И кънки…

В събота имаше служебно ходене на кънки. Цялата пързалка „Славия“ запазена за нас за един час. Истинско чудо.
Аз бях ходила само веднъж преди на кънки, пак на „Славия“. Тогава беше трагично. Падах средно на 3 до 5 минути, предизвиках и една голяма верижна катастрофа, при която падна половината пързалка и най-общо казано само се надявах да изляза жива. При поредното ми падане, този път по корем, един младеж успя да мине през част от ръкавицата ми, което доста ме стресна, тъй като ръката ми беше в нея, макар и почти незасегната. Та общо взето зимните кънки ми се виждаха с две идеи по-опасни от делтапланерите.
Този път обаче, карах кротко и необозпокоявано. В началото просто се държах здраво за… мантинелата, или както там й викат на оградата на пързалката. И се радвах, че стоя на краката си, това си е постижение. Около половин час по-късно хората ме задминаваха един по един, а аз се радвах на факта, че поне ходя по леда с кънки. Накрая на този час дори на няколко пъти улучих нормално пързаляне (при това главно когато не мислех за кънките). Все пак открих, че ми е трудно едновремнно да се държа на крака и да поддържам смислен разговор. Някак този максимализъм ме стресира:Р
Още в началото заварих Антония и Тото. Тото не само, че не го познах, а дори го нарочих за един колега от фирмата и се зачудих как за седмица се е променил така. Но почивните дни, какво ли не правят с хората, заключих мъдро аз. В началото Тото се държеше за оградката зад мен, а към края вече ме задминаваше по няколко пъти на половин обиколка.
Колкото и да съм надобряла в кънките (т.е. вече не представляват опасност за живота ми), все пак успях да падна веднъж в началото. Не бях само аз, разбира се, но другите падаха, защото се пързаляха, а не защото се спъват в краката си по принцип. Е, колегата Цветомир накрая падаше само заради възхитените викове на момичетата, а Деси периодично ме задминаваше с фразата „Ма недей само да ходиш, опитай се и да се пързаляш, виж мен, просто си движи така кракаааааааааааааааааааа“ и после падаше зрелищно. Явно и тя имаше проблема с говореното и задържането на крака по едно и също време. Имаше едно десетинагодишно момиченце, Нора, което караше, падаше и ставаше без въобще да престане да се усмихва, толкова слънчево дете…
А аз от понеделник съм на нова работа. Почти ми се искаше да не е толкова хубаво накрая. Щеше да ми е по-лесно. Както винаги, се чудя дали не направих грешка, но… Истината е, че когато има избор, човек почти винаги губи нещо, каквото и да направи. И почти винаги печели нещо. Е, въпросът с преценката на пропорциите си остава.
Все пак се оказа, че май съм паднала по лош начин, защото онази част от гръбнака, където той губи почтеното си име (не съм ли родена за викториански роман?), ме боли при всяко по-рязко движение, така че реших да пропусна пещерата днес. Обаче въпреки това искам пак.

Реклама