Вървях и оставях късчета от себе си по цъфналите дървета. Слънцето светеше по-ярко. Вече умирах, вече кървих, а това е просто дежа ву. Разбрах, че дълбочината твърде често е куха, включително моята. Разбрах, че не разбирам. Трябваше да има огромна луна на мястото на това слънце, но прозаичността е неизменна. Време е да разбера колко бързо летя и колко бавно падам.
Категории
Архив
- декември 2011
- октомври 2010
- септември 2010
- март 2010
- ноември 2009
- октомври 2009
- септември 2009
- юни 2009
- април 2009
- март 2009
- януари 2009
- декември 2008
- септември 2008
- юли 2008
- юни 2008
- май 2008
- април 2008
- март 2008
- февруари 2008
- януари 2008
- декември 2007
- ноември 2007
- октомври 2007
- септември 2007
- август 2007
- юли 2007
- юни 2007
- май 2007
- април 2007
- март 2007
- февруари 2007
- януари 2007
- декември 2006
- ноември 2006
- октомври 2006
- септември 2006
- август 2006
- юли 2006
- юни 2006
- май 2006
- април 2006
- март 2006
- февруари 2006
- януари 2006
- декември 2005
- ноември 2005
- октомври 2005
Последни коментари
Baufen за Кристали замръзнала носталгия… skoklyo за Кристали замръзнала носталгия… skoklyo за И тези пет години ДЖАДЖИТЕ или всичко… за И тези пет години светла за И тези пет години
A Reality Refuge 
Скоростта на сокол ти пожелавам и реещият се полет на орела :-)