Недоволството от скапаната ни държава

Имам един познат, който вечно е недоволен. По принцип е недоволен от света, жените, хората около него, хората не толкова около него и още няколко неща. Най-недоволен е обаче, както и още много хора, от държавата ни. “В каква скапана държава живеем” сигурно скоро ще стане официален поздрав.

Аз не мога да отрека, че държавата ни не е като Швеция, където държавата не мирясва, докато не ти осигури жилище, издръжка и евентуално домашен любимец. Нито е като САЩ, където всичко е голямо и ако не паднеш от високо, можеш да се качиш нависоко. Нито е като Швейцария, където мъжете си отбиват военната служба на дружески събирания няколко дни в годината. Не е. Обаче няма чак такава колосално концептуална разлика с “нормалните стрaни”. Ок, поне не в големите градове.

(А това тук е лично, но не мога да се въздържа.) Пич, не плащаш данъци, не работиш, на трийсет и кусур години все още си студент държавна поръчка и ползваш студентски намаления, точно на теб какво толкова ти е взела държавата, бе? Най-сериозният аргумент, който съм чувала е, че не ти е легализирала порното, но не е като НСБОП да е нахлуло у вас и да е иззело голите снимки на бившата, дето ги показваш както колежките ми си показват каталози на Орифлейм.

А, да, и държавните служители били убийци, и аз барабар с тях. Ай сиктир. (Край на крещенето на ум.)

Държавата ни си има доста сериозни недостатъци. Периодичните икономически кризи, в които поредните управляващи ни натрисат, здравеопазването, лошото усвояване на средствата… Не мога да го отрека. Но не може всеки път като нещо не ти харесва, да казваш, че то е така, щото сме в България. Не сме толкова дива и варварска държава, все пак. Освен това, както Никола наскоро писа, на всеки човек, който не си върши работата има по някой, който го прави, но никой не чува и не се замисля за него. На всяка “скапаност” на държавата ни има и по някоя “нормалност”. Това, не отричам, не я прави напълно нормална. Но и не я прави изначално скапана.

Седем (албума)

Преди десет дни Никола ми прехвърли топката в онази блог игра със седемте албума.

Аз обаче първо видях късно, после, както обикновенно, се замотах. И в крайна сметка сега си седя и се чудя какво да пиша.

Не защото имам чак толкова бедна музикална култура, че не се сещам за албум, който бих си взела. И не защото тайно искам да напиша как ще си взема три албума на Азис и четири на оркестър Кристал, ама ме е срам. Просто аз съм някакво такова слушащо по малко от разни неща и обикновено помня само конкретни песни, а не цели албуми.

Но все пак…

1. Songs of Faith and Devotion - Depeche Mode
Всъщност всички песни вътре са прекрасни, но има две, които са ме трогвали много дълбоко.
Едната е Walking in My Shoes - нещо, което аз исках да крещя, а те изпяха. А другата e One Caress - има почти физическо усещане за прегръдка, макар и малко отчаяна. Толкова познато.
Ако можеше албумът да включва и Somebody - песента, която ме накара да започна да слушам Депеш Моуд… Но не живеем в идеален свят.

2. The White Album - Beatles
Back in the USSR, While My Guitar Gently Weeps, Blackbird, Revolution - все прекрасни песни. Както и доста странните, но идейни Piggies и Why Don’t We Do It In The Road. Не че в другите им албуми няма още любими, но аз ще бързам като си събирам багажа и няма да мога да подбирам чак толкова… вероятно…

3. Jagged Little Pill - Alanis Morissette
Много любим албум на много любима певица. Ironic, Hand in my Pocket, Mary Jane… Всъщност мисля, че дори ще е полезен на острова. Посланието (поне това, което аз намирам, може и да греша генерално) на повечето песни е “животът е лош, но няма да му се дам, с малко повече късмет ще открия и сладостта зад горчивината…ако я има…”. Спокойно, няма да ставам музикален критик.

4.Automatic For The People - R.E.M.
Има Everybody Hurts - песента, която тека ра да се откажеш да се самоубиваш. Макар че много хора твърдят, че имала обратния ефект. И Man on the Moon. И Nightswimming. И…

5.Greatest Hits II- Queen
Признавам, това почти го изплагиатствах от Никола, но пък поне плагиатствам хубави неща.

6. Greatest Hits - Robbie Williams
Да, знам, че това е Роби Уилямс. Че е наркоманизиран татуиран бивш член на бой банда. Има много хубави песни.

7. Грозно надписан саморъчно опечен диск с mp3-ки, нахвърляни произволно от папката с любима музика.
Съжалявам, аз просто съм от хората, които слушат по малко от много неща. Имам куп много любими песни, които не са обединени в определени компилации, има доста изпълнители на които харесвам или знам само две-три песни, но пък те ме грабват много. И да, знам, че е много пиратско и селско, но просто не ме бива в изборите. А и понякога ми липсва романтиката на грозно надписаните с маркер фабрични дискове… Добре де, не много, ако можех, бих минала без нея.

А аз ще предам нататък на Гибли, Ян и Пенчев

P.S. Само един малко странен съвет, молба или нещо такова - ако решите да чуете някоя от песните и ви е за пръв път… не я гледайте, просто пуснете звука и скрийте прозореца с клипа. Иначе първото ви впечатление ще е от картинките към песента, а не от нея…

P.P.S. Тишо, знам, че ще кажеш “И ти ли бе?”, ама аз рядко, почти ги спрях…:)

Нещо не беше наред със света вчера

Нямам идея какво.

За начало се събудих в 7,30 сутринта в пълен мрак (а обикновено се будя малко по-късно на съвсем светло), после в пиковия час в трамвая имаше само 5-6 човека и за капак цял ден ми беше зле. Беше ми адски зле, но тъй като единствено ми се гадеше, без да ми има каквото и да е друго, реших, че трудно ще взема болнични и цял ден си висях полупримряла на бюрото. Взех си такси до нас и легнах да спя в 7 вечерта. Което щеше да е прекрасно, ако не се бях събудила в 2 без нещо в онова идиотско състояние, в което съм твърде будна, за да заспя пак и твърде уморена, за да правя каквото и да е. След известно време реших да преодолея умората в името на доза хексалгин за главата, която беше започнала да ме цепи междувременно. Към 2 и половина заспах за втори път, вече по-успешно.

Аз, разбира се, имам теория. Това е наместване на пластовете реалност. Нещо като земетресение, но не в обвивката на земята, а в тази на реалността. Започва се със странни и нелогични явления, а после с необосновано неразположение, тъй като човек инстинктивно чувства разместването на реалността, макар и да не го забелязва. И накрая нещата пак си идват на мястото, само забелязваш, че имаш малко повече или по-малко късмет отпреди, че слънцето е малко по-тъмно или по-ярко, такива някакви странни неща. И не, всъщност не вярвам в теорията си, просто ми хареса като обяснение.

Искам ботуши, бе!

Това е едно много битово ентри, но вече започва да ми писва. От средата на декември си търся дейно ботуши, отделила съм и малко повече пари от коледните подаръци, ама не. Не мога да разбера дали просто са престанали да произвеждат смислени ботуши. Обикновено намирам или нещо, което отдалече изглежда съвсем ок, но отблизо се оказва симпатична мушама пунтираща кожа на доволно народни цени, или истинска кожа, но вероятно от застрашен вид елен и поради това оценена някъде около едномесечния ми труд. Ми обидно е, освен че ме оставя гладна. Другият вариант е ботушите да са качествени и на приемлива цена, обаче да са с ония токчета, дето вероятно са виновни за 90% от счупванията при жените между 15 и 45 години. Или пък напротив - с никакъв ток и дизайн, който ги прави почти неразличими от яки рибарски ботуши. Или в краен случай са червени.

Още по-голяма мистерия за мен е как кракът ми внезапно се оказа 2 номера по-малък, отколкото съм свикнала. Сериозно. По принцип нося 40 номер, но последните обувки, които си купих бяха 38. Реших, че това е някакво изключение (оразмерявали са партидата на пияна глава), докато не си харесах ботуши, от които се оказа, че имат само 39 и той ми е голям. И накрая, вчера, след като се бях примирила, че ще купя ботуши в горната граница на поносимото като цена, внезапно видях, че са ги намалили. И от големите номера им е останал само 40. Перфектно просто, няма такъв късмет. И се оказа, че 40 ми е не просто голям, а почти хлопащ. Има и някакъв шанс внезапно да са променили номерацията, поради нарастването на средната дължина на стъпалото на населението, ама някак и двете идеи ми звучат еднакво неправдоподобно и еднакво не ми помагат в намирането на нещо, което да ми топли краката и да ги прави хубави, нали.

Чувствам се почти като домакиня с две деца и куче след проблемите на това ентри.

Равносметка/2007

Имах една такава тема за 2005 някога. И в духа на новата година и епизодичната традиция…

Годината започна зле. Започна със студ и мен овързана в някаква връзка, която няма смисъл, но не мога да приключа. И всичките рани от това. Продължи с приключването на какви ли не връзки и един месец активна депресия. Че видях твърде много, станах твърде цинична и нещо се скъса необратимо. Но все пак светът е голям и спасение дебне отвсякъде. После намерих приятел. Приятел, който прекара една нощ до разсъмване в телефонен разговор с мен. Не че знаеше какво ми има, не че аз си казвах, просто знаеше, че има нещо. И после осъзнах, че аз май пак мога да се смея и да се чувствам безсрамно и трогателно наивна с него. После се влюбих в него и открих някой със същия цвят душа като моята. Това може и да е драматична метафора, но е най-краткия начин, по който мога да обясня колко много си приличаме и колко дълбоко може да ме докосне това просто да бъда с него.

Накратко, за да преустановя епичните лирически отклонения, сега ще ремонтираме апартамент, за да живеем заедно. Защото не става всяка вечер да се опитваме да си откраднем по още десет минути заедно. И така три часа и половина. А после на работа се появяват две зомбита, нали.

И откъм работа не беше спокойна година, смених две нови работи, на практика се отказах от две други, макар за едната да бях доста раздвоена. В крайна сметка се оказах с работа по специалността в един от по-симпатичните отдели в Министерство на финансите.

Не мога да кажа, че се чувствам изпълнила мечтите си (макар че няколко успях), не мога да кажа, че се чувствам сигурна за бъдещето или дори за настоящето. Но годината определено беше хубава, по-хубава от предишната. Все така да е, останалото ще се натрупа.

За писането и разни вчерашни срещи

Вчера бях на представянето на електронното списание Шедоуденс (част от чийто екип съм, поне като се сетя да пиша) на срещата на клуб “Иван Ефремов”. Та, изправиха се отпред Симеон, Жоро и Емо (най-вече Симеон и Жоро, Емо седеше дълбокомислено на стол) и обясниха какво е списанието и кой го прави. От една страна, можеха и по-добре да се организират, а не просто да импровизират. Пропуснаха някои неща, разпростряха се излишно върху други. Дори казаха някои неща, с които аз не съм съвсем съгласна. Например това, че ние имаме за цел да сме критична медия - никога не съм възприемала списанието като кртитично по природа, просто неспестяващо горчивите истини и хапливите реплики. Емо пък по някое време беше искрено изненадан от факта, че имало някаква томбола с награди. В смисъл онзи невинно учуден поглед, който извади, беше безценен. И въпреки това всъщност мисля, че мина много добре. Дори не говоря толкова за публиката, не мога да се поставя на тяхно място. По-скоро съвсем егоистично говоря за списанието. Както каза Гибли, беше “надъхващо”. Това да се сетим, че сме направили вече 50 броя, повечето от които заедно. Че всеки е писал по нещо наистина добро, дори да не е често. Че колкото и да спорим, всъщност обикновено спорим за подробности. Разни такива неща.

След лекцията, един младеж каза, че четял списанието най-вече заради моите и тези на Симеон писания. После ми обясни, че ми бил чел и блога и му харесвал. Аз доста объркано благодарих, защото първо никога не съм знаела как да отвръщам на комплименти (е винаги я има опцията с “да бе, да бе, знам, че съм велика”, но мисля да я пропусна) и второ подозирах, че ме бърка с Марфа, истинският блогър в списанието. После обаче се сетих, че той каза и нещо за стария ми блог, пък Марфа май няма такъв, така че може наистина да е говорел за мен. И ми стана някакво такова стоплящо, нали. В смисъл, винаги съм била на мнението, че това го пиша за себе си, пък да го харесва който ще, но наистина помага, когато някой харесва това, това което и ти обичаш. Още повече, когато писаното изразява някаква част от теб.

По време на представянето Симеон спомена и за една друга инициатива - писателската работилница. Това беше нещо като виртуален кръжок по писане. Всеки от участниците изпраща по един свой разказ и тези разкази се отключват за коментари на равни интервали време. Също така всеки автор е задължен да прочете и коментира (разбирай разкритикува) разказите на останалите. Идеята е, че така те ще си видят грешките и ще подобрят писането си. Честно казано аз не участвах в това от една страна, защото не ми хареса организацията, от друга защото имаше и самоцелно критикарстване, което щеше да ми направи впечатление повече от обоснованите критики и накрая нямаше да има никакъв положителен резултат. Та защо го разправям всичкото това? Вчера, малко след това и докато Калин ми обясняваше какво може да се подобри в моя разказ, че аз много трудно ще го променя. Тоест като кажеш на някой “Виж кво, пич, историята я бива, но направи главния злодей правдоподобен и героинята руса”, това всъщност е твърде сложно. Обикновено разказът вече се е оформил в главата ти и трябва много бой, за да му придадеш друга форма, дори да знаеш каква точно (не) трябва да е тя. Но това не означава, че съветът е отишъл напразно. Защото при следващия подобен разказ, авторът ще има предвид това. Или при по-следващия… бе, все някога. Разбира се, винаги ги има крайните варианти, като критици, които се заяждат за всяка буква и “тоя герой не ме кефи, щото носи много сиво усещане”, както и автори, които се държат сякаш това е единствения и и крайно неповторим разказ. Но все пак не става дума за това.

И така. Беше хубава вечер.

От сърце и душа

Това, както споменах и в едно предишно ентри е първият разказ, който завършвам от доста време насам. И понеже вече го публикуваха в Шедоуденс, реших, че мога да го пусна и тук. Разбира се, на второ прочитане (т.е дванайсто, но второ след излизането) видях разни недомислици и грешки, но ще го оставя така. И само предупреждавам - доста е дълъг

Светът се размива, небето е бездна,
а в земята виждам само пръстта.
Нещо в мен бавно изчезва
и се питам имам ли душа.

Той се превъртя и скочи на пода от гардероба ми, където седеше преди това.
– Сигурна ли си, че не е тук? – попита той.
– Можеш да огледаш цялата стая. – Учтиво се отместих от пътя му. – Потърси я сам.
– Изгубих душата си – каза той. – Трябва да ме разбереш.
След което отвори гардероба и затършува. Надникна под леглото и зад библиотеката, накрая дори повдигна дюшека.
– В тази стая има само една душа – заключи той. – Твоята.
После се хвърли и обхвана лицето ми с ръце, стисна го, а в ума ми затанцува дъга от светлини. Нежни и топли, толкова топли ръце. Не горещи, просто приятно стоплящи. Топлина, която изпълва отвътре. На която ти се иска да се оставиш и отдадеш напълно. Така се крадат души.
– Глупак – промълвих аз. – Нима мислиш, че бих държала душата в тялото си?
Беше очевидна лъжа, разбира се, но той веднага отпусна ръцете си и умът ми се избистри.
– Съжалявам. – Той наведе глава засрамено. – Имам нужда от душа. Пристрастил съм се някак.
– Деградация, а? – ухилих се злорадо аз.
– Абсолютна – съгласи се той и също се усмихна насреща ми.
– Все едно душата ми нямаше да ти хареса. Твърде чуплива е и не е привлекателна.
Той притисна длан към основата на врата ми за миг.
– Тъжно е, когато в едно толкова младо тяло има толкова остаряла душа. – Той ме погледна с внезапна загриженост, после се усмихна. – Защо не ме оставиш да ти я сменя с някоя по-хубава? Съвсем нова, почти неизползвана и така нататък.
– Не, благодаря.
– Говоря съвсем сериозно. Напоследък все по-често изглеждаш сякаш знаеш, че небето ще се стовари върху теб. Би ти помогнало да забравиш всичко това.
– И двамата знаем, че ми трябва само ново и почти неизползвано сърце – въздъхнах аз.
– Помисли си пак за душата.
Той ми махна за сбогом, след което отвори прозореца и със засилка скочи на покрива на съседната сграда през улицата.

Разни случайни неща

Мъгливо и студено е, а аз искам да е лято. Пак ме е хванало онова настроение, в което ужасно много искам нещо, само че нямам идея какво.

С Пенчев се снабдихме с билети за 17 филма на киноманията, тъй като пакетно цената е неколкократно по-ниска. Тази неделя ще гледаме последния. Имаше няколко много хубави.

Трябва да хвана Граматиков някак и да питам тази магистратура ще мога ли да я завърша, след като я забавих така или ще трябва да я почвам наново. И трябва да престана да се притеснявам, че ще ми чете конско, дори да е така, от това не се умира, а и Граматиков всъщност е много свестен.

Спешно трябва да си купя обувки, тъй като двата ми чифта по-официални се разлепиха (единият след невероятен пирует по стълбите), а планинарските ми обувки вече не стават за мокро време. Пък и някак не иде да ходя в министерството сякаш съм тръгнала за Черни връх.

Опитах се да правя някви смешни опти да отслабвам, ма не става и се утешавам, че вече ми е минала възрастта за диети. И кошмарно ми се ядат едни конкретни бонбони с ром и кокос, но никъде не ги намирам.

Алекс пак троли във форума. И пак на един негов пост в стил “вие пък сте някви такива черни и грозни, само аз съм целият в бяло” следват пет в които обяснява,че той нямал предвид точно това, черното било хубав цвят, пък грозотията понякога била за препоръчване и въобще не сме го разбрали. Писна ми от хора с категорични мнения, които ги променят на всяко слънчево изригване. И от такива, които ползват другите само за доказателство, че те са по-добри. Ай сиктир.

Днес се сетих да погледна блога на Крокодила и установих, че и той е човек. Знам, че звучи малко парадоксално, но това е положението.

За пръв път от много време написах разказ. Всъщност завърших един стар. Излезе дълъг и се боя, че може би освен дълъг е и скучен, и натруфен с емоции. Но като излезе Шедоуденс ще видим.

Наложи ми се да работя с Фотошоп и по някое време осъзнах, че въпреки хамалогията и това че трябваше да му брaузя функциите по половин час, докато открия нужната, цялата работа с оформленнието ми харесва.

Искам да видя Барселона. Напоследък Бая често споменава, че е отворена за гости и май наистина ще се замисля сериозно за това.

Осъзнах, че наистина искам да живея с него. Въпреки че ми се вижда едно от онези решения, които са твърде големи, за да ми се налага да ги взимам. Остава да намерим и начин.

Песен: The Beatles - I’ll Follow the Sun

Все тая

Днес се сещам за една карикатура, която бях видяла отдавна - човек се дави в малък водоем, ръката му е протегната над водата, а от брега му махат весело и му викат “довиждане”, без да разбират за какво става дума. Е, точно така се чувствам.

Билярд/Аз и нервите

От няколко месеца с променлива честота (или по-скоро рядкост) ходя да играя билярд. Първите два пъти бях някакъв ужас просто, нямаше удар, при който щеката да не ми играе в ръцете като пиян руски казак. Но ето че след пауза от няколко месеца и още няколко вечери край билярдната маса, аз внезапно усетих как щеката започва да ми се подчинява. Добре, не ме бива, не удрям топките както трябва, ако вкарам топка с отразяване, то е по случайност, от която аз съм най-изненадана… А и ако въобще вкарам топка, но нейсе… Но все пак поне започнах да пращам топките накъдето искам, те от време на време да влизат в джобовете с неохота, такива неща .

В петък се уговорихме да играем аз и Пенчев срещу Алекс и Браги. Предишната вечер имах разговор с Амелия, при който тя ми обясни няколко неща, които Алекс й казал за мен и няколко неща, които тя му казала за мен. И че той казал, че щял да говори с мен. Звучи много идиотски и мистериозно, а всъщност просто е лично, става дума за бившата ни връзка. Аз отдавана съм се убедила, че полза от това да говориш с Алекс няма - той смята, че е върхът, пък който е на друго мнение нещо се е объркал. Въпросът е, че тези разговори ме докарват до бяло светене с нелогичността и нелепите си обвинения. И с това, че подклаждат едно ирационално чувство за вина у мен. Все тая, чувствах се като опъната струна. Тъй като Пенчев можеше и да закъснее от работа се обадих на Браги да дойде по-рано и да не ме оставя насаме с Алекс. Майната му на феминизма, трябва ми приятел да ми държи ръката, проявявам слабост, да, човешко е. Е, петнайсет минути преди срещата Браги се обади, че закъснявал и вътре в себе си аз се разкрещях безсилно. След още десет и Алекс се обади, че закъснявал. Успокоих се, но вече се чувствах като прекарана през центрофуга.

Та, когато най-накрая се добрах до билярдните маси внезапно се оказа, че аз играя горе-долу като първия път, в който хващах щека. Сигурно нямах и два близки до прилични удара за цялата вечер. Усещах, че съм хванала щеката ужасно, но не бях в състояние да направя нищо по въпроса.

На няколко пъти в състояния близки до нервна криза съм успявала да науча 80% от материала за изпит за един ден. Така, че в този случай е помагал. Но истината е, че когато изпит ме е притеснявал, винаги съм го отлагала до последно, просто защото ме е страх, че ще видя неизбежния си провал по-скоро. Какво ти изпит, проваляла съм връзка от нерви - бях толкова стресната от развитието на нещата, че младежът реши да си спестим взаимното мъчене. Някакво идиотско състояние, в което усещам, че правя нещата погрешно, но физически не мога по друг начин. Също като с билярда. И понякога съвсем нелогично се оказва, че ме бива в неща, които никой не е очаквал от мен и съм зле в неща, които се очакват, просто защото първите ме стресират по-малко.

Мамка му и притеснителност, не мога да разбера лош ген ли имам или е придобито поведение. Най-вероятно е комбинация от двете.