Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Блуждаещи’ Category

През времето, през което не писах станах по-скучна, по-уморена и по-малко ентусиазирана. И въпреки това по-щастлива. Понякога изпитвам носталгия по времето, когато бях онова отчаяно, ужасно объркано и толкова чупливо момиче, на което повечето неща му се случваха за първи път. Или най-много за втори, но първият път не се брои, защото не е станал като хората. Когато се влюбвах платонически, но ме болеше физически, когато се опитвах да бъда някаква аз, макар и да не знаех точно каква. Търсех, намирах, а после губех. Чупех се, а после се събирах,  като се надявах да успея да сглобя нещо прилично от остатъците. Но понякога от тях ставаха интересни неща. Около мен имаше интересни хора, които ме удивляваха и променяха по малко…

А после си мисля, че сега не бих го преживяла, че нямам сили да издържа моментите, в които съм в безпътица, нито онази кънтяща празнина, която имах някога в себе си… Въпреки че вероятно тя ме караше да търся и да усещам света по-силно. Но от друга страна, колкото и заседнала на едно място да се чувствам сега, то поне е хубаво място. Донякъде ме е страх да го кажа, защото толкова лесно се обръща всичко точно в момента, когато съм сигурна в него… Почти суеверно е.

Разбира се, след този пасаж, трябва да уточня, не всичко е цветя и рози. Има ги всичките онези всекидневни проблеми с работа, която ми се опъва, с приятели, които са ме разбрали криво, вечните неизпълнени поредна година планове, понякога и по-големи неща, които ми напомнят колко кратък и невъзпитано незначителен е животът. Но накрая като тегля чертата мога да се усмихна

Песен на деня Rolling Stones – You Can’t Always Get What You Want

Read Full Post »

Това, както споменах и в едно предишно ентри е първият разказ, който завършвам от доста време насам. И понеже вече го публикуваха в Шедоуденс, реших, че мога да го пусна и тук. Разбира се, на второ прочитане (т.е дванайсто, но второ след излизането) видях разни недомислици и грешки, но ще го оставя така. И само предупреждавам – доста е дълъг

Светът се размива, небето е бездна,
а в земята виждам само пръстта.
Нещо в мен бавно изчезва
и се питам имам ли душа.

Той се превъртя и скочи на пода от гардероба ми, където седеше преди това.
– Сигурна ли си, че не е тук? – попита той.
– Можеш да огледаш цялата стая. – Учтиво се отместих от пътя му. – Потърси я сам.
– Изгубих душата си – каза той. – Трябва да ме разбереш.
След което отвори гардероба и затършува. Надникна под леглото и зад библиотеката, накрая дори повдигна дюшека.
– В тази стая има само една душа – заключи той. – Твоята.
После се хвърли и обхвана лицето ми с ръце, стисна го, а в ума ми затанцува дъга от светлини. Нежни и топли, толкова топли ръце. Не горещи, просто приятно стоплящи. Топлина, която изпълва отвътре. На която ти се иска да се оставиш и отдадеш напълно. Така се крадат души.
– Глупак – промълвих аз. – Нима мислиш, че бих държала душата в тялото си?
Беше очевидна лъжа, разбира се, но той веднага отпусна ръцете си и умът ми се избистри.
– Съжалявам. – Той наведе глава засрамено. – Имам нужда от душа. Пристрастил съм се някак.
– Деградация, а? – ухилих се злорадо аз.
– Абсолютна – съгласи се той и също се усмихна насреща ми.
– Все едно душата ми нямаше да ти хареса. Твърде чуплива е и не е привлекателна.
Той притисна длан към основата на врата ми за миг.
– Тъжно е, когато в едно толкова младо тяло има толкова остаряла душа. – Той ме погледна с внезапна загриженост, после се усмихна. – Защо не ме оставиш да ти я сменя с някоя по-хубава? Съвсем нова, почти неизползвана и така нататък.
– Не, благодаря.
– Говоря съвсем сериозно. Напоследък все по-често изглеждаш сякаш знаеш, че небето ще се стовари върху теб. Би ти помогнало да забравиш всичко това.
– И двамата знаем, че ми трябва само ново и почти неизползвано сърце – въздъхнах аз.
– Помисли си пак за душата.
Той ми махна за сбогом, след което отвори прозореца и със засилка скочи на покрива на съседната сграда през улицата.

(още…)

Read Full Post »

Днес се сещам за една карикатура, която бях видяла отдавна – човек се дави в малък водоем, ръката му е протегната над водата, а от брега му махат весело и му викат „довиждане“, без да разбират за какво става дума. Е, точно така се чувствам.

Read Full Post »

Тази есен

Всяка есен имам чувството, че част от мен умира и всяка пролет – че част се ражда.
Но мисля, че тази есен ще умре много по-малко.

Read Full Post »

Я, стихче

И по повод на 200-те неща – „164. Да напишеш стихотворение за любимия човек“
И да, знам, че е неритмично, потъпква разни канони, сигурно вече са писани десетина много подобни неща и на моменти мяза на майтап с Вапцаров(не е точно това идеята). Но колкото – толкова. Просто ми напомня за един среднощен разговор.

Не мога аз поезия да пиша, обясних.
И прозата ми куца, но във стих
не мога да творя дори насила.
Не зная как, не съм открила.

Обърна се и ме погледна ти
каза – щом не върви, ще провърви,
поезията е сега в къпините,
във пъпешите, дюлите и виното,
във старата проскърцваща врата,
която се опитвам да затворя бавно,
във леките ми дрехи пролетта
и песните неслушани отдавна.
Поезията вътре няма вкус и цвят,
но я усещаш с всички сетива,
във всеки къс от този странен свят,
не в поемите, смисълът е в това.

Не мога аз поезия да пиша, обясних.
И после заговорих дълго. В стих.

Усмивка:) Смутена.

Read Full Post »

А аз

Не мога да бъда съвършена. Аз съм само това, което има. И още съвсем малко повече, когато срещна усмивката ти с очи.

Read Full Post »

„Ще оживееш ли?“ попита той. „Вероятно, цял живот правя това. Би трябвало да съм се специализирала“ отговорих аз незаинтересовано. Той се приближи до мен и ме попита какво правя. „Поддържам душевно равновесие“ отвърнах аз. „По този начин ли?“ сгъна се от смях той „Размахала ръце и крака на всички страни? И колко човека уби днес, поддържайки душевно равновесие?“. „А как искаш?“ озъбих се аз „Когато имам само няколко проклети нишки, върху които да балансирам, няма начин. И какъв ангел-хранител си ти, за да ми говориш така?“. „Никакъв. Твоят ангел-хранител умря. Простреляха го с въздушна пушка. И после той се разпръсна в небето като фойерверк. Обичаш фойерверки, нали?“. „Обичам. А ти не би ли трябвало да ми помогнеш? Някак?“ попитах аз с наивна надежда. „Да, добре, ако застанеш съвсем надолу с главата, би могла да поплачеш на рамото ми“ тихо се изсмя той. Аз замахнах с целия яд и отчаяние, почти падайки. А после едва успях да се задържа. Той ми предложи чаша алкохол. Аз приех, първоначално възнамерявайки да лисна в лицето му. После отпих. Сладко-горчив леко парещ вкус.

Read Full Post »

Older Posts »