Сватбата на брата

И така, в събота братът Жеко се ожени. С Жеко сме учили в едно училище с една година разлика, но се запознахме чак 4 години по-късно на събирането на общ форум. След известно време в този форум няколко човека направиха клуб 100х100 - клуб, чиято главна цел беше да иска разрешаването на аватари с големина 100 на 100 пиксела. По тази причина се спамеше във всяки топик за това, слагаха се неадекватни революционни лозунги и се правеха абсурдни теми. Е, ние с Жеко направихме клуб А4 (ми що да не искаме аватари с този размер, а? пък.), с много тайна цел, официален цвят - пурпурно-розов (май) и ръководен принцип - принципът на Дирихле (обяснено опростенчески принципът гласи, че ако имаш 10 чекмеджета и 11 неща за слагане вътре, то поне в едно от чекмеджета ще има повече от 1 нещо). Малко след това към нас се присъедини и Дагърстаб. Забаното и тъжното беше, че въпреки това се намираха хора, които го взимаха насериозно и разпитваха надълго и нашироко за принципа на Дирихле вместо да пуснат един бърз Гугъл. Както и да е, не е за това ентрито.

Та, вчера братът се ожени за Тони, много точна млада дама (поне доколкото можах да преценя от няколко виждания). Сватбата беше в хотел “Диана” и общо-взето беше в тон с това как аз (не) си представям една сватба. Служителката от гражданското ги ожени в градината на хотела, а двамата бяха много забавни като казваха “да”. Странно е по колко начина можеш да кажеш една толкова кратка дума. “Да”-то на Тони прозвуча малко уклончиво, като “ми след като прецених всичко и трябва да избирам - хубаво, да”, според мен главно защото беше притеснена и леко изгубила глас. За сметка на това Жеко каза “Да, да, да” с леко нетърпелив тон сякаш се канеше да добави “е, какво ме занимавате с глупости сега, естествено, че съм съгласен, щяхме ли да правим цялата тази дандания, ако не бях”.
Първият им танц беше на “Scarborough Fair” в леко оперно изпълнение тип Лорена Маккенит, с което спечелиха уважението ми относно музикалният вкус. Имаше и задължителното пиене на вино и разчупване на питка, при което стана ясно, че според поверията Тони ще носи парите в къщата, а Жеко ще ги изнася и Тони ще командва в семейството. Ся, водещият на събитието се опитваше да вкарва “сватбарски” майтапи, но тъй като много не му се удаваше, сам се поотказа. Честно казано, не можах да присъствам на сватба без “Бяла роза”, но не беше голяма болка. Е, по едно време колежките от болница Лозенец (Жеко е дипломиран лекар, да) започнаха да го поздравяват с чалга след чалга, но след няколко песни смениха стила. Ама кви колежки имаше…

Бяхме доста познати хора - Браги, Лили, Петя, Жоро, Мели, Дима и Никола бяха на моята маса. А на съседната седяха Аларис, Айсам и Андрас, като видях и Галя и Осоговеца из залата.

Аз страдах невъобразимо от обувките от бала, които бях обула и не знам как въобще успях да танцувам. Вероятно смешно. Обаче едно време изкарах с тях цяла нощ без проблеми, да му се не види. Е, Дима, беше по-зле от мен, тя не смееше въобще да стане.
По някое време Жеко дойде и ми обясни как веднъж на 100 години се случвало математик да бъде повикан по спешност и този ден бил вчера, когато трябвало да разпредели гостите по масите. И бил много доволен, когато човекът погледнал дълбокомислено схемата и изсумтял “Да, ще ползваме принципа на Дирихле при разпределението”. Разсмях се от сърце.

По някое време една от приятелките на булката извика всички навън и като поздрав за Тони изпълни някакво съчетание с въртене на огън около нея, което беше много красиво.
Някъде към 12 си взехме такси и се опитахме да разясним на доста вързалият кънките Никола, че идеята във виждането с приятели не е в това да се отрежеш злостно с тях. Той с опита да контрира с “А ти принципно ли си толкова умна, а?”, при което получи адекватният отговор “А ти винаги ли си толкова пиян?”. Хубавото беше, че на другия ден нямаше спомени.

Имаше и хвърляне на букета, прибра го приятелка на булката, но Мели за малко да го хване първа при самоотверженото си хвърляне.

И така. Оженихме брата, дано е много щастлив.