризира се с крайна липса на логика. 

Все едно, странно е колко много приличаше този на него. Гледах го няколко минути с колебание от упор. Чак когато се обърна да ме погледне възмутено осъзнах, че има кафяви очи, а не сини и сконфузено забих глава в монитора. И странно, в момента, в който разбрах, че не е Никола, реших че въобще не е симпатичен. Въпреки, че ужасно приличаше на Никола, a Никола, по крайно субективното ми мнение, беше малко отвъд симпатичен. Обаче когато не се смее по същия начин, не говори така, а само има същата външност (е, без сините очи, които си бяха огромен плюс), няма абсолютно никакво значение. Май затова не разбирам любовта от пръв поглед, кой, да му се не види, въобще се влюбва от поглед?

Ясно ми е, че говоря клиширани битовизми подходящи за бразилска сапунка, но това си беше такова практическо потвърждение на теоритичните изводи, че нямаше как да не си кажа.

Read Full Post »

Older Posts »