Билярд/Аз и нервите

От няколко месеца с променлива честота (или по-скоро рядкост) ходя да играя билярд. Първите два пъти бях някакъв ужас просто, нямаше удар, при който щеката да не ми играе в ръцете като пиян руски казак. Но ето че след пауза от няколко месеца и още няколко вечери край билярдната маса, аз внезапно усетих как щеката започва да ми се подчинява. Добре, не ме бива, не удрям топките както трябва, ако вкарам топка с отразяване, то е по случайност, от която аз съм най-изненадана… А и ако въобще вкарам топка, но нейсе… Но все пак поне започнах да пращам топките накъдето искам, те от време на време да влизат в джобовете с неохота, такива неща .

В петък се уговорихме да играем аз и Пенчев срещу Алекс и Браги. Предишната вечер имах разговор с Амелия, при който тя ми обясни няколко неща, които Алекс й казал за мен и няколко неща, които тя му казала за мен. И че той казал, че щял да говори с мен. Звучи много идиотски и мистериозно, а всъщност просто е лично, става дума за бившата ни връзка. Аз отдавана съм се убедила, че полза от това да говориш с Алекс няма – той смята, че е върхът, пък който е на друго мнение нещо се е объркал. Въпросът е, че тези разговори ме докарват до бяло светене с нелогичността и нелепите си обвинения. И с това, че подклаждат едно ирационално чувство за вина у мен. Все тая, чувствах се като опъната струна. Тъй като Пенчев можеше и да закъснее от работа се обадих на Браги да дойде по-рано и да не ме оставя насаме с Алекс. Майната му на феминизма, трябва ми приятел да ми държи ръката, проявявам слабост, да, човешко е. Е, петнайсет минути преди срещата Браги се обади, че закъснявал и вътре в себе си аз се разкрещях безсилно. След още десет и Алекс се обади, че закъснявал. Успокоих се, но вече се чувствах като прекарана през центрофуга.

Та, когато най-накрая се добрах до билярдните маси внезапно се оказа, че аз играя горе-долу като първия път, в който хващах щека. Сигурно нямах и два близки до прилични удара за цялата вечер. Усещах, че съм хванала щеката ужасно, но не бях в състояние да направя нищо по въпроса.

На няколко пъти в състояния близки до нервна криза съм успявала да науча 80% от материала за изпит за един ден. Така, че в този случай е помагал. Но истината е, че когато изпит ме е притеснявал, винаги съм го отлагала до последно, просто защото ме е страх, че ще видя неизбежния си провал по-скоро. Какво ти изпит, проваляла съм връзка от нерви – бях толкова стресната от развитието на нещата, че младежът реши да си спестим взаимното мъчене. Някакво идиотско състояние, в което усещам, че правя нещата погрешно, но физически не мога по друг начин. Също като с билярда. И понякога съвсем нелогично се оказва, че ме бива в неща, които никой не е очаквал от мен и съм зле в неща, които се очакват, просто защото първите ме стресират по-малко.

Мамка му и притеснителност, не мога да разбера лош ген ли имам или е придобито поведение. Най-вероятно е комбинация от двете.