Аз съм момиче, а ти си момче…

В неделя някой упорито клипваше на Петър от непознат номер. След няколко обратни обаждания, в които отсреща се чуваше само шум, решихме, че някой не си е заключил телефона в джоба или чантата. Да, но след още няколко клипвания започна да затваря. В един момент и на двамата ни писна и тогава получихме романтичния смс „Аз съм момиче, а ти си момче, хайде да се запознаем.“. След още няколко клипвания, затваряния и смс-а (в които тя ни обясняваше колко иска да се запознае, а ние обяснявахме на хипотетичното момиче или да си вдигне телефона, или да ходи навън на слънце), зарязахме телефона и историята приключи.

Това ме наведе на няколко въпроса.
1) Какво щеше да стане ако телефонът беше на извратен чичка с приятен глас? То бива липса на инстинкт за самосъхранение, бива…
2) Колко точно опериран от социални умения трябва да си, за да подлагаш някой на телефонен тероризъм, а после да му обясняваш, че искаш да се запознаете и да не те обижда…
3) Откога полът е повод за запознанство? (Толкова по-двусмислено щеше да звучи на английски, ех…)

Мислех да бъда гадна и да напиша телефона, но понякое време осъзнах, че съм надраснала пубертета…

Разбира се, би могло да е просто номер, но и двамата с Петър май нямаме познати с толкова елементарно чувство за хумор.

Реклама

Read Full Post »

Как кино Арена ме загубиха и спечелиха като клиент

Миналата седмица с Петър решихме да отидем на „Пътят на промените“. За целта си нарочихме една прожекция в Арена. Той излезе малко по-рано, аз си отложих доработването същия ден и (тъй като колата беше на ремонт) се набутахме във вечерния час пик на транспорта.

Когато стигнахме до кино Арена, то се оказа празнично украсено с букети за сватба и няколко манекенки в шаферски рокли. Това било по повод на предпремиерата на „Булчински войни“. Заради която същия ден отложили точно нашата прожекция. Бях бясна. Бях отложила работа, бях накарала друг човек да отложи неговата, бях се бутала по транспорта и плащала същия (което, признавам, не е голяма сума, но все пак добутва до половината от билета за кино) и накрая – тц. Понеже някой не се сетил като всички други кина да си обявява предпремиерите седмица предварително. И не му е пукало да отложи премиерен оскаров филм, за да може да забучи манекенки мязащи на шаферки на входа.

Вдигнах лек скандал. Падам си малко скандалджийка като ми вържат тенекия. И двете служителки, пред които се пених, бяха много любезни, но не можеха да ми кажат нищо освен „така стоят нещата“.

Тръгнах си с чувството за изпортена вечер. Когато се прибрах написах един възмутен мейл до Арена. Признавам си, на няколко места прозрачно бях натвърднала, че бих искала да ме компенсират за разкарването и писмото си беше доста нагло по същество. В отговор получих изключително любезно писмо, в което ми обясниха, че такова било положението, обаче ми съчустват и смятат да изразят съчуствието си с два безплатни билета. После се сетих, че същият човек веднъж ми беше отговарял и когато имах проблеми със сайта им (тогава обаче аз бях категорично неправата, тъй като проблемът се оказа в моя компютър).

Та, в крайна сметка реших, че след като от Арена са толкова сговорчиви, може би им пука за зрителите им, все пак. И че най-малкото мога да се надявам, че ако нещо не е като хората, поне ще опитат да го оправят. Първо мислех дори да не ползвам билетите, защото ми беше по-важно моралното признание, после реших, че е малце безсмислена тази идея, колкото и да е концептуална. Та, в близките дни най-накрая ще отидем да го гледаме този филм.

Read Full Post »

Love is

Едно време имаше такива дъвки… Всяка беше с картинка от комикс, който нагледно обяснява любовта. Понякога с принципни идеи, понякога с конкретни ситуации. В неделя открих, че и аз имам какво да добавя към тях.

Любовта е да станеш и да гледаш филм с някого, когато той се събуди в 3 през нощта и не може да заспи повече.

Аз почти се тръшнах, че не, той ще спи, а аз ще ходя оттатък да се занимавам с компютъра. Не е виновен той, че съм се окукумявчила в три през нощта. Ама ха. Той обаче не даде и дума да стане по неговия ужасно мил начин. И гледахме стария Джери Магуайър, и се смяхме силно в абсурдно ранната сутрин. Беше една от най-хубавите ми абсурдно ранни сутрини.

Read Full Post »

Сватби

За последния месец присъствах на две сватби, едната едва миналата неделя.

Първата беше на Сашо и Христина – съвсем импровизирана, граждански брак в тесен кръг и домашен купон. Обаче го съобщи по неподражаем начин, пусна тема във общия скрит форум, която беше озаглавена „Нещата от живота“. Започваше се с леко обясняване как понеже ние сме им били приятели и донякъде свидетели на цялата им връзка, та затова трябвало да знаем. Сами сме били знаели, че тя не вървяла от известно време, че родителите им били против и прочие. Така че решили, че повече така не може. Тук аз бях изпаднала в потрес, че Христина очевидно ни се обяснява защо късат. В следващото изречение обаче тя поясни, че сватбата била след месец. И така, цялото обяснение оставяше човек с впечатлението, че са го бутнали от високо, а в последния момент преди да заоре с нос в земята, осъзнава, че са го вързали с бънджи.

Сватбата беше много импровизирана и нетрадиционна, но се получи много сладко. Тъй като Хриси явно има екологични уклони, букетът й беше малка саксиийка, завита с хартия като нормални цветя. Общо взето не се различаваше, но беше абсурд да се хвърля (и после която получи комоцио, тя ще се ожени първа…). Затова теглихме късметчета (от които на мен ми се падна „на кой му трябва брак като има кариера“), а букета се падна на кумата, която беше вероятно най-нежелаещият го човек и остана искрено потресена. Имаше и сватбена торта приготвена от Ники и абсолютно дебилни фигурки на младоженците отгоре. Бяха гениални. Хриси ги беше правила и представляваха нея с ужасно ядосана и озъбена физиономия и Сашко с очи като сърчица и стиснал управлението за Xbox-а в ръка. Нямаха църковен брак, но един приятел, който учи богословие ги венча абсолютно незаконно и неканонично. Много беше вдъхновяващо.

Следващата сватба беше именно неговата. Базил, известен още като Радостин (но по-малко известен така) реши, че 21 години е една добра възраст, за да се ожени за Аби. Донякъде му се чудех, донякъде му се възхищавах. Това също не беше от тривиалните сватби. Най-малкото защото булката беше в тъмночервена рокля. Имаше гражданска церемония в тесен кръг (за която не можах да стигна, защото си влачех няква болест от седмица и сутринта бях парцал), църковна в съвсем тесен кръг и празнуване в един клуб в студентски град вечерта. Мястото се оказа много адекватно, диджеят беше добре инструктиран и като цяло беше много хубаво, макар че въобще не успяхме да запълним заведението. Когато с Петър отидохме там, Аби направо ми връчи букета и каза, че нямало какво да го хвърля, те били решили, че ние двамата ще сме следващите и толкова. Петър пък получи една червена връзка, изпълняваща ролята на жартиера по същия начин. Аз бях искрено трогната.

Много хора твърдят, че един подпис не променя нищо освен евентуално съсобствеността и аз съм напълно съгласна с това. Но напоследък започвам да си мисля, че повечето хора просто не влагат в сватбите само един подпис.

Read Full Post »

Проблемът с подаръците, част поредна

В този блог съм писала доста за подаръци. Дали защото на всеки рожден ден или друг празник в компанията се правят, дали защото комай половината ни виждания включват и подаръци за някой… Веднъж писах колко съм бясна, че аз събирам пари за подаръци, а хората ме държат отговорна за световните несправедливости покрай това. Веднъж писах и за това, че според мен подарък от сексмагазин с неизвестно колко голямо практическо приложение е лоша идея. И тогава бях доста ядосана.

Днес съм объркана. Значи, вчера беше рожденният ден на Симеон. Кръчма, сепаре, разни хора идват и дават подаръци. Това, между другото, са допълнителни подаръци, тъй като има голям общ подарък, планиран да му се даде на купона за рождения ден. Сега е по нещо лично, нали. По някое време идват двама приятели с общ подарък. Който общо взето превишава като стойност цената на всички останали подаръци взети наведнъж. Включително и тези от много близките му приятели, които му подаряват по-големи неща.
От една страна, той няма как да не им се е зарадвал. И определено не можеш да кажеш на някой „аааа, ти искаш да му подариш голямо нещо, ма не може“. От друга, всичко друго изглеждаше малко глупаво, особено подаръците след него. И просто мащабът беше несъвместим. Малко като да идеш на сватба, където всички подаряват сервизи и тостери и да подариш еднометрова плазма и двукрилен хладилник. И да не си родителите на младоженците или някой от кумовете, все пак.

Не знам, чудя се как бих се чувствала ако това беше моят рожден ден. Предполагам, зарадвана, но и неадекватно притеснена и задължена. Доста съм сигурна, че при него ги е нямало притеснението и задължението, де…

Та така, раздвоена съм. От една страна аз се почувствах някак глупаво, мисля, че имаше и други. И е някак лош тон да демонстрираш наличие на повече свободни пари от цялата компания. И винаги остава негласното внушение „Ние го обичаме много повече от вас ПЪК“. От друга те са целяли единствено да го зарадват. А и това си е неговият ден, важното е как се чувства той, а не аз, някакви далечни познати или дори добри приятели.

Read Full Post »

Училищните коплекси не умират, дайте ДДТ

В събота бях на среща на класа си от гимназията. Или поне на някаква част от него. Общо взето беше забавно – кой сгоден, кой женен, кой с дете… Стандартните реплики „ей, ма що бяхме такива магарета в училище“, стандартните клюки… По някое време ми свиха телефона, понеже много звънял, но ме увериха, че щял сам да си дойде, а после ми дадоха да скрия този на Данчо. Някакво такова като пак да сме на 16. Весо ми каза, че всичко в гимназията щял да ми прости, само не и това, че съм го цапардосала със сборника по математика, а аз изпаднах в искрен разсмисъл кога и защо съм правила подобно нещо („ще да е имало защо“, каза той). Аз се разлях в спомени с кой за какво сме се дърлили, а ималият лошия къдмет да седне най-близо беше принуден да ги изслуша, подхилвайки се на места. Накрая всички се запътиха към пиано бар, а аз тръгнах да спя.

И всичко щеше да е прекрасно, ако аз не се бях сдухала като образцов лист отбрулен, нали. Не мога да разбера защо все още като се видя със съучениците си влизам в „смотания“ си режим. Онова състояние, в което аз пак трябва да си търся самочувствието с фенерче и в речника на чуждите думи.

Понякога сега си мисля, че нещата не са били чак толкова зле. Да, имах си повечко килограми, заради които се обличах в някакви торби, но всъщност не съм била неприлично или нездравословно дебела. Да, не бях сред гениите на класа, но не е като да не изкарах отличен на кандидатстудентския без курсове (което нямаше как да знам в гимназията, разбира се). Да, не бях популярна и си нямах фен-клуб (подозирам, че Диди си имаше, макар да не мога да го докажа), но всъщност никога не са ме изолирали или избягвали. Поне основната компания от класа, имаше си и пълни елитаристи. Да, бях по-скоро някой, който не задраскваш от списъка, отколкото някой, за който се сещаш специално, но все пак… Това обаче всъщност нямаше значение, защото резултатът беше, че се чувствах безнадеждна като Голямата депресия от миналия век. И сега като някакво дежа ву това се връща като се видя с тях. Мааму. Това ако трябва да резюмирам нещата с една дума.

После Петър ме взе, остави ме да си изплача болката, а накрая играхме Guitar Hero до малките часове. В резултат на другия ден се успахме и вързахме тенекия, за което още ми е съвестно.

А, да, и в Guitar Hero-то аз все още имам малко да мина нивото на гаражна банда, а той през това време успя да стигне до турне в Европа.

Песен на деня: Social Distortion – Story of My Life

Read Full Post »

Социална мрежа по байганьовски

От няколко години имам регистрация в www.atol.bg. Това е сайт, в който можете да се регистрирате и да намерите бившите си съученици, както и те вас.
Та, преди няколко дни влизам в пощата си и отварям мейл, според който ми е писал съученикът ми Данчо от гимназията. Това, казвам си аз, е прекрасно, Данчо беше много свестен, освен това трябва да имаме среща на класа скоро, сигурно за това ми пише. Опитвам се да прочета съобщението от Данчо, но вместо съобщение ми се отваря прозорец, че трябва да си платя, ако искам да си чета личните съобщения. До съвсем скоро изпращането на съобщения беше платено, а четенето – безплатно, което е и по-логичният вариант. Логично е да си плащаш за твоето желание да кажеш нещо някому, а не за това, че те търсят. Но така са решили – хубаво. Вече почти се навивам да дам 2,40, само за да прочета съобщението от Данчо, искам си тази среща на класа, пък.
И в този момент виждам и едно друго съобщение в кутията – мога да спечеля „много подаръци“, ако изпратя съобщения на 5 съученици или приятели. Някакви. Т.е. да им пиша първата безсмислица, която ми хрумне (съобщението на Данчо беше със заглавие Ехооооо), а те да си платят за любопитството да прочетат въпросната безсмислица. За мен е крайно неетично да използваш социална мрежа за печелене на пари, при това поощрявайки на практика ненужни плащания. При това става въпрос за сайт, който има реклами по себе си, т.е. има източник на приходи. Да, в много сайтове има платени опции. Но те обикновено са само екстри, а не нещо, което ти спъва използването на сайта и определено не е нещо, което се опитват да ти пробутат по всякакъв начин, дори да не ти е нужно.
За мен идеята „сега ще накараме десетина твои съученици да ти пратят каквито и да е съобщения, а ти да си платиш за тях“ е рафинирано изнудване. Не незаконно, но определено неморално.

Read Full Post »

Жилищни и служебни неволи

От известно време с Петър се каним да се изнесем в един апартамент в Люлин 3. Апартаментът беше на вуйчо ми, бог да го прости, а сега е на баба ми. По сложни юридически причини не е обитаван от 13 години. Е, сега прилича на останка от войната, общо взето няма нещо, което да не е за сменяне в него, освен може би стените. Освен това съседите си бяха струпали разни стари неща в хола по тази причина се оказа, че в хола имаме освен един диван (един от малкото останали мебели), имаме и 3 броя телевизори от началото на 80-те, с марки от рода на „Рубин“ и „Електрон“, два броя детски велосипеди, антична шевна машина, мотика, гребло и права лопата. И куп други неща, само не знам как въобще ще вдигнем тези телевизори, сигурно тежат по 30 килограма единия. Първо смятах, че някъде в апартамента се е скрил и умрял спокойно плъх, защото се носеше непрекъсната неприятна миризма, но след няколко проветрявания изчезна.
В момента обновяването на апартамента е на етап „имаме нова врата и нов водопровод“. Именно новият водопровод беше причината в четвъртък да си легна към три, след като водопроводчика привърши към един.

В резултат на което на другия ден бях адски заспала и в момента очаквам шефката ми да стигне до логичния извод, че няма да е зле да ме уволни. Първо се подписах на документ, на който не трябваше с черна химикалка, тя го изпринти втори път, аз сложих датата с черно, тя го изпринти трети път, аз сложих грешна дата и на четвъртия път вече успях да не направя никва грешка в два реда. И някъде между това й съборих вазата с люляка, заливайки няколко документа. В смисъл, не съм предизвикала национална катастрофа, но се получи много идиотско.

Read Full Post »

Негативно за негативизма

През обедната почивка влязох в един магазин на съседната улица. Магазинчето е от типа „всичко за левче“, но е по-елитен – „всичко за 2,40“. Преди беше „всичко за едно евро“, ама инфлацията не прощава.
Там по-голямата част от звуковия фон беше окупирана от симпатичен на вид тийнейджър, говорещ на момиче на неговата възраст. Момичето правеше някакви обречени опити да огледа стоките в магазина, докато младежът дуднеше нон-стоп:
„Казвам ти, никакъв смисъл няма да си купуваш такива неща.А тези неща за баня са само способ да ви доят парите.“ веднага използва случаят, че момичето хвана някво сапунче, той „Това ми го каза един мъж, който много разбира. Да ви взимат парите, като ги давате наивно. Няма никакъв смисъл, той ми го каза. Много е тъпо да се купуват такива неща. А това е магазин за 2,40 значи? Ма точно за 2,40, как са го изчислили…“
И така до безкрайност в различни вариации. Накрая излязоха без да купят нищо. Сигурно щеше да я подиграва до пенсия, ако бяха.

Между другото, младежът има известно право – не знам за нещата за баня, но съм се потрисала от количеството продукти за крака, които трябва да използваш според козметичните фирми. Има пудра, четка, пила за пети, дезодорант, лосион за крака, омекотяващ крем за пети, друг крем, гел и кой знае какво още. Общо взето на цената на седмица ядене, ако не са от скъпа фирма. Като прибавим и продуктите за други части на тялото, разсипията става пълна.

Само дето в случая момичето беше влязло в доволно евтин магазин, не смяташе да си купува някакви свръхскъпи или много на брой продукти, гледаше някви сапуни, мамка му. Обаче любезният й компаньон държеше да я предпази от грешките, още преди да е тръгнала да ги прави. Дори да беше влязала в луксозен магазин с намерението да си изхарчи джобните за свръхскъп гланц за устни с аромат на пъпеш (днес видях такъв) с граничеща с нула полезност – това пак не е повод за тази тирада.

Всеки си е башка луд и би дал за определени неща повече, отколкото е здравословно и обосновано да се даде за тях. Или би отделил повече време, отколкото си струва. Но това не е причина да му бъде непрестанно напомняно колко не е прав. (Не говорим за случая, когато човек лишава себе си или близките си от основни неща заради страстта си или когато непрекъснато трови другите с напълно незасягащи ги факти относно събирането на стари радиоапарати, примерно.) Но има хора, които сякаш се препитават от това да ти обясняват колко са тъпи харесвани от теб неща. Добре де, може да са тъпи, ако не си си посветил живота на тях, това няма особено значение. И дори ако аз се изпусна да обясня за това колко добър шампоан имат Клоран пред хора, на които им е през центъра за Клоран и шампоаните, още по-досадно е всички вкупом да изтърпят конското колко калпаво нещо всъщност са шампоаните и колко е наивно да смятам, че точно този действа.

Въобще хора, които действат по презумцията „мога да ти докажа за всяко нещо, че е кофти“ са също толкова досадни, колкото защитниците на глупави идеи. Фанатичните вярващи са също толкова неприятни, колкото фанатичните атеисти, които те анатемосват само щото си стъпил в църква. Отдадените геймъри, на които дори най-личните им разговори се въртят около Дуум са също толкова досадни, колкото хората, считащи за свой дълг да прокламират вредата от всякакви компютърни игри. Жените, които по цял ден приказват за бои за коси, са също толкова кухи, колкото мъжете, които отделят същото време да обясняват колко тъпо нещо е козметиката, като че ли някой насила ги е накарал да сложат червило (тук жени може да се замени с мъже и обратно).

Не харесвам философията според която трябва да се радваш на всичко и да подхождаш към всичко без съмнения, обаче обратната е още по-неприятна.

Read Full Post »

Отново билярд

Преди известно време писах за връзката между това колко (не)добре играя билярд и това колко съм изнервена. Вчера получих още едно потвърждение на това. Ходих да играя билярд с Петър, Аби, Базил и двама негови колеги. Съответно в първата игра аз и Петър набързо вкарахме по три топки поред (аз изпищях много невъзпитано , но пък много от сърце на третата и после се опитах да го съборя, хвърляйки му се на врата), забих осмицата на ръба на джоба, а той я вкара и спечелихме играта. Напълно ясно ми е, че при мен имаше и голяма степен на късмет, топките ми се подреждаха като по поръчка. Обаче нямаше и помен от онова треперене на щеката и отклоняване на топката с по две педи от мястото, на което съм искала да я пратя. А просто този път знаех, че дори и другите да спечелят аз ще се радвам за тях и че няма да трябва да слушам натяквания за това следващите две седмици. Както и че ще играем за кеф, а не за състезание. И то някак стана.

Разбира се, след първата игра реших, че съм се надскочила и тази вечер едва ли ще успея да играя все така добре, така че оставих Аби на мое място.

Между другото, реших, че ще се пробвам с къна и в момента резултатът е, че косата ми има цвят „кален морков“. Такива неща.

Read Full Post »