Вчера гледах “Мемоарите на една гейша”. Много красив филм, макар да не беше твърде дълбок или разтърсващ. Гледах го с удоволствие и едва усетих двата часа и нещо. Но краят ме разочарова жестоко. В смисъл, (това е спойлер, четете на своя отговорност) накрая се оказа, че и двамата винаги са се обичали взаимно и паднаха в обятията си. Принцесата се омъжи за принца почти. А аз бях разочарована от сюжетното измъкване и от клишето.
И тогава се замислих, че като малка дори когато филмите бяха с хепиенд, аз им измислях още по-хубав. А сега хубавите краища ми се виждат плитки, клиширани и нереалистични. Откога ми трябва болка за да почувствам нещо? Откога съм толкова горчива, че сладостта ми се вижда изкуствена? Дали израствам или просто увяхвам?
И още нещо… В един момент си помислих - ок, тези двамата през цялото време са се обичали, нямаше ли да е по-добре да се вземат още в самото начало и всички да са доволни и щастливи? А после осъзнах, че ако беше станало така никой нямаше да е това, което стана. Да се стреми към повече и повече, та дано някога достигне и невъзможното. Така че може би и от болката има смисъл. Когато не те убива, разбира се.
