Какво направи Морви след това

Имаше такава детска книга - “Какво направи Кейти след това”. Продължение на “Какво направи Кейти”. И двете не съм ги чела. Както и да е.

Имаше две важни промени в живота ми. Всъщност и двете вече с няколкомесечна давност, но май чак сега си събрах мислите, за да пиша.

Първата е, че смених работата и вече съм служител на Министерство на финансите. Това да си държавен служител има и плюсове, и минуси, но всъщност май плюсовете надделяват. Да, парите не са много, но всъщност взимам малко повече отколкото на предишните си работи, а има и някои бонуси. Да, държавната служба е пълна с бумащина, но всъщност въобще не е това, което беше някога.

Всъщност доколкото отделът ни е нов и малък, го няма онова със старите закоравели служители, които още живеят в бай тошово време. Сложиха ме в една стая с Марта - трийсетинагодишна млада жена, която отказва да цепи басма на когото и да е. Идва на работа полуспортно облечена, понякога дори с колело. За много спешни случаи си държи в работата чифт обувки с 3-4 сантиметров ток, но дори на тях се спъва. Веднъж каза за един колега, че бил последовател на стила на обличане “административен гръндж”, май се отнася и за нея. И наистина си върши работата, че и не само своята. Пълната противоположност на общата представа за държавен служител.

Понякога се чудя дали не трябваше да избера друг път и друго професионално развитие, но пък в крайна сметка, все още имам време да разбера.

И второ, най-накрая открих човек, когото искрено обичам и който ми отговаря със същото. Ок, май звучи захаросано. Обаче не ми пука. Защото освен това е и сладко с почти физическа сладост. Намерих човек, с който мога да говоря с часове. (Макар че при онзи първи петчасов разговор по телефона и на двамата и през ум не ни мина, че накаря ще се получи така.) Всичките дни, всичките нощи и после странното откритие, че прекарвам почти цялото си свободно време с този човек… и искам още. За мен наистина беше странно, доколкото винаги съм имала мания за самостоятелност. Но най-вече за хора, в които не съм била сигурна. Беше почти плашещо в колко много неща си приличаме - вкусове, виждания за света и дори недостатъци. Не мисля, че е имало човек, който да ме разбира така или когото аз да разбирам така. Някой със същия цвят душа като моята.

Разбира се, не всичко беше цветя и рози, и двамата (най-вече той) имахме недоуредени отношения с други хора. Имаше един период, в който се чувствах ужасно щастлива и ужасно виновна за това. После се оказа, че всъщност за всички това е най-добрият изход от ситуацията. И понякога нещата просто се нареждат и толкова.

Честно казано, вече не вярвах. Бях станала толкова цинична и горчива. Не вярвах в себе си, не вярвах и в другите. Още по-малко в любовта, поне не и в споделената. А после внезапно аз и живота ми си оправихме отношенията (както пееше Аланис Морисет “Life has a funny way of sneaking up on you, Life has a funny, funny way of helping you out“). Открих, че правя куп неща за пръв път в живота си и той, наистина, изглежда толкова различен. Защото той е до мен. И не, глупаво е, че се опитвам да предам това с думи, ясно е, че не може. Наистина ми се иска да можех да го кажа по-добре.

И така. Животът ми пак не е от идеален, обаче не може да му се отрече, че прави усилия.

Песен: Metallica - Nothing Else Matters