От сърце и душа

Това, както споменах и в едно предишно ентри е първият разказ, който завършвам от доста време насам. И понеже вече го публикуваха в Шедоуденс, реших, че мога да го пусна и тук. Разбира се, на второ прочитане (т.е дванайсто, но второ след излизането) видях разни недомислици и грешки, но ще го оставя така. И само предупреждавам - доста е дълъг

Светът се размива, небето е бездна,
а в земята виждам само пръстта.
Нещо в мен бавно изчезва
и се питам имам ли душа.

Той се превъртя и скочи на пода от гардероба ми, където седеше преди това.
– Сигурна ли си, че не е тук? – попита той.
– Можеш да огледаш цялата стая. – Учтиво се отместих от пътя му. – Потърси я сам.
– Изгубих душата си – каза той. – Трябва да ме разбереш.
След което отвори гардероба и затършува. Надникна под леглото и зад библиотеката, накрая дори повдигна дюшека.
– В тази стая има само една душа – заключи той. – Твоята.
После се хвърли и обхвана лицето ми с ръце, стисна го, а в ума ми затанцува дъга от светлини. Нежни и топли, толкова топли ръце. Не горещи, просто приятно стоплящи. Топлина, която изпълва отвътре. На която ти се иска да се оставиш и отдадеш напълно. Така се крадат души.
– Глупак – промълвих аз. – Нима мислиш, че бих държала душата в тялото си?
Беше очевидна лъжа, разбира се, но той веднага отпусна ръцете си и умът ми се избистри.
– Съжалявам. – Той наведе глава засрамено. – Имам нужда от душа. Пристрастил съм се някак.
– Деградация, а? – ухилих се злорадо аз.
– Абсолютна – съгласи се той и също се усмихна насреща ми.
– Все едно душата ми нямаше да ти хареса. Твърде чуплива е и не е привлекателна.
Той притисна длан към основата на врата ми за миг.
– Тъжно е, когато в едно толкова младо тяло има толкова остаряла душа. – Той ме погледна с внезапна загриженост, после се усмихна. – Защо не ме оставиш да ти я сменя с някоя по-хубава? Съвсем нова, почти неизползвана и така нататък.
– Не, благодаря.
– Говоря съвсем сериозно. Напоследък все по-често изглеждаш сякаш знаеш, че небето ще се стовари върху теб. Би ти помогнало да забравиш всичко това.
– И двамата знаем, че ми трябва само ново и почти неизползвано сърце – въздъхнах аз.
– Помисли си пак за душата.
Той ми махна за сбогом, след което отвори прозореца и със засилка скочи на покрива на съседната сграда през улицата.

Нямам надежда, нямам и вяра,
не си спомням за любовта.
Празнотата на мястото й ме кара
да се питам имам ли душа.

Та това е Торн. Най-добрият, всъщност единственият ми приятел. Когато имаш вроден порок на сърцето, нямаш много приятели. По простата причина, че приятелите би трябвало да те вълнуват. А всеки, който те вълнува, бива учтиво разкаран. Само че Торн не може да бъде разкаран по стандартния начин. По досега известните нестандартни също.
Спомних си първия път, когато видях Торн. Седях на пейка в парка и галех някаква дружелюбна бездомна котка, а майка ми разопаковаше пакет със сладки. Аз дори не го забелязах, преди котката да скочи от скута ми и да се наежи. Изсъска злобно и приклекна, а аз се вторачих объркано в него. В следващия момент се случиха няколко неща в бърза последователност. Котката се стрелна и го одра по лицето, а той я удари силно с опакото на ръката си. Казват, че котките не падат по гръб. Тази също не го направи. Падна на главата си, преметна се и остана така. От едната й страна се процеждаше кърваво петно. Някъде по средата на това аз бях станала, закрила уста с ръце, а после се бях свлякла на земята. Известно време просто стоях вторачена в мъртвата пухкава топка, а после гласовете през мъгла започнаха да се процеждат до ума ми.
– …хапче? Чуваш ли ме? Трябва ли ти хапче?
Майка ми се опитваше да привлече вниманието ми като ме разтърсваше с една ръка, а с другата ровеше в чантата си за антистенокардин. Непознатият просто стоеше на същото място с две кървави резки на бузата си и ме наблюдаваше с безличен интерес.
– Какво стоите там? – нахвърли се върху него майка ми. – Безотговорен идиот! За малко да й докарате сърдечен пристъп, знаете ли колко е зле? И не можете да убивате котки по средата на парка…
След това неоспоримо заключение тя се зае да ми натъпче антистенокардина в устата и да ми помогне да се довлека до пейката. Всъщност осъзнавах, че пейката беше на не повече от метър от мен, но някак не можех да схвана в коя посока точно. С периферното си зрение видях как той се обърна и си тръгна, докато сядах обратно на пейката.
Мислех, че повече никога няма да го видя. Тогава още не знаех, че смисълът да правиш прогнози за Торн е почти токова голям, колкото да играеш покер с карти от Монополи.
Два дни по-късно майка ми изгаси лампата в моята стая със съвета да се наспя хубаво. Който аз, както винаги, щях да последвам, ако не беше дразнещия шум на хлопащия прозорец. Станах и го отворих, след което затръшнах едното крило. В момента, в който натиснах другото, една длан обви рамката и го задържа отворено.
Аз стреснато вдигнах поглед и срещнах очите му през стъклото. Стоеше на тесния корниз под прозореца и държеше рамката му, гледайки ме пронизващо.
Отстъпих. Имах най-доброто желание да запищя с цяло гърло като примерно момиче, но успях само да си поема дъх малко по-шумно. Той отвори прозореца докрай.
– Съжалявам, че убих котката ти. – Все още стоеше на корниза. – Нямах желание да го правя.
– Не беше моя. – Не знаех какво друго да кажа.
– Все едно, не исках да причинявам това. – Той махна с ръка. Не бях сигурна дали говори за убитото животно, или за мен. – Няма ли да ме поканиш да вляза?
Аз вдигнах рамене, което той предпочете да разтълкува като покана. С лекота прескочи перваза на прозореца и се отпусна на креслото до него.
– Как стигна до тук? – успях да се окопитя достатъчно, за да проговоря.
– През прозореца, сама видя.
– Да, но защо дойде?
– За да ти се извиня за котката, казах ти… – Лицето му продължаваше да е с безразлично изражение. Започвах да се ядосвам.
– Аз да не съм вчерашна идиотка? – изкрещях насреща му. – Кой си ти и откъде накъде си се разположил в стаята ми посред нощ?
– Ти ме покани, едва ли си забравила – отвърна той със същото отегчено изражение.
Аз вдигнах ръце, после ги отпуснах безсилно и за първи път в седемнадесетгодишния си живот изругах. Бях го чула в един филм и ми се видя адски подходящо.
И тогава сякаш маската му се пропука и се свлече. За момент се уплаших, че ще се ядоса, но той просто удари по ръкохватката на креслото и се заля в смях. Беше странно как това аристократично мрачно лице може да се преобрази така.
Беше прекалено. Беше късно, бях уморена, а по средата на стаята ми стоеше непознат със странния навик да влиза през прозорците. И аз не можех да направя нищо. Така че просто на свой ред избухнах в смях.
– Все пак, кой си ти? – попитах след като се успокоих от истеричния изблик на смях.
– Не е нужно да спазваш добрия тон. Питаш кой съм, когато всъщност се интересуваш какво съм.
– Какво си? – машинално повторих аз.
Вместо отговор той внезапно се хвърли през прозореца с разтворени ръце. За миг силуетът му застина на фона на прозореца както някаква абсурдна статуя на Христос от Рио де Жанейро застанала на перваза ми, а после тялото му потъна надолу. Имаше пет етажа до улицата. Чу се глух удар. Аз се стрелнах към прозореца, очаквайки да видя безжизнено тяло долу. Вместо това видях как той тича към мен. По стената. По напълно отвесната стена на сградата. Гладка, равна и нека повторя, отвесна. Малко преди да стигне до моя етаж приклекна и скочи, хващайки се с ръка за корниза. После се издърпа върху него и отново застана срещу мен.
– Вече знам какво си – констатирах аз. – Най-откаченият ми сън от онзи с Майкъл Джексън и танцуващите равини насам.
– Мислиш, че съм сън? – Той обви ръка около кръста ми и ме вдигна. Внезапно загубих почвата под краката си и изпитах ужасяващото чувство, че стоя във въздуха и всеки момент ще падна. После осъзнах, че всъщност съм застанала доста стабилно на корниза, макар в краката ми да имаше бездна. Поех си дъх облекчено. И тогава той скочи заедно с мен.
Не знаех, че три секунди могат да бъдат толкова дълги. Цялата първа ужасно ме беше страх, през втората наблюдавах преминаващите покрай мен етажи и дори започна да ми харесва, а в третата с известна изненада установих, че той протяга ръка и забива пръсти в стената, оставяйки следи в мазилката. Скоростта леко се забави, докато с едно последно дръпване не спряхме. Той висеше на една ръка на около метър над земята, а с другата държеше мен. Усмихна ми се, после се пусна и леко се приземи долу. Аз също, но не толкова леко, тъй като ми е трудно да пазя равновесие и да преживявам шок едновременно.
– Обаче имам и сънища, в които падам – упорито отбелязах аз. – Но ти не си от тях – добавих бързо, когато видях, че отново протяга ръка към мен. – Макар че все още не разбирам какво си.
Погледнах към пръстите на протегнатата му ръка. Те изглеждаха леко охлузени там, където при нормален човек биха били изранени до костите. Странно, но не изпитвах никакъв страх, въпреки че всичко отдавна беше минало границите на нормалността.
– Може би съм твоят ангел-хранител. – Усетих лека подигравка в тона му.
– Няма начин, те не убиват котки. По същата причина не се класираш и за Дядо Коледа – троснах се аз. – А и ако имах ангел-хранител, щях да съм го усетила. Но нямам.
Подигравката изчезна от лицето му.
– Е, и моят ангел-хранител се е отказал от мен доста отдавна, значи имаме нещо общо. Аз съм Блуждаещ.
Завъртях очи към него с театрална насмешка.
– Не, не говорех в метафоричния смисъл. Нямам предвид, че съм объркан или заблуден. Това е името, което се използва за такива като нас. Хора, чиито тела се възстановяват толкова бързо и пълно, че не остаряват и твърде трудно могат да бъдат наранени. Сама видя какво е.
– Защо точно Блуждаещи?
Той седна на ниската ограда до мен.
– Дълга история е. – Отново ме загледа с онзи леко присмехулен поглед. – Но пък ние имаме цяла нощ…
– Чудесно, аз отивам да се наспя, а ти можеш да я опишеш в свободна форма и сутринта да ми я оставиш до възглавницата. – Беше плоска шега, но той се изсмя тихо.
– Е, тогава ще се опитам да я скъся. Вечният живот е хубаво нещо. Поне първите двеста години например. Но после внезапно започваш да усещаш как умираш. Тялото ти е по-здраво от всякога, животът ти е идеален, а ти умираш. Видях трима човека просто да спират да живеят пред мен, макар да не успяваха да умрат.
Той замълча, а после шумно си пое дъх.
– И тогава някой случайно откри истината. Просто ние живеехме твърде дълго. А душите не са предвидени да се употребяват повече от един човешки живот. И накрая оставахме без души.
– Не разбирам. Винаги съм смятала, че душата е някаква религиозна хитрост, с която Църквата подмамва вярващите. И понеже материалните неща са й малко, щедро раздава души. Всеки, който се покръсти, получава като бонус една такава, нали се сещаш.
– Да, сещам се. – Той се усмихна. – Едно време инквизиторите много се радваха точно на такива изказвания. Но ти имаш ли представа какво е определението за душа? На Църквата или на някой друг?
Поклатих глава отрицателно.
– Е, и аз нямам, затова го използваме доста условно. Може би е по-подходящо да се каже душевност, дух, или дори инстинкт за живот, ако искаш. Просто онова нещо, което те кара да искаш да живееш. Без него не се чувстваш жив. Усещаш, че светът около теб продължава, но това не те интересува. Нищо не е в състояние да те накара да почувстваш каквато и да е емоция, да се влюбиш или да намразиш нещо. Постепенно започваш дори да не си в състояние да помниш нещата около себе си. Защото не ти правят впечатление. Просто се отдалечаваш от живота. Не мисля, че бих могъл да почувствам нещо по-близко до изгубването на душата си.
– О… чувствал си го? – Аз се поколебах. – Но ти изглеждаш съвсем жив… имам предвид, не само физически…
– Сега имам душа. Оказа се, че все пак природата винаги има резервен изход. Разбрахме, че можем да взимаме и от чуждите души, за да заменим своята.
– Как така? – изумих се аз.
– Държиш ли да ти покажа?
Отдръпнах със звучно и недвусмислено ръмжене.
– Е, в такъв случай май няма друго за разказване. И наистина стана късно. Ще те върна у вас.
Под връщане у нас той имаше предвид качване до покрива на съседната сграда, прехвърляне на балкона над нас и рязък скок до отворения ми прозорец. Вече направо ми харесваше. Той се обърна и прекрачи през рамката на прозореца, докато аз се взирах в него в опит да запомня чертите му в последните секунди на познанството ни. Имаше нещо горчиво-сладко в това. Когато осъзнаваш, че идва краят на нещо необикновено и чувстваш едновременно радост, че го е имало, и тъга, защото все пак е край. Сигурно така се чувства човек като губи малко от душата си. Каквото и да е тя.
– И в сряда си облечи нещо друго, а не тази абсурдна пижама на теменужки. И две копчета на ключови места, така да се каже, са скъсани, между другото…
Мисля, че подскочих.
– С-с-сряда?
– Да, в сряда, утре вечер имам друга работа. – Аз седях и го зяпах зашеметено и вероятно доста глуповато. – Ако си заета, мога да дойда в четвъртък или петък. – Каза го така, сякаш се подразбираше, че се срещаме всяка седмица. След като аз само поклатих глава сащисано, той си тръгна през прозореца. Толкова за чувството на обречено-драматична романтика. И някак въобще не съжалявах за него.

В срядата си легнах както обикновено. Направих всички усилия да си избия от главата, че той въобще ще се появи. Твърде много щях да се разочаровам, когато не го направи. Сърцето ми беше достатъчно зле, за да го разбиват допълнително. Нарочно си сложих същата пижама, на която напук не бях зашила копчетата. И все пак нямаше да съм нормален човек, ако някъде дълбоко в мен я нямаше онази надежда, че има шанс чудото да се случи. Към единайсет часа надеждата беше поувехнала, в полунощ отиде в най-далечния ъгъл на ума ми да се срамува, а в един я изритах и от там. Станах и отидох да затворя прозореца. Светлините на града вече угасваха и луната хвърляше бледа светлина върху сградите.
Също и върху неговия силует седнал на корниза.
– Не може да се каже, че си много точна на срещи, нали? Вися тук повече от два часа. – изправи се той.
Това е. Сега просто ще получа сърдечен удар и ще падна на пода. Продължих да стоя на мястото си, без да обелвам и дума.
– Хм, явно просто си забравила, че имаме среща, пак си с онази пижама. – Лицето му бавно се отпусна и той продължи с изненадващо топъл тон. – Не вярваше, че ще дойда, нали?
– Не точно. По-скоро не смеех да се надявам – признах си, гледайки съсредоточено десния палец на крака си. – А ти защо просто не влезе? Беше отворено.
– Не върши работа да отвориш само прозореца. Трябва и малко вяра, нали се сещаш.
Аз само се ухилих щастливо и му посочих прилежно приготвените си дрехи на стола.
– Намираше ми се и вяра.
Облякох се и след малко бяхме на улицата. Странният му начин на придвижване вече ми се виждаше безкрайно удобен и дори не се замислях, че не е съвсем нормално да излизам през прозореца. Той спря едно такси и каза нещо на шофьора. Таксито направи обратен завой се понесе към крайните квартали. След още няколко минути вече бяхме извън града. Колата внезапно спря по средата на нищото. Около нас се виждаше само леко огряно от луната безкрайно поле, тясна ивица дървета и някакви хълмове в далечината. Някъде зад нас бяха отслабващите светлини на града. Торн слезе и заобиколи, за да дойде от моята страна. Шофьорът се обърна към мен:
– Познавате ли добре този мъж? Имате ли нужда от помощ? Мога да викна полиция или да тръгна, докато е навън.
Осъзнах, че вероятно наистина изглежда доста подозрително. По-лошото е, че аз действително не го познавах и не бях сигурна дали нямам нужда от помощ. Погледнах към него за подкрепа, но той беше клекнал на шосето и си връзваше обувката съсредоточено. Шофьорът продължаваше да ме гледа настойчиво, готов да даде газ всеки момент.
– Не, благодаря. Просто едни приятели са опънали палатка малко по-навътре в горичката и на мен и брат ми ще ни е най-лесно да минем оттук – отговорих аз. Отговорът явно го успокои, защото се усмихна и вдигна ръката си от скоростния лост. В този момент Торн отвори вратата от моята страна и подаде на шофьора банкнота, като му каза да задържи рестото. После ме поведе навътре в полето. Известно време вървяхме мълчаливо, а после внезапно той се разсмя.
– Палатка в горичката, а? Дори аз нямаше да го измисля по-добре.
– Естествено, че нямаше – отсякох аз. Пак бях навлязла във фаза, в която нелогичността му започваше да ми лази по нервите. – Но щеше да ми е доста по-лесно, ако имах поне някаква идея защо сме дошли тук. А не да се чудя като шофьора дали просто няма да ти е най-удобно да зарежеш тялото ми тук, след като ми прережеш гърлото!
Той обаче въобще не се впечатли от виковете ми.
– Ако ти бях казал, нямаше да е изненада.
– И къде е изненадата, защото аз не мога да я видя?
Той посочи полето.
– Това е изненадата. Погледни – какво виждаш?
– Поле. Трева – сухо отсякох аз с ръце на кръста.
– И ти си права, като се замисля. – Май вече ръмжах. – Но не е това. Това е свобода. Имаш празно пространство. Никакви хора на километри. И можеш да правиш каквото си искаш. Знаеш ли какво ми направи впечатление в теб? Колко бързо свикна с падането. Обикновено хората първия път просто онемяват. Следващите няколко пъти крещят. След десетина пъти вече само потреперват и ме гледат лошо, когато протегна ръка към тях. Трябва доста време, докато им хареса. А на теб ти хареса още в началото. Сякаш имаше нужда от свободно падане повече от другите.
Известно време го гледах, премисляйки казаното от него.
– Предполагам, че просто нямам някои неща. Заради болестта, нали се сещаш. Спазвам режим. Лягам и ставам по програма. Не ходя на училище, защото ученето в къщи е по-удобно. Не спортувам, защото е опасно. Не общувам с хора, за да не се пренатоварвам. Винаги нося в себе си хапчета, винаги стоя някъде, където майка ми да може да ме вижда, ако ми стане лошо. Вечно съм заобиколена от някакви проклети осигурителни мрежи, които да ме удържат, ако падна. И в крайна сметка аз се чувствам като хваната в мрежа. – Мисля, че винаги бях усещала това, но никога преди не го бях казвала, дори не си бях позволявала да го мисля. – И си струва да падна, дори само за да разбера, че мрежата я няма.
Той промърмори, че ще ме хване, ако падна.
Тази нощ се научих да танцувам котийон, да правя циганско колело и да пея с пълен глас неприлични коледни песни посред лято. Знам, че и трите неща едва ли влизат в най-полезните умения на човек, но за мен бяха ужасно важни именно заради това.
След това продължихме да излизаме по няколко пъти в седмицата. Говорехме по цяла нощ, разхождахме се из обезлюдения град. Всичко беше като някакъв сън, накъсан от периодите на реалност. Пикника на върха на телевизионната кула. Обикалянето из зоологическата градина в два през нощта и едва сподавения смях, докато се криехме от нощния пазач. Торн винаги успяваше да измисли странни, но пък запомнящи се начини за прекарване на времето. Затова бях доста изненадана, когато ми каза, че тази вечер сме щели да ходим в някакъв клуб.
– Дискотека? – Аз го погледнах леко разочаровано. – Защо да ходим там?
– Не е ли това начинът, по който хората на твоята възраст се забавляват?
– Сигурно. Но не и аз.
– Няма да ти навреди, ако пробваш. И тъй като едва ли ще отидеш сама… Пък и къде другаде ще успееш да приложиш новопридобитите си танцови умения?
– Да, танцуването на котийон и мазурка в дискотека сигурно ще предизвика масово възхищение… – Аз повдигнах вежда.
– Ето, виждаш ли колко добре се разбираме – заключи той. За момент си помислих, че говори сериозно, но после видях, че едва се сдържа да не се изсмее.
Всъщност беше забавно. Забавно по малко твърде шумен начин, но танците увличаха. Преди да срещна Торн, не бях танцувала, но той твърдеше, че имам естествен талант за това. В началото танцувах само с него, а после се сляхме с някаква голяма компания от съседните маси и Торн седна. Танцувах доста, особено с един от мъжете в компанията. Когато се обърнах към Торн, той откровено ми се хилеше и показа два вдигнати нагоре палеца. Аз му се изплезих вдъхновено и се обърнах с гръб. Мисля, че това беше моментът, в който се почувствах влюбена. Не в мъжа, в Торн или в някой друг. Просто влюбена в живота и щастлива.
След около час се върнах обратно при Торн. Бях останала без дъх и реших да изляза за малко извън задимения клуб. Намерих някакъв сервизен изход и се озовах в тясна уличка зад заведението. Поех въздух дълбоко и се облегнах на стената. В този момент чух, че вратата се отваря. Обърнах глава и видях момчето, с което танцувах, да излиза. Усмихнах му се и понечих да кажа нещо. Той обаче не отговори. Сложи ръце на стената от двете ми страни и се наклони към мен. Аз се дръпнах и се опитах да го отблъсна.
– Виж – започнах аз. – Съжалявам ако си ме разбрал погрешно. Просто това ми е прекалено бързо и…
Той сякаш не ме чуваше и ме затисна плътно към стената, без да обръща каквото и да е внимание на думите ми. Аз отвратено го блъснах. За момент той отстъпи назад и ме освободи. Понечих да се махна, но един силен шамар ме залепи обратно към стената. Изгледах го невярващо. Вторият удар ме извади от вцепенението ми и аз се опитах да побягна, но с един жесток ритник в крака той просто ме свали на земята. Наведе се над мен и протегна ръка към роклята ми. Започна да я къса, отбивайки некоординираните ми удари с ръце с безстрастна лекота. Ръцете му болезнено ме притиснаха към студения, грапав бетон. Погледът му минаваше през мен, сякаш без да ме забелязва.
В този момент лицето му се изкриви и главата му се отметна назад. Внезапно той се махна от мен, сякаш придърпан от невидима сила. Невярващо осъзнах, че Торн го е хванал за косата с изпъната ръка и го вдига за нея. Мъжът се опита да го удари, но Торн улови ръката му и я натисна, докато не се чу изпращяването на костта. След това с унесена усмивка хвана и другата му ръка. Счупи и нея. Аз станах и му извиках да престане. Не ми обърна никакво внимание. Хвърли ужасения мъж на земята и приклекна до него. Обхвана лицето му с ръце и го погледна в очите с някаква извратена нежност. Инстинктивно усетих, че става нещо ужасяващо. Изкрещях му истерично да спре. Той отметна глава назад. Мъжът до него потрепери. За момент в очите на непознатия проблесна нещо, което… не знам, просто само за миг лицето му изглеждаше ужасно красиво и одухотворено. После се сгърчи и лицето му застина в някакъв странен тик, а езикът му се показа между устните. Тялото му глухо падна на земята.
Торн се изправи и ме погледна. Имаше нещо неописуемо в очите му. Нещо дълбоко и страшно. Аз отстъпих крачка назад, а после се обърнах и побягнах. Вятърът изсушаваше течащите по лицето ми сълзи и пронизваше тънката, скъсана дреха. А аз тичах, препъвах се, едва запазвах равновесие и пак продължавах да тичам.
Той успя да ме настигне чак след две пресечки. Опита се да каже нещо, но спря. Само протегна ръцете си с длани, обърнати нагоре. Онзи, старият жест, който демонстрира, че нямаш оръжие и нямаш намерение да нараняваш. Аз се обърнах и продължих бавно, а той вървеше на метър от мен без да си казваме и дума. Когато стигнахме до нас, той протегна ръка за да ме качи до прозореца, но аз я отблъснах. Качих се по стълбите и си отключих. Успях да претичам до стаята си и да се пъхна в леглото преди майка ми да дойде да провери какво става.
– Бях за шоколад до денонощния, много ми се ядеше. Изядох го по пътя – казах аз преди тя да е казала и дума. – Много ми се спи. Лека.
Майка ми беше толкова сащисана от безцеремонността ми, че си спести речта за опасностите през нощта, за опасностите, когато съм сама без лекарства, вредата от шоколада и от това да излизам, без да й кажа, и само ми пожела лека нощ на свой ред. А може би просто усети, че имаше нещо повече.

Петнайсет дни по-късно аз бях все така ужасена от нечовешката му страна, на която бях станала свидетел. А човешката ми липсваше разкъсващо силно.
Станах и отворих прозореца. Разбира се, той не беше там. Чудесата се случват само по веднъж, също като смъртта.
Легнах в леглото си и погледнах трите изрезки от вестник. И в трите се споменаваше как в ранните часове на деня зад известен нощен клуб бил намерен Е.Г. (24) с две счупени ръце и в неадекватно състояние. След като го гипсирали, го преместили в психиатрия, тъй като бил абсолютно неконтактен. Единият вестник заключваше, че полицията не си върши работата, вторият – че дискотеките са опасно място, а третият директно вадеше предположението, че високата музика разграждала мозъчните клетки. Леко се усмихнах на последното, а после сложих изрезките в металната кутия от бисквити и ги запалих с клечка кибрит. Изтърсих пепелта през прозореца. Толкова за тази история. А аз просто щях да си отспя. Колкото повече, толкова по-добре.
Часовникът зазвъня оглушително. Явно бях забравила да го изключа. Бих му един юмрук и гадта млъкна. После пак се разврещя. Аз вече го ударих премерено по копчето за спиране. Той спря. И после пак започна. Аз ядосано го сграбчих и вече съвсем съсредоточено натиснах копчето. Обърнах се и понечих да го оставя. А Торн понечи да включи алармата пак.
Подскочих. Подскочих полулегнала. Не, не мога да го повторя.
– Какво правиш тук?
– Опитвам се да те предпазя от това да проспиш живота си, или поне тази част от него – отговори той невъзмутимо.
– Как дойде?
– През прозореца, мислех че сама ще се сетиш – Този разговор май вече го бях водила.
– Ясно, а защо дойде?
– Ми снощи имаше някакъв пожар у вас, реших да видя какви са щетите.
Тръгнах да казвам нещо, но се спрях.
– Ти откога си тук?
– В стаята ти – от малко преди около час, а в квартала просто се навъртах от време на време.
– Върви по дяволите – заявих аз убедено и му се хвърлих на врата.

После нещата сякаш тръгнаха по старому с нощните разходки и дългите разговори. Докато един ден майка ми съобщи, че ме търси заместник-директорът на училището, към което взимах изпити като частна ученичка. Бях доста изненадана от факта, тъй като в училището имаше само един заместник-директор и той беше жена.
– Отиди в друга стая, за да говорим спокойно – чух гласа на Торн. След като затръшнах вратата на стаята си, той продължи забързано и притеснено, почти истерично. – Виждала ли си някъде у вас медальон с разлистено клонче на него, леко японски стил, леко претрупан?
– Не съм, не знаех, че си падаш по източен кич.
– Сигурна ли си? – Той въобще не обърна внимание на незлобливото заяждане.
– Да. Много ли е скъп? – Започвах да се притеснявам от напрежението в гласа му.
– Не, не струва почти нищо, можеш да си купиш 10 такива дори с твоите джобни. – каза той мрачно. Аз чаках. След няколко секунди мълчание той продължи. – Само че за мен е твърде ценен. Той е това, което държи откраднатата душа към мен.
– Тогава защо не си вземеш нов?
– Не разбираш. Не е важно какъв е предметът. Този медальон не е нещо особено. Не е талисман, няма магически сили и не мога да поразявам хората с мълнии с него. Просто всеки път, когато взема нова душа, мога да я задържа много по-лесно и да я използвам по-дълго като я прикрепя към предмета, а него нося със себе си. И сега съм го изгубил.
– Съжалявам. – Усетих как паниката се надига и в мен. – Мога ли да направя нещо?
– Засега не, просто довечера ще претърсим стаята ти.

Вечна, дълбока, нетленна
нематериално красива душа.
Как би била така съвършена,
без да имам и част от това?

Той се превъртя и скочи на пода от гардероба ми, където седеше преди това.
– Сигурна ли си, че не е тук? – попита той.
– Можеш да огледаш цялата стая. – Учтиво се отместих от пътя му. – Потърси я сам.
– Изгубих душата си – каза той. – Трябва да ме разбереш.

…

Няколко нощи по-късно той отново стоеше пред гардероба в стаята ми, докато аз се люлеех на един стол, подпряна на бюрото.
– Гърция? – попитах аз. – Как си могъл да зарежеш глупавия медальон чак в Гърция?
– Е, Гърция винаги е била място, където да остане душата ти… – ухили се той. – Рекламните брошури не грешат.
Аз се усмихнах малко криво.
– Нека да видим разбирам ли правилно – докато те нямаше, си прескочил до Гърция, зарязал си медальона някъде и сега ще ходиш да си го търсиш?
– Не ме разбираш правилно. Ще ходим да го търсим – каза той, ровейки под леглото ми. После се изправи с триумфална усмивка и прашен куфар в ръка. – Ще ти свърши работа. Ако не се разпадне при третото докосване, де. – Той гледаше куфара с леко подозрение, сякаш очакваше умишлен саботаж от него. – Ти въобще ползвала ли си го, или ти е наследство от някоя скъпа прабаба?
– Добре бе. – Аз се опитвах да запазя спокойствие, но вече почти виках. – Защо трябва и аз да ходя в Гърция? Как ще го обясня на крайно загрижената ми майка, която едва ме пуска да изляза от къщи и защо въобще ти трябвам там? Или кой си ти? Всъщност лесно ще обясня кой си – ти си Супермен, Батман, Робин и две от костенурките нинджа наведнъж. За какво съм ти аз?
Торн промърмори, че искал да е Донатело и Микеланджело.
– Ходенето в Гърция ще го уредим – продължи той. – Всъщност има много здравословен климат по това време на годината, би ти се отразило добре, а и майка ти може още да не знае, но ще спечели екскурзия до Гърция от някаква радиоигра, от която ще й се обадят. Още се чудя какво име да измисля за радиоиграта. “По следите на изгубеното минало” добре ли ти се струва? Хем е символично, хем ще мога да сложа някакви въпроси по прогимназиална история…
Той вдигна глава и срещнах погледа на най-тъжните очи, които бях виждала.
– А ми трябваш, защото не знам кога ще започна да я губя по-бързо, отколкото очаквам. И дали няма да реша, че няма смисъл въобще да я търся. Трябва ми някой да ми напомня кой съм. Може и да не се наложи, най-вероятно няма да се наложи. Но ще съм много по-спокоен, ако знам, че си там. Някой да ме хване като падна, сещаш се.
Нещо вътре в мен се разтопи или разби, или падна, не зная. Но стана тихо и спокойно, въпреки огромните стени, които изчезнаха. За първи път се чувствах нужна. По-хубаво е от първото влюбване.

Майка ми наистина “спечели” екскурзия до Гърция за двама и след много суетене, дни събиране на багаж и обиколка на половината магазини най-накрая се натоварихме на самолета. Целият останал ни ден разглеждахме забележителности, времето беше чувствително по-топло, а аз бях на върха на щастието. Торн беше в същия хотел и една от вечерите дори играхме карти заедно. Рядко излизахме нощем, защото той трябваше да търси медальона. В края на първата седмица в Гърция обаче, влизайки в стаята си видях човешки силует на прозореца.
– Не смяташ да проспиш прекрасната нощ, нали? – попита Торн.
– По никакъв начин – отсякох. – Намери ли медальона?
– И да, и не – знам къде е, но не мога да го стигна. – Аз се намръщих, а той продължи: – Ще трябва да ми помогнеш. Бях в един празен апартамент, собственикът на който сега се е върнал. Освен това в отсрещния блок са сложили охрана и ще се види много добре, ако вляза през прозореца.
– И какво, аз зашеметявам охраната с един удар, а ти влизаш и го връзваш?
– Почти. Ти заставаш отдолу и клатушкайки се силно започваш да пееш мръсни песни и да фъфлиш на гръцки, а аз през това време използвам разсейването.
– Ама аз не знам гръцки и въобще…
Той ме побутна навън.
– Като фъфлиш никой няма да разбере, че не е на гръцки, а за мръсните песни – все ще научиш една по пътя.
– Добре, не мога. – Аз го гледах паникьосано. – Никога не съм била добра актриса, а и какво ще стане, ако се опитат да ме арестуват?
– Никой няма да арестува подпийнала млада жена, която не стига на всичкото показва и вкус към добрата мръсна музика – опита се да ме успокои той. – Добре, виж, мога да го направя и сам. Ако се налага. Но е по-добре вниманието им да е привлечено от момиче на градус, отколкото от човека-паяк.
Той ме потупа окуражително.
– Точно половин минута, докато се кача и вляза, после ме чакаш да изляза от задния вход. Все едно не успя да научиш цялата песен. Но ако наистина не можеш…
– Добре де.
Аз си поех дъх и подех току-що зазубрената песен, използвайки целия обем на дробовете си и подрусвайки се в нещо, което щеше да е сиртаки, ако имаше поне подобие на стъпки. Няколко прозореца светнаха. Аз направих един пирует, достоен за селска балетна група с членове в пенсионна възраст, и се центрирах пред пазача на сградата. Отново си напълних дробовете с топъл средиземноморски въздух и заревах научените от Торн думи. Пазачът излезе и започна да ми говори нещо, докато аз отговарях с “ккхххалимера” и следващ куплет на всяка нова порция думи. В крайна сметка сама се махнах с поклон към цялата улица, след като видях как Торн потъна в тъмния апартамент.
Седях не повече от десет минути в уличката отзад, когато Торн излезе. Понечих да започна дълъг и изразителен разказ, но видях, че след него излезе друг човек. Торн му каза няколко думи на гръцки и той се приближи към мен. Не разбирах. За момент в ума си разиграх сценарий, при който той ме е довел тук само за да ме отвлече непознатият и Торн всъщност е търговец на бели робини. Глупости. И много филми. Не би влагал толкова усилия само заради това. И не би го правил с такава симпатия. Но непознатият наистина идваше към мен и се опита да ме заговори.
В този момент Торн го удари с всичка сила по главата и мъжът се свлече в безсъзнание. Ясно. Просто онзи го е хванал в крачка и Торн е измислил някаква история, за да го обезвреди. Усмихнах му се.
И тогава Торн се хвърли към мен. Усетих парче плат със задушлив мирис, което се опита да притисне към носа ми. Лудешки се заизвивах в ръцете му, ритайки и удряйки паникьосано. Платът падна от ръцете му, опитвайки се да ме задържи. В един момент успях да се откопча и паднах по гръб на земята, а той остана надвесен над мен. Понечих да скоча и извикам, но ръката му светкавично запуши устата ми.
– Таймаут – каза той с неестествено спокойствие. – Спри за малко и ще ти кажа защо го направих.
Наругах всичките му причини и него на майка под дланта му върху моята уста. Вероятно не се разбираше, но това беше единственото, което можех да направя.
– Обещавам, че няма да ти направя нищо. Ще си махна ръката, просто не викай, всичко ще обясня. – Той махна ръката си и аз задишах хрипливо и на пресекулки.
– Кой е този? Какво стана с медальона?
– Това е мъж, който наскоро е участвал в изпитване на ново лекарство. Намерих данните му в един медицински регистър. – Аз вдигнах рамене неразбиращо. – Лекарството не е нищо особено, но са му правени доста подробни изследвания. И вие двамата имате много добра съвместимост.
Аз усетих, че стомахът ми се свива.
– А медальонът е една хубава художествена измислица. Никога не ми е трябвало нещо материално, за да задържа душата в себе си. Беше просто претекст да те докарам до тук.
– Не можеш… Не бива… – Сълзите ми се стичаха, а заедно с тях и детската наивност.
– Мога. Останалото няма значение. – Той ме погледна с внезапен яд. – Не ми изкарвай глупавите доводи за цената на човешкия живот. Знам точно колко е, моят го губих и купувах наново. За мен моят живот е по-ценен от този на някой престъпник и изнасилвач като онзи в дискотеката. И, знаеш ли, щях да му взема душата дори да не беше нападнал теб. Просто на мен ми трябваше повече, отколкото на него.
Той си пое дъх.
– И твоят живот ми е по-ценен от този на някакъв случаен студент, който си изкарва джобните с тестове на лекарства.
– Няма как да знаеш какъв е той, дали някой ден няма да направи нещо наистина велико, дали…
– Не ме интересува. Няма как да го знам и за теб. Така че пак опираме до моята преценка. И тя си е все същата. – Говореше с яда на възрастен, който се опитва да убеди дете какво е най-добро за него. – Сега просто ще се отпуснеш и ще ми позволиш да те приспя. Ще ви намерят на пресечка разстояние един от друг – момиче със сърдечни проблеми, които са се изострили след твърде много алкохол, и мъж, изпаднал в дълбока и необратима кома след обир. И по една случайност неговото сърце е перфектно за нея. Алелуя, случват се и чудеса. Хепиенд. А после ще те науча да танцуваш и рок. Става ли?.
Аз поклатих глава. Той ме погледна и просто каза “Разбери ме”. В този момент почти бях готова да се съглася. После видях, че една сянка падна върху него.
Студентът явно се беше свестил и решил, че няма да остави това просто така. Хвърли се с нож върху Торн, преди той да успее да реагира. Ножът се заби и плисна кръв. Усетих, че ми прилошава. Торн изтръгна ножа от корема си, където беше забит, и го размаха към мъжа. Още кръв, този път не негова, а аз треперех неудържимо. Сърцето ми заплашваше да изкърти ребрата. Студентът притисна ръка към рамото си, където го беше засегнал ножът и в този момент Торн хвана лицето му и се взря в очите му. Това беше. И толкова много кръв. Давех се в нея, червено навсякъде около мен, не мога да дишам. Всичката тази кръв. Потънах.

Изплувах и потъвах много пъти. Когато изплувах окончателно, нещо, което не очаквах, се оказах в стерилна болнична стая. Към мен бяха прикачени някакви датчици, имах и абокати на двете си ръце. Натиснах бутона за повикване и след малко дойде една сестра, която ми заговори на гръцки. Аз поклатих глава и тя излезе. След малко се върна с лекар, който говореше английски.
– Вие сте в болница. Знаете ли кой ден е днес? – попита той с добре различим акцент. Зададе ми още няколко въпроса, а после седна на стола до мен.
– Спомняте ли си какво се случи?
Не бях много сигурна точно каква версия би било приемливо да представя, затова просто поклатих глава.
– Преди десет дни Ви намериха заедно с двама мъже на улицата. Двамата бяха прободени с нож, единият почти обезглавен, а Вие бяхте получила тежък сърдечен пристъп. Оказа се, че сърцето на по-тежко ранения още функционираше, така че го трансплантирахме. Боим се обаче, че може да не е напълно съвместимо и да не е много здраво.
Oтпуснах глава на възглавниците. Все пак го беше направил. Дори не можех да го обвинявам вече, беше ми спасил живота. Точно сега исках просто да го видя и да го прегърна.
– А какво стана с другия мъж?
– Остана на лечение в болницата – отговори лекарят. – Искате ли да го видите?
Промърморих някакво съгласие и сестрата ми помогна да седна в една количка, за да ме закара до стаята на Торн. Не можех да разбера защо е останал в болница и как не са забелязали колко бързо зарастват раните му, но просто се радвах да го видя.
Сестрата отвори вратата и добута количката до леглото. Лекарят говореше със странния си акцент:
– И той не е сигурен какво е станало, може би ще му помогне да види някой, който е бил там. Даде много абсурдни показания, твърдеше, че другият мъж се е убил сам, а е физически невъзможно. Но лъжливата амнезия понякога се появява при силен и внезапен стрес.
Сякаш някой ми беше забил юмрук в слънчевия сплит. После сълзите ми потекоха по бузите. На леглото беше студентът.
Лекарят видя и заговори нещо на сестрата, която бързо ме изведе от стаята, а после се обърна към мен:
– Недейте, не се вълнувайте, всичко ще е наред. Не бива да се разстройвате, сърцето Ви все още е слабо…

Глупак. Имам най-силното сърце на света.