През обедната почивка влязох в един магазин на съседната улица. Магазинчето е от типа “всичко за левче”, но е по-елитен - “всичко за 2,40″. Преди беше “всичко за едно евро”, ама инфлацията не прощава.
Там по-голямата част от звуковия фон беше окупирана от симпатичен на вид тийнейджър, говорещ на момиче на неговата възраст. Момичето правеше някакви обречени опити да огледа стоките в магазина, докато младежът дуднеше нон-стоп:
“Казвам ти, никакъв смисъл няма да си купуваш такива неща.А тези неща за баня са само способ да ви доят парите.” веднага използва случаят, че момичето хвана някво сапунче, той “Това ми го каза един мъж, който много разбира. Да ви взимат парите, като ги давате наивно. Няма никакъв смисъл, той ми го каза. Много е тъпо да се купуват такива неща. А това е магазин за 2,40 значи? Ма точно за 2,40, как са го изчислили…”
И така до безкрайност в различни вариации. Накрая излязоха без да купят нищо. Сигурно щеше да я подиграва до пенсия, ако бяха.

Между другото, младежът има известно право - не знам за нещата за баня, но съм се потрисала от количеството продукти за крака, които трябва да използваш според козметичните фирми. Има пудра, четка, пила за пети, дезодорант, лосион за крака, омекотяващ крем за пети, друг крем, гел и кой знае какво още. Общо взето на цената на седмица ядене, ако не са от скъпа фирма. Като прибавим и продуктите за други части на тялото, разсипията става пълна.

Само дето в случая момичето беше влязло в доволно евтин магазин, не смяташе да си купува някакви свръхскъпи или много на брой продукти, гледаше някви сапуни, мамка му. Обаче любезният й компаньон държеше да я предпази от грешките, още преди да е тръгнала да ги прави. Дори да беше влязала в луксозен магазин с намерението да си изхарчи джобните за свръхскъп гланц за устни с аромат на пъпеш (днес видях такъв) с граничеща с нула полезност - това пак не е повод за тази тирада.

Всеки си е башка луд и би дал за определени неща повече, отколкото е здравословно и обосновано да се даде за тях. Или би отделил повече време, отколкото си струва. Но това не е причина да му бъде непрестанно напомняно колко не е прав. (Не говорим за случая, когато човек лишава себе си или близките си от основни неща заради страстта си или когато непрекъснато трови другите с напълно незасягащи ги факти относно събирането на стари радиоапарати, примерно.) Но има хора, които сякаш се препитават от това да ти обясняват колко са тъпи харесвани от теб неща. Добре де, може да са тъпи, ако не си си посветил живота на тях, това няма особено значение. И дори ако аз се изпусна да обясня за това колко добър шампоан имат Клоран пред хора, на които им е през центъра за Клоран и шампоаните, още по-досадно е всички вкупом да изтърпят конското колко калпаво нещо всъщност са шампоаните и колко е наивно да смятам, че точно този действа.

Въобще хора, които действат по презумцията “мога да ти докажа за всяко нещо, че е кофти” са също толкова досадни, колкото защитниците на глупави идеи. Фанатичните вярващи са също толкова неприятни, колкото фанатичните атеисти, които те анатемосват само щото си стъпил в църква. Отдадените геймъри, на които дори най-личните им разговори се въртят около Дуум са също толкова досадни, колкото хората, считащи за свой дълг да прокламират вредата от всякакви компютърни игри. Жените, които по цял ден приказват за бои за коси, са също толкова кухи, колкото мъжете, които отделят същото време да обясняват колко тъпо нещо е козметиката, като че ли някой насила ги е накарал да сложат червило (тук жени може да се замени с мъже и обратно).

Не харесвам философията според която трябва да се радваш на всичко и да подхождаш към всичко без съмнения, обаче обратната е още по-неприятна.

Преди известно време писах за връзката между това колко (не)добре играя билярд и това колко съм изнервена. Вчера получих още едно потвърждение на това. Ходих да играя билярд с Петър, Аби, Базил и двама негови колеги. Съответно в първата игра аз и Петър набързо вкарахме по три топки поред (аз изпищях много невъзпитано , но пък много от сърце на третата и после се опитах да го съборя, хвърляйки му се на врата), забих осмицата на ръба на джоба, а той я вкара и спечелихме играта. Напълно ясно ми е, че при мен имаше и голяма степен на късмет, топките ми се подреждаха като по поръчка. Обаче нямаше и помен от онова треперене на щеката и отклоняване на топката с по две педи от мястото, на което съм искала да я пратя. А просто този път знаех, че дори и другите да спечелят аз ще се радвам за тях и че няма да трябва да слушам натяквания за това следващите две седмици. Както и че ще играем за кеф, а не за състезание. И то някак стана.

Разбира се, след първата игра реших, че съм се надскочила и тази вечер едва ли ще успея да играя все така добре, така че оставих Аби на мое място.

Между другото, реших, че ще се пробвам с къна и в момента резултатът е, че косата ми има цвят “кален морков”. Такива неща.

Днес освен астрономическата пролет, има и два други празника. Ден на астрологията и ден на разказването на истории. Много подходящо, доколкото според мен астрологията е точно измисляне на съчинение по картинка.:D
Така че откъснете кокиче и обяснете на някой колко харесвате телците и как той е типичен представител на тази стремителна, самоотвержена и интелигентна зодия. Как винаги знаели, че има една голяма тайна в живота си, като всички телци. И да не увисва нос, на всички телци най-накрая им провървява в любовта… Какво толкова, че e Дева…

Преди известно време писах, че съм за празнуването на всякакви празници включително и много странните и се заканих да направя раздел с такива. Е, ето и първият от тях.

Днес е денят на числото Пи. Четиринайсти март е избран, защото в американски формат се изписва като 3.14, а освен това се оказва и рожден ден на Алберт Айнщайн. Първият ден Пи е бил празнуван през 1988 в научния музей в Сан Франциско, който е кръгъл. Участниците в честването първо са го обиколили, а после са яли пай. (Това понеже на английски “пи” се произнася “пай”.) В някои унивеситети раздават безплатни пайове на тази дата. Въобще доста откачено, но пък някак идейно и добронамерено.

И линк към официалната страница на деня -

Едно време това, което най-много ме дразнеше в таксиджиите бяха децибелите и вида на музиката, която пускаха. Всеки път като се прибирах в 4 през нощта, за това разбираха всички съседи, тъй като такситата караха със свалени прозорци и надута докрай музика. “Омайна лунна нощ е, аз искам още, още, още” или съпоставимо стойностно парче. И после аз слизах от таксито. В един момент започнах да спирам такситата няколко сгради по-надолу и да минавам оставащото разстояние пеша.

Сега вече чалга слушат “само” около половината таксиджии и не я увеличават толкова. Напоследък обаче има друга потресаваща тенденция. Шофьорите дърпат седалката си толкова назад, че за пътника зад шофьора е физически вредно да има над 80 сантиметра крака. По възможност сгъваеми на повече места. Върхът беше, когато в едно такси място отзад въобще нямаше, така че пътувахме двама човека на половин задна седалка. Ся, вярно, близки сме си. Ако не бяхме, набързо щяхме да си станем. Но хайде не по този начин, а?

Всъщност темата започна в ето това ентри на Nicodile.

Много се е писало и говорило за феминизма, мачизма, правата и задълженията на жените и така нататък. В единия край са убежденията, че жената трябва да е боса и бременна в кухнята, а в другия - че мъжете си прекарват повече от половината време в това да подтискат жените.

Първо, разлики между половете има. (Открих топлата вода, а? Но не говоря за физическите.) На средностатистическо ниво. Жените средностатистически по-често се занимават с хуманитарни науки, а мъжете - с точни. Средностатистически жените се интересуват повече от мода, а мъжете - от фитнес. И всякакви подобни малки, но несъмнени разлики. Така е. Но това не означава, че всеки човек е представителна извадка от тази статистика или че е лошо да не е. И не на последно място - това са различия, а не разлики в нивото.

Стандартна заблуда е, че единият пол е средностатистически по-интелигентен. Според едната страна повечето нобелови лауреати и известни учени политици и т.н. са мъже. Според другата жените са тези, които се справят по-добре в училище, занимават се с повече дейности и често вършат повече работа. И двете страни, колкото и да е странно, имат право. Всъщност единственото достоверно проучване, което съм срещала стигаше до заключението, че средната интелигентност е еднаква, но при мъжете разпределението е по-равномерно, отколкото сред жените. Т.е. сред мъжете има повече много изявено интелигентни или неинтелигентни, докато при жените по-голяма част се въртят около средната интелигентност. Ако се замислите, вероятно най-умният човек, който познавате ще е мъж. Както и най-големият кретен.

Не може да се отрече, че е имало подтискане и “слагане на място” на жените дълго време(и сега все още съществува в отделни страни) . И че са били третирани като втора ръка хора, включително законово. Феминизмът не е възникнал като някаква странна приумица, а по необходимост. Сега поне законово нормите са еднакви за жените и мъжете. За съжаление морално това не винаги е вярно. Често обществото има различно отношение към мъжете и жените, макар официално да ги третира наравно.

Помислете колко пъти сте чували някакви упреци към мъжете шофьори по принцип. А всичките благословии по адрес на жените шофьори? Някога да сте чували, че мъж не става за някаква професия или пост (инженер, програмист, режисьор, директор)? А реплики “жената програмист е като морското свинче - както то не е нито морско, нито прасе, така и тя нито е жена, нито е програмист”, “аз на филми режисирани от жени не ходя”, “жените стават шефове като минат през повече легла”? И не става дума само за незлобливи майтапи, става дума за сериозно отношение в тази насока. Което може реално да се отрази на човек. Когато жена спи с половната квартал е курва, когато мъж спи с половината си квартал е готин пич. (Или Шпагата на Красна поляна, това съм го чувала лично.) И прочие.

И така, тук сигурно вече приличам на войнстваща феминистка. А аз не съм и смятам, че и това тяхното е сбъркано.

От една страна радикалните феминистки се опитват да докажат, че жените са по-висш вид, което е също толкова абсурдно, колкото и обратното твърдение. От друга дори тези, които признават равенството между половете, често преекспонират несправедливостите. Истината е, че въпреки различното отношение, то не е поголовно. И законово жените не са по-ограничени от мъжете. И че имат възможността да успеят като мъжете. Е, понякога на пътя на тази възможност се изправя някой, който казва “Чудесно, вие имате всички данни за исканата позиция, но аз просто не мисля, че жените стават за програмисти.” И в този момент войнстващите феминистки веднага биха размахали знамето на това как мъжете подтискат жените. Което автоматично включва праведния гнява на мъжете, които всъщност ей така, по случайност, не подтискат жените. Срещу феминистките, а евентуално и жените по принцип. И се получава омагьосан кръг. Най-сигурният начин да се създаде равенство между половете не е да се вика “вижте колко сме неравни”, а да се тръгне от идеята “равни сме и ето този конкретен случай на неравенство е порочен”, дори тези случаи да не са изолирани.

Феминизмът е започнал като наистина стойностна и ценна идея - равно заплащане за равен труд, равни права за равни задължения. Но напоследък се стига до крайности или вторачване в излишни подробности като разискваната в ентрито на Nicodile.

Има и много предразсъдъци, свързани с ролята на жената в семейството. Наскоро баща ми ме попита като смятам да се изнасям да живея с Петър, какво мога да готвя. Не, да съм му изброяла. Аз се изнервих от наложеното ми изброяване, което общо взето покрива два сладкиша и квото може да се притопли в микровълновата и накрая раздранено заявих, че в крайна сметка ако иска нещо специално, сам може да си го направи. Тогава баща ми вече беше тотално скандализиран от мен. Аз отбелязах, че имам приятели, които всъщност готвят доста повече от половинките си, а той изрази съмнение в сексуалната им ориентация. А той не е див и необразован човек, все пак, но въпреки това си има предразсъдъците.

Някога е било жизнено важно ролите на мъжа и жената да са разделени - защото какво ще стане, ако тя тръгне да ловува и остави него вкъщи да ражда деца? Ще изчезне човешкият род, това ще стане. Но сега не живеем в първобитния строй. Нито мъжете ловуват по принцип, нито жените трябва да раждат по дете на година, за да имат шанса едно-две от децата да оцелеят. Самото приготване на пилешка супа вече не изсква заколване на пиле, оскубване, изкормване, нарязване, пътешествие до близката горичка за подправки и отглеждане на леха със зеленчуци (включително браненето й от диви прасета) ежедневно. И да, нормално е това да е задължение главно на жената, ако тя работи по-малко напрегната работа от мъжа, както всъщност често се получава. Но не бива да се приема за някаква драма, ако понякога или дори постоянно не е така. Това важи и за всякакви “мъжки” или “женски” работи по принцип.

Не смятам, че мъжете и жените трябва да са еднакви. Но смятам, че трябва да бъдат оставени да си бъдат различни на воля, а не по някакъв шаблон. Не смятам, че трябва да се редуваме в миенето на чиниите по дни или да оправяме колата заедно. Но не мога и да приема, че трябва да гладя всичкото досадно пране само защото съм жена и точка. (Да живеят немачкаемите материи, спасили са сума ти връзки…)

И още нещо. За стандартните мъжки и женски черти на характера. Прието е, че мъжете са по-решителни, смели, действени и т.н. Докато жените са по-мили, разбиращи, комуникативни… Което е вярно в общия случай. Но всъщност най-ценните и приятни хора са такива, които в голяма степен съвместяват и мъжки, и женски качества. Чисто субективно, най-трогната съм била, когато приятели мъже са проявявали емоционално разбиране, а мен са ме гледали с най-голям респект като съм се държала като мъжко момиче. Така че лепененето на етикети просто не действа.

Снощи, минавайки по един централен булевард видях двама младежа седнали на тротоара с лице към един приземен прозорец на мазе. Бяха разположили малко храна на перваза, бяха седнали удобно и въобще имаха вид като че ли това е място, което смятат да обитават доста дълго време. В първия момент възмутено си помислих, че глей ся, клошарите вече взеха да спят директно на тротоарите. В следващия забелязах, че и двамата бяха облечени в онези небрежно неофициални спортни дрехи, които обикновено докарват като цена до около една моя заплата комплекта. После се загледах в прозорчето. През него се виждаше огромен екран в мазето, на който прожектираха някакъв филм, а двамата младежи просто си бяха устроили походно кино. А по каква логика в някакво случайно мазе даваха филми за мен ще си остане една от загадките на живота…

“27 е чудесно число - ” каза той “три на трета. Но все пак не забравяй, че колкото и да е хубаво, 28 е съвършено число*.”
Така в зародиш беше потушена депресията ми от това, че съм остаряла с още една година и числата стават все по-безкомпромисни.
Във вторник получих куп наистина прекрасни пожелания. Повечето хора, поне важните за мен наистина се опитаха да ме поздравят много лично и за разлика от минала година нямаше “И да не се държиш темерутски, а да станеш слънчице като Ланис” или каквито и да е насоки за развитие, само пожелания.

В сряда запознах нашите с Петър. Болеше ме корем от притеснение, но то пък мина миролюбиво и с лека взаимна симпатия.

В петък направих купон заедно с Петя, която имаше рожден ден ден по-рано. Купонът обаче не се получи, през цялото време ми беше притеснено. Първо Петя закъсня два часа след гостите, защото Тошо не идвал. Съответно нямаше нищо за ядене. Никола, Валери и Йоан юнашки споделяха чаша вода в кухнята и съвсем незлобливо коментираха колко е добра. По някое време Петя и Тошо дойдоха и аз му се навиках. Всъщност едва ли се е впечатлил, но през цялата останала вечер ми беше притеснено дали не си е тръгнал заради това. После се оказа, че и Браги просто е казал, че няма да идва и си е изключил телефона. Просто ей така. Оставих му полуядосана гласова, а после се замислих дали не се е случило нещо наистина лошо и аз не съм се държала адски грубиянски. Както и да е, два дни по-късно той се появи за да ме насоли ква съм била изискваща, как така ще искам от него да ми идва на рождения ден или да ми вдига телефона. И че бил много ядосан на форума, което мен ме спасява от чувството за вина, но не и от агресивно физическите ми желания към него. (Наскоро научих и че доверието, което съм хранила към него не е било толкова оправдано, посъбра ми се.) Куп хора си тръгнаха доста рано, което само ми доказа, че купонът умира напълно. Имаше около 20 минути, в които Емо го спаси, правейки някви чудеса от пластичност на фона на музика, ма не му стигаше толкова. А аз се чувствах полувиновна и полуядосана по няколко параграфа. Като на тръни и мината с валяк отгоре.

Но пък на който не му върви с емоциите, му върви с материалното. Като общ подарък получих mp3/mp4 player, а аз отдавна гледах мечтателно витрините с такива. Получих и деперсирана чаша с Йори, пухкава възглавница, пъзел и Ръковоство за полово зрели безделници. От нашите получих нов мобилен, а Петър ми е взел Wii. Аз бях с мислено паднало чене, за физически не ми стигнаха силите. В смисъл, вярно че на всички обяснявах, че това е Смислената Конзола, но не очаквах да я придобия преди да излезе третата версия и цената да падне достатъчно, за да я взема за децата, дори с риск да я разбият. В смисъл, толкова далечно бъдеще.

И така. Да си на 27 е сложно, но изпълващо и сладко-горчиво. Или поне така изглежда засега. На мен ми е за първи път, не знам.

*Съвършено число е такова, което е сбор от всичките си делители, без самото то.

Днес е 14 февруари. Свети Валентин, Трифон Зарезан, денят на археолозите и вероятно някой хиндуистки празник, за който нямам идея. Празнувайте ги. Поне един от всичките.

Прочетох няколко статии колко бил лош свети Валентин и какъв бил този гаден празник. И всичките аргументи не ме убеждават, макар някои от тях да съдържат доста правота.

Първото възражение е, че Валентин бил католически светец. Откъде накъде ние православните ще го празнуваме? Само че, нека ние православните с ръка на сърцето кажем колко често ходим на православна църква, постихме ли преди Коледа, празнувахме ли Успение Богоридично, примерно (това не включва имащите имен ден тогава)? Истината е, че всичките тези празници за огромната част от хората са станали повече светски, отколкото църковни. Когато някой каже Коледа първото, за което се сещам е елха и облечен в червено дядо, а не за яслите и малкия Исус. Когато ми кажат Великден първото за което се сещам са великденските яйца, а не разпятието. На именните дни не почитаме свети Иван, почитаме петте Ивановци, които познаваме. Повечето хора са така. Не абсолютно всички, но огромното мнозинство от хората които познавам. И Свети Валентин не е празник на светеца Валентин, празник на любовта. На цялата идея за това да обичаш някой, а не на някаква легенда.

Втората възражение е нещо в стил “А аз защо да празнувам тая лигавщина, а не хубавия празник на виното?”. Това е малко по-сложно. Ако нямаш любим човек, разбира се, празнувай чудесния празник на виното. Само не съди тези, които празнуват нещо различно от теб. А ако имаш гадже и предпочиташ да се напиеш с другарчетата, вместо да се видиш с нея/него, нещо във връзката ви куца яко.

Третото възражение е, че на човек вече му се гади от розово, червено, пухкаво и сърцевидно навсякъде. Освен това цените на розите скачат като да е 97-ма и цялата работа е тотално комерсиализирана. С това няма как да не се съглася. В смисъл, на мен трудно ще ми се пригади от розово, червено, пухкаво и сърцевидно, но това е само защото имам леко кичозен вкус. И нещата са тотално комерсиализирани. Но това не прави началната идея лоша. И цените скачат и преди първия учебен ден (и какви ли не други масови празници), което е много… селско, но това не прави идеята с подаряване на цветя на учителите лоша. И освен това не е задължително да сте комерсиални. Това не е нито Коледа с Дядо Коледа, нито рожден ден. За този празник повече отколкото за всеки друг важи принципа, че най-важно е желанието. Всъщност всичките дребни пухкави сърчица дават точно шанса да подариш нещо не твърде скъпо (добре де, ако не попаднеш на кожодер, надушил праничната треска), което обаче ще ти напомня за деня.

Четвъртият аргумент е, че по този начин хората, които нямат връзка биват депресирани. Всички други се суетят весело и носят червено, а цялата околна среда напомня на хората без половинки колко са сами. И с този аргумент съм съгласна. Спомням си времето, когато по цял ден на 14-ти вървях с почти изписано на челото ми “А аз ще карам Свети Валентин с нашите. Пак.”. Тогава празнувайте Трифон Зарезан. Или хванете приятел/ка и си прекарайте добре. Всъщност в гимназията повечето свети Валентини съм ги прекарала като си разменях по плюшена играчка с най-добрата си приятелка (щото се обичаме, пък, а и двете си падахме по плюшени играчки). После обсъждахме мъжете, стигахме до идеята кви са тъпи, че не са ни заискали отачяно все още и в общи линии си прекарвахме доста добре. Освен това аргументът “сдухва непразнуващите” всъщност се отнася за всеки празник. Коледа депресира много по-могъщо хората без семейства, абитуриентските балове докарват горчива носталгия на остаряващите, на рождените дни всички танцуват с рожденичката, а ти си седиш в ъгъла…

Петият и един от най-важните аргументи е, че не може да си празнуваш любовта само в един ден. Че не може, не може. Никой не те кара да е само този ден. Ти и рожденникът го уважаваш не само на рождения му ден, но това не пречи за него да покажеш малко повече внимание, нали? И именно затова аргументи в стил “цяла година ми сумти, а точно днес ми изтърсва няква тъпа плюшка” ми звучат несеризоно. Проблемът не е в деня и плюшката, а в цялата година.

И за да не кажете, че не виждам лошите страни на този празник - това съм го писала преди 5 години около 14-ти, мисля че началните пасажи са показателни. (Бяхме млади и наивни, пишехме странни разкази и ги посвещавахме на повече хора, отколкото средностатистическа книга, край на лирическото отклонение.) Да, истерията около празника е крайно дразнеща и плоска. Но това не значи, че не може да се мине и без нея.

И последно - просто празнувайте. Каквото и да е, както и да е. Празнувайте го тоя живот, който всички казват, че не бил безкраен празник, но пък нищо не пречи да се опитаме да го направим. Не празнувайте задължаващо, насилено, тържествено или излишно скъпо, просто празнувайте някак.

Миналата година празнувах Деня на черната котка. Сладки са, пък. Щях да празнувам и Деня на хавлията (онази от Пътеводителя на галактическия стопаджия) и Деня на палачинките, но просто ги забравих. Смятам в най-скоро време да сложа нова категория в блога, в която да пиша за разни такива странни празници. И някой ден, когато напълно непознат човек ми каже на улицата “И честит ден на велосипеда със скорости” (след като почти се блъснем на велосипедната алея) ще се почувствам като че ли вярвам в тоя живот с пълна сила.

Та, значи в събота се изнасям да спя при моята голяма любов. И си палим свещи. Щото дори малката му нощна лампа може да те заслепи, а голямата директно докарва болки в главата и шум в ушите при повече вглеждане. И свещите бяха логичния избор. Ок, лъжа. Всъщност просто адски харесвам светлина на свещи, но ме е срам да бъда толкова клиширана.

Та, по някое време заспиваме, все едно и двамата сме полуумрели от умора. А после аз се събуждам от изругаване и настоятелното “Коте, ставай”. Ся, добре започна с “коте”, обаче защо продължи по този брутален за неделя сутрин начин? (Между другото, принципно съм против всякакви меченце-кукличке-сладкишче обръщения, но когато “коте” е казано от върл котколюбец като него няма как да не го приемам като огромен комплимент.)

Аз се надигам в леглото с все още затворени очи и пълно неразбиране на ситуацията. В следващата секунда осъзнавам, че въздухът не мирише както трябва. И не звучи както трябва, освен това. Твърде много съска и пращи за нормален, миролюбив въздух. Мигновенно се ококорвам и виждам как по шкафа се плъзгат пламъци от около половин човешки бой, а той скача и събаря горящите неща на земята. Мен по някаква причина въобще не ме е страх, защото с полузаспалия си мозък съм решила, че за да стане лош пожар, огънят непременно трябва да стигне до завесите. Още едно клише, което съм научила от филмите. Аз се чудя дали от мен се очаква нещо друго освен да седя и да гледам ошашавено, примерно да се затичам надолу с викове “Пожар, жените и децата да излизат първи!”. Или да нося кофи с вода? Много клишета станаха, а аз дори не сещам къде им седят кофите. После дори се оказа, че знам, но кой да се сети навреме… През това време той ми решава дилемата като изсипва шише минерална вода върху горящата купчина. Тя очевидно се сдухва и изгасва. Аз продължавам да седя и да гледам в стил “преди малко тук кацнаха едни зелени и казаха, че идвали с мир”.

А после той просто каза “добре, че не беше нещо повече”. Нещо, което адски ме трогна. В смисъл, повечето хора, включително аз, биха се ядосали на щетите и/или уплашили от преживяването. Той обаче реши да гледа големите, а не малките неща. Да, и малко след това открихме колко близко до две запалки (които могат да гърмят доста зле при неправилните обстоятелства) всъщност е стигнал огънят.

Чудя се дали да не откажа романтиката, очевидно е опасна за здравето и живота.

Песен (припевът, на която придобива различно значение за мен): Bangles - Eternal Flame