А как минават дните

Днес бях на работа до след 6. После ходих в предишната работа за някакви анкети. Вероятно беше най-каръшкия ми ден въобще. При анкета за хора между 18 и 60 години, аз попаднах на тонове свободни телефони, купища пенсионери, няколко мили деца и г-жа Сузи Аронова. Тя гордо ми обясни, че е на 86 години и има 7 медала за плуване. Все още плувала по километър два пъти в седмицата. Съжалявала, че не ми влиза в групата, освен това била осмото чудо на София, лека нощ. Въпреки, че бабата се хвалеше безсрамно, да му се не види, сигурно е била яко маце на млади години. Най-малкото в буквалния смисъл, то плуването не прощава.
Около 9 свърших и се прибрах пеша през парка. Перфектната терапия за тежки депресивни състояния. Компромисно осветен парк, някакви непознати по сенките (които вероятно също са адски стреснати от мен) и онова чувство на неясна благодарност към съдбата, когато се добера до другия край в същия вид, в който съм влязла. Освен това видях и огромната луна, която ми липсваше. Надвиснала, наситено жълта и пълна.
Видях се близначките и Борис. Най-накрая смениха заведението и бяхме в някакво фешън кафене, вместо в пицарията. Излишно скъпо е, обаче сервитьорите поне не ни мразят. Борис ще лети на нов самолет, на близначките им е минал държавния, а аз нямах нищо за разказване. Както обикновено твърдя.
И в края на деня (или по-скоро в средата на нощта) точно когато влязох да се къпя, токът спря. Така че се къпах на свещи. Адски е романтично. Обаче романтиката се губи в момента в който се полееш с разтопен восък на голо. Случва се.
А аз наистина не спя достатъчно.