Неоромантичен урбанизъм

Романтиката се заключва в това, че си тръгвах от Алекс. Всъщност и това не е романтика, но нейсе… Та, натиснах примерно бутона на асансьора на петнайстия етаж и зачаках. Когато трите минути тръгнаха към пет и накрая ги прескочиха, аз просто не издържах и казах, че ще слизам по стълбите. Алекс сънено отбеляза, че от време на време асансьорът наистина засядал, така че е по-добре. И аз заслизах по стълбите. Пусти и неизползвани с оголени стойки, където някога са били радиаторите. Бях решила, че на седмия етаж ще вляза отново вътре и ще пробвам асансьора, но нямаше табелки и когато видях, че вече съм стигнала петия просто продължих надолу, колко му е. Най-накрая достигнах заветната табела “1-ви етаж”. Натиснах вратата към вътрешността на блока. И тя се оказа заключена. Е, ако това трябва да го качвам пак… За щастие видях и друга врата, която водеше директно навън на някаква тераса.
Едва когато излязох през нея осъзнах какво точно значи “1-ви етаж”. Първи етаж. Не партер. Така че аз стоях на една тераса един етаж над нивото на улицата. За щастие в края й се виждаха странни перила. Когато отидох до споменатия край, се оказа, че това всъщност е пожарникарска стълба. Т.е. едно от онези неща, по които се катериш. Аз с леко съмнение в себе си се увисих стълбата и накрая се добрах до земята. Ок, дотук добре, нали? Пречка след пречка, но нищо не ме спира, почти като в латиноамерикански сериал за забранена любов (само дето аз бягах от нея…). Та, всичко щеше да е чудесно ако не се бях оказала в напълно заградено от ограда място. Обиколих целия парцел с надеждата да намеря врата, но всички бяха затворени, закатинарени и т.н. В другия край имаше строеж. Изглеждаше странно сюреалистично на лунната светлина, като изкуствено създадени развалини - очевидно нови, но състоящи се само от стени стигащи не повече от един човешки бой. Скоро се отървах от сюреализма и проклинайки закона за реституцията (очевидно някой си беше реституирал и оградил градинката зад блока) се запътих обратно. Там изкатерих пак пожарната стълба, слязох по все по-стесняващото се стълбище до партера и накрая си излязох. А екранът на асансьора подигравателно показваше петнайсти етаж… Как става това, такси да си бях викнала, щеше да дойде по-рано от този асансьор. Все едно, поне вече мога да кажа, че почти съм се катерила през прозорците на млади мъже посред нощ. Е, то не беше прозорец и не беше негов, но за идеята…
Песен на нощта: Sharyl Crow - Run, baby, run