Носталгия с леки прекъсвания.

Днес ходих в апартамента на баба ми и дядо ми. Квартирантите са напуснали и трябваше да се пооправи.  И когато отидох ми се видя толкова познато и толкова чуждо едновременно. Същата кооперация, но с нова тежка и грозна врата. Същите мебели, но леко разместени. Същото място, но без хората. Едно време ходех с огромна радост, защото прекарвах най-безгрижните си дни там. А сега не ми носи никакво усещане, малко е тъжно. Като малка сънувах сънища, в които се разхождах по познати места, но съвсем леко променени и някак… кухи и неодушевени. Толкова тъжно. И все не можех да обясня на нашите защо считам съня с разходка из квартала за кошмар. Сега се чувствах като в такъв сън. Минах и покрай бившите казарми, където сега се намира, ако не се лъжа, Военния музей - висока грозна и ужасно безлична сграда с различни бойни единици в двора. Това вече е подтискащо. Не можах да събера сили да чакам автобус пред бившата сладкарница, (сега механа “Колелата” с леко шизофреничен битово-сюреалистичен екстериор). Затова тръгнах към “Иван Асен II”. Малко  преди това един мъж ме попита откъде да вземе автобус 120 към Подуяне. “Ето, спирката е отсреща, където сега е спрял автобуса, виждате ли? Трябва само да минете през подлеза и да излезете отсреща”. Толкова съм любезна и розова… ”Онзи подлез ли?”. “Да, онзи подлез”.  Тръгвам.  Чувам стъпките му до мен, леко си влачи единия крак. Случва се, но е малко натрапчиво. Завивам покрай подлеза и продължавам по “Иван Асен”.  Продължавам да чувам стъпките му. Упорито вървя напред, но те продължават да звучат в главата ми. Обръщам се и той наистина е зад мен. Трябваше да е свил в диаметрално противоложната посока, да му се не види. Обръщам глава и продължавам напред. Ускорявам крачка.  Но чувам, че той се приближава все повече и повече. След като аз вървя с маратонска скорост, колко е ускорил той, мамка му? Между другото, не мога да кажа точно, че ме е страх. Още няма седем, има хора по улиците, макар и малко, а и ако изкрещя ще се чуе през два квартала, когато реша да викам, аз наистина викам. Но не искам да ми се залепя поредният луд. Имам си теория за откачените, които ме тормозят. Мисля, че усещат слабостта ми. Усещат кога съм пред срив и тогава ми се закачат. Точно както вълците изяждат болния дивеч. А аз не искам да бъда такава. Както и да е, точно в момента, в който той ме настига, виждам магазин и почти нахлувам в него, след което дълго и съсредоточено наблюдавам рафтовете с малко отнесен поглед, което довежда до шоколадов десерт, боровинкови дъвки и бананово какао в джоба ми. Както и до това че когато излязох улицата беше успокояващо пуста. Завърших разходката си с опити да си спомня къде точно се намираше онзи детски магазин, който като малка титуловах като “един от двата най-хубави магазина за играчки в София”. Не успях, но бяха мили спомени…