Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Блуждаещи’ Category

През времето, през което не писах станах по-скучна, по-уморена и по-малко ентусиазирана. И въпреки това по-щастлива. Понякога изпитвам носталгия по времето, когато бях онова отчаяно, ужасно объркано и толкова чупливо момиче, на което повечето неща му се случваха за първи път. Или най-много за втори, но първият път не се брои, защото не е станал като хората. Когато се влюбвах платонически, но ме болеше физически, когато се опитвах да бъда някаква аз, макар и да не знаех точно каква. Търсех, намирах, а после губех. Чупех се, а после се събирах,  като се надявах да успея да сглобя нещо прилично от остатъците. Но понякога от тях ставаха интересни неща. Около мен имаше интересни хора, които ме удивляваха и променяха по малко…

А после си мисля, че сега не бих го преживяла, че нямам сили да издържа моментите, в които съм в безпътица, нито онази кънтяща празнина, която имах някога в себе си… Въпреки че вероятно тя ме караше да търся и да усещам света по-силно. Но от друга страна, колкото и заседнала на едно място да се чувствам сега, то поне е хубаво място. Донякъде ме е страх да го кажа, защото толкова лесно се обръща всичко точно в момента, когато съм сигурна в него… Почти суеверно е.

Разбира се, след този пасаж, трябва да уточня, не всичко е цветя и рози. Има ги всичките онези всекидневни проблеми с работа, която ми се опъва, с приятели, които са ме разбрали криво, вечните неизпълнени поредна година планове, понякога и по-големи неща, които ми напомнят колко кратък и невъзпитано незначителен е животът. Но накрая като тегля чертата мога да се усмихна

Песен на деня Rolling Stones – You Can’t Always Get What You Want

Read Full Post »

Това, както споменах и в едно предишно ентри е първият разказ, който завършвам от доста време насам. И понеже вече го публикуваха в Шедоуденс, реших, че мога да го пусна и тук. Разбира се, на второ прочитане (т.е дванайсто, но второ след излизането) видях разни недомислици и грешки, но ще го оставя така. И само предупреждавам – доста е дълъг

Светът се размива, небето е бездна,
а в земята виждам само пръстта.
Нещо в мен бавно изчезва
и се питам имам ли душа.

Той се превъртя и скочи на пода от гардероба ми, където седеше преди това.
– Сигурна ли си, че не е тук? – попита той.
– Можеш да огледаш цялата стая. – Учтиво се отместих от пътя му. – Потърси я сам.
– Изгубих душата си – каза той. – Трябва да ме разбереш.
След което отвори гардероба и затършува. Надникна под леглото и зад библиотеката, накрая дори повдигна дюшека.
– В тази стая има само една душа – заключи той. – Твоята.
После се хвърли и обхвана лицето ми с ръце, стисна го, а в ума ми затанцува дъга от светлини. Нежни и топли, толкова топли ръце. Не горещи, просто приятно стоплящи. Топлина, която изпълва отвътре. На която ти се иска да се оставиш и отдадеш напълно. Така се крадат души.
– Глупак – промълвих аз. – Нима мислиш, че бих държала душата в тялото си?
Беше очевидна лъжа, разбира се, но той веднага отпусна ръцете си и умът ми се избистри.
– Съжалявам. – Той наведе глава засрамено. – Имам нужда от душа. Пристрастил съм се някак.
– Деградация, а? – ухилих се злорадо аз.
– Абсолютна – съгласи се той и също се усмихна насреща ми.
– Все едно душата ми нямаше да ти хареса. Твърде чуплива е и не е привлекателна.
Той притисна длан към основата на врата ми за миг.
– Тъжно е, когато в едно толкова младо тяло има толкова остаряла душа. – Той ме погледна с внезапна загриженост, после се усмихна. – Защо не ме оставиш да ти я сменя с някоя по-хубава? Съвсем нова, почти неизползвана и така нататък.
– Не, благодаря.
– Говоря съвсем сериозно. Напоследък все по-често изглеждаш сякаш знаеш, че небето ще се стовари върху теб. Би ти помогнало да забравиш всичко това.
– И двамата знаем, че ми трябва само ново и почти неизползвано сърце – въздъхнах аз.
– Помисли си пак за душата.
Той ми махна за сбогом, след което отвори прозореца и със засилка скочи на покрива на съседната сграда през улицата.

(още…)

Read Full Post »

Днес се сещам за една карикатура, която бях видяла отдавна – човек се дави в малък водоем, ръката му е протегната над водата, а от брега му махат весело и му викат „довиждане“, без да разбират за какво става дума. Е, точно така се чувствам.

Read Full Post »

Тази есен

Всяка есен имам чувството, че част от мен умира и всяка пролет – че част се ражда.
Но мисля, че тази есен ще умре много по-малко.

Read Full Post »

Я, стихче

И по повод на 200-те неща – „164. Да напишеш стихотворение за любимия човек“
И да, знам, че е неритмично, потъпква разни канони, сигурно вече са писани десетина много подобни неща и на моменти мяза на майтап с Вапцаров(не е точно това идеята). Но колкото – толкова. Просто ми напомня за един среднощен разговор.

Не мога аз поезия да пиша, обясних.
И прозата ми куца, но във стих
не мога да творя дори насила.
Не зная как, не съм открила.

Обърна се и ме погледна ти
каза – щом не върви, ще провърви,
поезията е сега в къпините,
във пъпешите, дюлите и виното,
във старата проскърцваща врата,
която се опитвам да затворя бавно,
във леките ми дрехи пролетта
и песните неслушани отдавна.
Поезията вътре няма вкус и цвят,
но я усещаш с всички сетива,
във всеки къс от този странен свят,
не в поемите, смисълът е в това.

Не мога аз поезия да пиша, обясних.
И после заговорих дълго. В стих.

Усмивка:) Смутена.

Read Full Post »

А аз

Не мога да бъда съвършена. Аз съм само това, което има. И още съвсем малко повече, когато срещна усмивката ти с очи.

Read Full Post »

„Ще оживееш ли?“ попита той. „Вероятно, цял живот правя това. Би трябвало да съм се специализирала“ отговорих аз незаинтересовано. Той се приближи до мен и ме попита какво правя. „Поддържам душевно равновесие“ отвърнах аз. „По този начин ли?“ сгъна се от смях той „Размахала ръце и крака на всички страни? И колко човека уби днес, поддържайки душевно равновесие?“. „А как искаш?“ озъбих се аз „Когато имам само няколко проклети нишки, върху които да балансирам, няма начин. И какъв ангел-хранител си ти, за да ми говориш така?“. „Никакъв. Твоят ангел-хранител умря. Простреляха го с въздушна пушка. И после той се разпръсна в небето като фойерверк. Обичаш фойерверки, нали?“. „Обичам. А ти не би ли трябвало да ми помогнеш? Някак?“ попитах аз с наивна надежда. „Да, добре, ако застанеш съвсем надолу с главата, би могла да поплачеш на рамото ми“ тихо се изсмя той. Аз замахнах с целия яд и отчаяние, почти падайки. А после едва успях да се задържа. Той ми предложи чаша алкохол. Аз приех, първоначално възнамерявайки да лисна в лицето му. После отпих. Сладко-горчив леко парещ вкус.

Read Full Post »

Ок, вече наистина, ама наистина, наистина, наистина! Няма повече. Не мога. Не ви разбирам странните отношения. Не разбирам как може да се чувствам толкова наранена. А после да се оказва, че толкова наранявам, без въобще да съм искала. Е, после се връща като бумеранг, разбира се. Как може всеки пореден ден да мечтая всичко да беше като преди ден, като преди седмица. И, не, дори не става дума, за онази последната пародия на връзка, за която толкова се тръшках. Това някакво странно отмъщение на съдбата ли е, мамка й? И аз ли си се чувствам толкова зле, колкото се е чувствал той? Писна ми, не разбирам, няма да разбера и явно винаги чупя някого, когато не чупя сама себе си. Да му се не види, защо просто не отида да паса овце в Австарлия, все едно и от останалите неща толкова отбирам? Просто някъде далече, а? Пък ако имах и куража. Детенце. Затова забраняват връзките с деца.

Read Full Post »

И

Вървях и оставях късчета от себе си по цъфналите дървета. Слънцето светеше по-ярко. Вече умирах, вече кървих, а това е просто дежа ву. Разбрах, че дълбочината твърде често е куха, включително моята. Разбрах, че не разбирам. Трябваше да има огромна луна на мястото на това слънце, но прозаичността е неизменна. Време е да разбера колко бързо летя и колко бавно падам.

Read Full Post »

Пиша го на един дъх, защото въздишките са такива.
Светът бавно си идваше на мястото в посока обратна на часовниковата стрелка. Аз се чудех дали е по-добре да съм грешна или да съм сбъркана.
Загубих вяра. Своя и чужда. Реших да не колекционирам вяра.
Просто ми трябва музика и думи. Всичко се оправя, ако някой ти посвети достатъчно добра песен.
Непрекъснато се опитвам да минавам между капките и сълзите. А ти не разбираш.
Може би винаги ще съм тъмнолилава. И никога черна или бяла.
Всичко има значение, просто аз нямам време.
Има неща, които никога няма да успея да напиша. Е,и?
Искам правото ми на колебание да е записано в конституцията. И правото на сълзи. Включително тези от радост.
А всъщност правила няма.
Твърде малко сън.

Read Full Post »

Older Posts »