Умалителните

Напоследък съм започнала много да се нервя на умалителните. Малко ми е съвестно, защото хората ми казват с най-добри намерения, “лекинка и мекинка”, а аз едва се сдържам да не пусна саркастичен коментар. И когато започнат да ми обясняват, че трябва да идем на “дискотечка”, където пускат хубава “музичка” съвсем ме губят за идеята. Или когато ми кажат, че са решили да си препрочетат “властелинчето” (за ”Властелинът на пръстените” става дума, да), или че сигурно все ще дойде някой “автобусец”, а “филмякът” е бил хубав. Върхът беше, когато приятелка ми пожела “лека и цуфинки” и тогава не можах да се въздържа да не й обясня нещо за тълковния речник, за което тя ми се обиди. 

Може би нямам право, но просто имам чувството, че ми говорят като на четиригодишна. Или пък аз се опитвам да говоря за нещо сериозно, а това някак убива всякакви интелектуални напъни…  А и когато постоянно чувам такива неща, започвам да имам чувството, че живея някакъв животец, в който имам разни отношенийца  с хорицата… не ми харесва по този начин.

Не че и аз от време на време не ползвам умалителни, не че от време на време не са ми много забавни, но ми идват в повече. Понякога просто искам да мога да говоря сериозно, нали. Това може и да е опит за разведряване на атмосферата, но ми се вижда като да започнеш да гъделичкаш някой, който рони сълзи, за да му стане по-весело.