Централна Гара за двама

Ян твърди, че някакви хора още ме четели, та да съм го пишела в блога. Това след като около 15 минути възмутено му обяснявах случката от преди две седмици.

Тогава заедно с Петър отидохме в „Гара за двама“. Имахме си повод, направихме резервация, предвидихме повечко пари, всичко беше точно. Заведението е малко, само 4 маси, по-скъпо от средното, идеята му е да е уютно и атмосферично, донейде роматично. Свири руска музика. Имат добра кухня, нещата стават малко бавно (и двата пъти, когато сме били основното ядене отне около час), но идеята е да ти е приятно да чакаш.

Първото, което ми направи лошо впечатление онази вечер беше, че като безалкохолни имаха само кола и три вида сок. Но това се преживява. Истинският проблем беше пиянската група на съседната маса, която ругаеше, подсвиркваше и вдигаше шум.

Та, ето ни нас с Петър, на масата на метър от тази компания. Държим се за ръце, нагъваме леко оскъдна салата и си чакаме основното. В това време от другата страна освен шумния разговор се чуват разни неща за нечии майки и викове „Айде, Танче, нямаш никакви задръжки“. Окураженото Танче излиза между масите и почва да вие ханш в някакъв ориенталски кючекоподобен танц между масите, т.е. на 50 сантима от нас. Ние упорито продължаваме да се държим за ръце. Шапка му свалям на Петър за това. Танчето сяда, облекчение. Поръчват още бутилка водка. Следва известно затишие, след което Танчето започва да свири с два пръста в устата пронизително. Прави го веднъж-два пъти, след което превключва на постоянен режим. На мен не ми издържат нервите и почвам да се обличам. Сервитьорът ме гледа безучастно. Петър се опитва да спаси вечерта с едно „Спокойно, сега ще оправим нещата, ето човекът ще им каже да намалят“. Дрънци! Човекът ни изглежда студено и казва „Забавляват се хората, вие какво искате“. Аз обяснявам, че не съм дошла тук за такова прекарване, той казва че не може да ми помогне. Питаме дали може да платим сметката дотук и да си тръгнем. Не, не можело, поръчали сме били, след 5 минути щяло да е готово. Ние сядаме с идеята някак да се наядем бързо. В това време веселящата група, забелязала оплакванията ни, подновява децибелно-свирковата атака и аз просто решавам да се разкараме веднага. Обличаме се и плащаме 40 лв повече, отколкото сме консумирали. Не става и дума за предложение да ни опаковат основните ястия за вкъщи. В това време вече втора от останалите три маси се оплаква. Сервитьорът обаче се отнася с всички като с досадници, които му пречат на нирваната.

На другия ден отивам, за да се срещна с управител. Оказва се мила жена на средна възраст, пред която сервитьорът твърди първо, че направил забележка на групата (веднъж бил казал „По-спокойно“ по негови думи) и второ, че ние не сме били дочакали да си вземем яденето (за каквато възможност не е отворил и дума, кой знае защо). Управителката ме пита как да ги изгонел той, какво съм щяла да направя аз в такава ситуация. Лицемерен въпрос с повишена трудност, на който аз отговарям, че първо бих им направила забележка и второ не се занимавам с ресторанти, че да знам. Те се занимават и взимат пари за това. Срещу които на мен не ми дават ядене. В крайна сметка управителката ми предлага да си взема вчерашните ястия, още ги пазели, или да дойдем да си ги изядем. Аз отказвам. Платили сме за топло току-що направено ядене. Не за да си нося смръзната риба в торбичка или за да сме единствената маса, ядяща нещо приготвено вчера. Благодаря й за разбирането и си тръгвам.

Пуснах мнението и тук http://www.badholiday.com/complaint.php?&ctype=20&com=330 и повечето хора не бяха съгласни с негативната ми оценка, така че явно това не е ежедневие. Но веднъж на мен ми стига. Това, което най-много ме издразни не беше самата група или едночасовото чакане, а тоталното безразличие, което стигаше до пренебрежение (и не, нямам предвид само накрая).

The wind of change и стиропорената стена насред София

Днес се навършват 20 години от падането на Берлинската стена. Преди 20 години хората бяха безумно щастливи от това, че можаха физически да преодолеят и разрушат символа на разделението, подтисничеството и тоталитаризма. Непознати хора се прегръщаха, музикантите се отказаха да пишат само за любов, защото това беше също толкова силна емоция.

Може би после нещата се объркаха. Вероятно много неща тръгнаха по неправилния начин. И все пак ако стената си беше още там, само щеше да е по-зле. Независимо от всичко друго за мен падането на стената само по себе си е едно от най-обнадеждаващите и даващи вяра на хората събития, романтично по странен социален начин.

Днес в София имаше друго събитие – събаряне на софийска Берлинска стена срещу националната галерия. Привлечена от носталгията и идеята, в 12,30 бях там.

И това, което видях ме разочарова дълбоко.

Не беше това, че я имаше 100-150 човека заедно с кибиците, я не. Не беше това, че стената беше някакво бледо подобие, вероятно правено в кръжок по декор към НАТФИЗ.

Беше тълпата от журналисти и кандидат-кметът Йорданка Фандъкова. И Николай Младенов, министърът на отбраната, и Асен Агов, и още някакви политици отзад. Които под дружелюбните светкавици на предварително подредените журналисти, бутнаха стената. Разбира се и други хора бутаха, но политиците бяха в центъра, усмихнати и позиращи за камерите. Не зная дали осъзнават каква пародия на падането на берлинската стена е това. Не зная дали осъзнават колко голям триумф за всички хора от двете страни на стената беше това и колко нямат право да го ползват за собствена реклама. Толкова грозно.

Накрая хората (които седяха като в небрано лозе и се чудеха какво да правят) бяха приканени да си вземат парчета от стената, имало за всички.

Добрата новина е, че стиропор ще има за всички, ако трябва да перифразирам един известен виц, зародил се точно по време на комунизма.

И все пак, песен на деня:
Вокална група „Скорпионите“ и тяхната песен „Вятърът на промяната“

И малко снимки…

Културата на еднократните еднодневки срещу културата на изпрания найлон

Вчера, когато батерията на телефона ми започна окончателно да сдава багажа, реших да потърся нова. И в трите магазина, в които проверих ме изгледаха отвисоко и ми обясниха, че те такива неща (едно недоизречено „пфу“ се носеше във въздуха) не продават. И не, нямали идеи къде могат да се продават. В последния директно ми казаха да си купувам нов телефон. Ако искам, имали и по 20 лв. Това че ще трябва да съм абонирана наново при тях и че телефонът е с функциите детско уоки-токи го пропуснаха, разбира се…

Замислих се, че това като че ли стана някакъв стил в днешно време. Масовите мебели са талашит, евтинки, грознички и скапващи се за няколко години, но какво пък – след няколко години купуваш други евтинки и грозновати талашитени плоскости. На никой вече не му прави впечатление като обувките се съсипят за един сезон – другия сезон ще си вземеш нови по другосезонната мода. Купуваме си едни и същи филми на все по-нови носители с все по нерязани-от-режисьора и увеличени-с-по-нова-сцена-на-всеки-две-стари версии (но всъщност пак са същите филми). Хората, които имат повече пари пък с удоволствие захвърлят напълно функционираща техника, за да си вземат нещо с повече екстри, с по-голям екран, с повече конски сили или просто по-нов модел.

И това си има своите предимства като обществено поведение. Няма нужда да си переш найлончето преди всеки пазар, докато то не стане на парцал, децата не носят дрехите на съседчето, което ги израснало много бързо, не им се карат когато скъсат новите панталонки… памперсите са еднократни, това е гигантска крачка за всяка млада майка. Няма я вече онази човекомразка философия с „ще го убия, че ми блъсна колата, аз за нея цял живот съм спестявал“. Или студените войни между съпрузите, понеже той я настъпил по велурените италиански боти от 71-ва.

Само че в това има два големи проблема. Единият е екологичният, но той е толкова очевиден и толкова хора са писали за него, че не виждам смисъл да ги повтарям.

Другият е културният, при това от чисто потребителска гледна точка. Не, не това, че сме консуматори. А това, че индустрията, научавайки, че сме консуматори ни пробутва абсолютно всичко. Защо да се силят да правят нещо издържливо, като така и така идеята му е да издеяни няколко месеца, докато се появи новият модел? Защо да измислят и изпиват някакви завързани дизайни, като системата „добавяйте правоъгълници, докато достигнат нужното количество“ е също толкова функционална и най-лесна? Защо да строят блокове, които да мязат на домове, а не на кутии, като все едно ще се изкупят? Защо да шият дрехите по мерки, като една върши същата работа? Ако не влизаш, започваш диета. Защо да си правят труда да мислят за каквито и да е детайли? Е, разбира се има и изключения, но те като правило са с такива цени, че отказват човек човек отма. Нещо повече повече, доста често дори и евтинките некачествени неща са неоправдано скъпи, защото е ясно, че ще има кой да ги глътне. (Наскоро един приятел се похвали, че си взел нарязаните и кантирани плоскости за кухня. Трябвало само да ги сглоби и да им пробие отвори за пантите и дръжките. Това удоволствие му струвало под 500 лв. От друга страна, най-ниската оферта от фирма за същата кухня от същия материал била 1800 лв.)

Знам ли, всяка крайност е лоша, а анти-консуматорството определено роди чудовища. Странно е как сега консуматорското пак води до подобен ефект…

Банките и грижата за клиента или докога ще съм с 400 лв по-бедна

Накратко, преди седмица се засилвам да тегля 400 лв от банкомат. Банкоматът обаче изкарва забавно съобщение (Плеасе ваит фор тхе касх…) и ние с Петър се тръгваме да го снимаме, поради което не взимаме парите веднага и банкоматът си ги прибира.

Аз веднага се обаждам на някакъв денонощен телефон на банката с банкомата (казват ми да се обърна към банката издател) и на банката издател на картата. Там млад мъж любезно ми обяснява, че парите най-вероятно автоматично ще се върнат към сметката ми до утре следобед.

След като на другия ден вечерта, парите още ги няма, се обаждам пак. Да съм отидела в клон да попълня някаква молба.
Замъквам се до един от двата клона, работещи в събота, където ме карат да опиша всичко на бяло листче. Щели да ми се обадят.

Обаждат ми се. Да съм ходела в банката с банкомата да ги уведомя (щото те не могат). В банката с бакомата ми обясняват, че нищо не могат да направят, трябвало да попълня формуляр за оспорване на плащане в моята банка. Отивам за втори път, препращат ме към друг клон (щото той ме обслужвал, аз явно имам право на обслужване само в един клон), където се оказва, че наистина трябва да попълвам формуляр и въобще не е било нужно да пиша онова обяснение или да ходя в банката с банкомата. А, и за капак процедурата щяла да отнеме месец-месец и половина.

Интересно ми е как така вероятно проверяват банкоматите по няколко пъти седмично, а една транзакция между банки отнема не повече от ден, но за това им трябва поне месец. А ако това ми бяха парите за месеца?

При това за една седмица аз дори не съм получила някакво потвърждение и е проверено и ще ми върнат парите. Защото знам ли, случват се кражби, грешки, в крайна сметка и аз мога да лъжа.

Логично е да се каже, че аз съм си виновна, като се снимам с бакоматите, вместо да ги ползвам по предназначение. Но банкоматът не изкара предупреждение на екрана си, преди да ги прибере. Не изкара и преди това, че трябва да ги взема за 10 секунди. Имам приятели, които са губили временно пари по същия начин, но при никой срокът не е бил толкова дълъг. За мен обяснението е просто моята банка ми дава най-дългият срок или защото не знаят или ги мързи да работят с другите банки, или защото просто им изнася да задържат тези пари. И мисля, че е време да помисля дали това да продължи да бъде моята банка.

Забравихме се

Не съм писала в блога от сума ти време. А редовно не съм писала от няколко суми време. Обаче след като в последно време започнах да се виждам със стари съученици, другарчета от квартала и пак да си пиша с най-добрата ми приятелка от гимназията (това защото тя е чак в Берлин), реших че е крайно време да възобновя и връзката с блога си. Добър блог беше, поне аз имам сантиментални чувства към него.

Може би една от причните да престана да пиша, беше че се поизплаших, че блог който беше предвиден да се чете от точно двама човека постепенно беше намерен от сума ти познати. А може би просто не ми беше до това. Както и да е.

Иначе събитието на лятото за мен беше една сватба, на която бях кума. Честно казано, донякъде имам колебания и угризения. Защото със Сашо и Цвети (младоженците) винаги сме се харесвали, но никога не сме поддържали много тесни връзки. И общо взето не се виждаме често и не е като да съм най-близкият човек на семейството (за разлика от кума, примерно). Не знаех с какво бих могла да помогна (освен с епичния си подпис, нали), какво да направя и т.н. От друга страна, вече не сме средните векове и няма нужда да се взима кума с агне, а аз да давам ценни съвети за първата брачна нощ и да им подарявам млада юница. Говорейки за Средновековието, то все пак беше застъпено, защото младоженецът и кумът се появиха на сватбата в средновековни одежди (Сашо и Цвети се занимават със средновековни възстановки). Това би могло да е малко жалостива гледка, ако става дума за очилати отдадени фенове на фентъзито. Обаче Сашо и Миро, кумът, са хубави, едри, дългокоси мъже, дрехите им прилягаха и съответно не стояха абсурдно. А физиономиите на хората в обредния дом и на минувачите бяха безценни. Някаква баба се опита да развие идеята, че явно сме някаква секта, при което бабата на Цвети така я насмете, че онази не посмя повече да гъкне.
После имаше и втора напълно средновековна сватба, на която бащата на Цвети ги ожени в съответствие със старите обичаи и всички бяхме в средновековни дрехи. Аз бях във взета назаем рокля от Цвети (оф, звуча като някаква извратена светска хроника) и наистина се потресох от това колко всъщност удобна и едновременно топлеща и проветрива е. От друга страна със сигурност не става за рутене на дискотечни пичове…

Освен това в началото на май ходихме до Корфу и там изживях културния шок от незастроения морски бряг и малките крайбрежни градчета, които приличат на това, което беше (и трябваше да си остане) Созопол пред 20 години. Всъщност и това не е вярно – личи си, че там има ново строителство и комерсиализация, но не се строи на олимпийския принцип „по-бързо, по-високо, по-голямо“.

И разни такива неща.

Франция (игра)

Гибли ми прехвърли реда по играта, при която всеки предизвикан трябва да каже какво му хрумва за определена държава.

И така, аз съм за Франция. Лесно е – Париж. Не че някога съм ходила в Париж. И честно казано, няма да е първото място, към което ще се завтека, ако внезапно забогатея. Да, зная за славата на Париж като за най-романтичния град в света. И едновременно с това Париж е град с 10 милиона човека и огромни сгради, което за мен по презумция разбива романтиката. Претъпкан е с история и мода, но… не е уникален с това, въпреки че се насажда това мнение. Франция е и френският език. Онези ужасно красиво звучащи имена от рода на Лореан Елиз Дьо Валоа. И невъзможният начин на говорене, при който се сливат и ядат букви до степен да не можеш да разбереш това една дума ли беше или две изречения. Всъщност, когато започнах да уча френски разбрах защо оралният секс се нарича „френска любов“. За да нацели автентично френско произношение, човек трябва да си изкълчи устата като че ли следва някой от леко мръснишките и доста антифизиологични пътеводители за доставяне на удоволствие в женско списание. Франция е и франкофонството. Една чудесна културна традиция, която обаче е изкуствено създадена и няма аналог (англофонство или шведофонство примерно).

За мен първата генерална асоциация с Франция е това – блясък, голяма част от който е изкуствен.

Следващия… хм… Марфа и Иран. Mалко е злободневно, но знам ли…

P.S. Не бива да пиша в блога си само заради игри (а дори и тях пропускам)…

Аз съм момиче, а ти си момче…

В неделя някой упорито клипваше на Петър от непознат номер. След няколко обратни обаждания, в които отсреща се чуваше само шум, решихме, че някой не си е заключил телефона в джоба или чантата. Да, но след още няколко клипвания започна да затваря. В един момент и на двамата ни писна и тогава получихме романтичния смс „Аз съм момиче, а ти си момче, хайде да се запознаем.“. След още няколко клипвания, затваряния и смс-а (в които тя ни обясняваше колко иска да се запознае, а ние обяснявахме на хипотетичното момиче или да си вдигне телефона, или да ходи навън на слънце), зарязахме телефона и историята приключи.

Това ме наведе на няколко въпроса.
1) Какво щеше да стане ако телефонът беше на извратен чичка с приятен глас? То бива липса на инстинкт за самосъхранение, бива…
2) Колко точно опериран от социални умения трябва да си, за да подлагаш някой на телефонен тероризъм, а после да му обясняваш, че искаш да се запознаете и да не те обижда…
3) Откога полът е повод за запознанство? (Толкова по-двусмислено щеше да звучи на английски, ех…)

Мислех да бъда гадна и да напиша телефона, но понякое време осъзнах, че съм надраснала пубертета…

Разбира се, би могло да е просто номер, но и двамата с Петър май нямаме познати с толкова елементарно чувство за хумор.

Новата криминална хроника: млад баща закара детето си на лекар в полунощ, купи му сироп незаконно

От първи април като на шега държавата затегна правилата за отпускане на лекарства. Вече без рецепта човек може да си вземе само неща от рода на аспирин, аналгин и хранителни добавки. Какво е лошото ли?

Лошото е, че когато човек го заболи най-малкото нещо трябва да бяга до доктора, или ако го няма – до дежурния и прилежащата опашка. Едно от нещата, за които вече трябва рецепта е примерно аулинът и течният аналгин. Така че ако те заболи зъб и не можеш да отидеш на зъболекар веднага (скъпи и заети са, да му се не види) трябва да вземеш аналгинче. Мога да кажа от опит – върши работа. Седмото. Същия ефект имат един до два течни аналгина или аулина, но те вече са забранени.

Друг пример, да ме извинят мъжете, са менструалните болки. Аз (а мисля, че по това си приличам с мнозинството жени) обикновенно нямам адски болки при цикъл. Гадно е, но се търпи. Само че веднъж на десетина пъти (поради което не се запасявам с болкоуспокояващи предварително), когато съм по-настинала или нещо от сорта, е трагично. Чувствам се така като че ли Пришълецът се е инфилтрирал в мен и се опитва да излезе през корема. Имам непрекъснато колебание дали искам да припадна или все пак ще е твърде унизително. В такъв случай аз трябва:

1) Да обявя на ръководството (и дано то да е женско), че имам адски болезнен цикъл.
2) Да си хвана нещата и с все същия ритащ по корема ми Пришълец да отида до поликлиниката на личния ми лекар, която може и да е на другия край на града.
3) След като съм се лашкала в градския транспорт/платила щедро на таксиджия, да потърся личния си лекар.
4а) Ако той е на смяна точно по това време, остава само да си взема рецепта от него, но…
4б) Ако той не е на смяна да отида до дежурния кабинет, където на лекаря отговарящ за спешните случаи да обясня, че моят цикъл е спешен. Вероятно след подобаваща опашка от други спешни цикли, кашлици и леки възпаления.
5) Да се върна на работа, та дано хвана последния час от работния ден и не ме уволнят.

Лично за мен това ще доведе до огромни опашки хора пред кабинетите, които са с внезапно обадил се ревматизъм, артрит, цистит, синузит, магарешка кашлица или месечен цикъл, които трябва единствено да диктуват на докторите си какво да им предпишат. Нека пак да кажа – не става дума за наркотични субстанции, а за сиропи за кашлица, течен аналгин, прости антибиотици. Ако пък искам противозачатъчно, то също трябва да ми се изпише от лекар. Това, че за талон и час за гинеколог обикновено се чака по месец и нещо, няма значение. Ще плащаш или ще раждаш, изборът е твой.

Днес на първо четене са минали и промените в Закона за движение по пътищата, предвиждащи младите шофьори (до 25 години с до година от взимането на книжката) да не могат да шофират между 23 и 5 часа и да не могат да возят лица под 18 години, ако с тях няма друг шофьор.

Това означава, че младите родители нямат право да карат децата си на детска градина или да отидат спешно до аптеката в полунощ.
Общо взето колата е неизползваема през първата година, точно в монтите през тази година, когато най-много ти трябва. Да, неизползваема е и за полузаспали млади идиоти, връщащи се от дискотека в съседното село, но всъщност това е доста невероятно да ги спре, доколкото често се качват дори без книжка.

Като цяло смятам, че в тези промени има мисъл на теория, но на практика ще попречат на много повече хора, отколкото ще помогнат. Новата лекарствена политика щеше да предпази от грешно взимане на лекарства, ако имахме нормално здравеопазване. Сега ще предпази и от навременно взимане на лекарства. И евентуално от това лекарите да останат с направления/ пациентите да получават почти безплатно здравеопазване.

Новата политика по пътищата ще предпази от катастрофи, от младите шофьори (според статистиката виновни за 9% от произшествията). За това съм почти сигурна. Може би минимално и не това е начинът. Ако младите шофьори не могат да карат, да не им дават книжка. А ако правят инцидентни не заради лошо каране, а заради пиене, заспиване на волана и т.н. – те, така и така не спазват правилата, просто няма да спазват още такива. За сметка на това мнозинството от хората с книжка до една година просто няма да карат.

Как кино Арена ме загубиха и спечелиха като клиент

Миналата седмица с Петър решихме да отидем на „Пътят на промените“. За целта си нарочихме една прожекция в Арена. Той излезе малко по-рано, аз си отложих доработването същия ден и (тъй като колата беше на ремонт) се набутахме във вечерния час пик на транспорта.

Когато стигнахме до кино Арена, то се оказа празнично украсено с букети за сватба и няколко манекенки в шаферски рокли. Това било по повод на предпремиерата на „Булчински войни“. Заради която същия ден отложили точно нашата прожекция. Бях бясна. Бях отложила работа, бях накарала друг човек да отложи неговата, бях се бутала по транспорта и плащала същия (което, признавам, не е голяма сума, но все пак добутва до половината от билета за кино) и накрая – тц. Понеже някой не се сетил като всички други кина да си обявява предпремиерите седмица предварително. И не му е пукало да отложи премиерен оскаров филм, за да може да забучи манекенки мязащи на шаферки на входа.

Вдигнах лек скандал. Падам си малко скандалджийка като ми вържат тенекия. И двете служителки, пред които се пених, бяха много любезни, но не можеха да ми кажат нищо освен „така стоят нещата“.

Тръгнах си с чувството за изпортена вечер. Когато се прибрах написах един възмутен мейл до Арена. Признавам си, на няколко места прозрачно бях натвърднала, че бих искала да ме компенсират за разкарването и писмото си беше доста нагло по същество. В отговор получих изключително любезно писмо, в което ми обясниха, че такова било положението, обаче ми съчустват и смятат да изразят съчуствието си с два безплатни билета. После се сетих, че същият човек веднъж ми беше отговарял и когато имах проблеми със сайта им (тогава обаче аз бях категорично неправата, тъй като проблемът се оказа в моя компютър).

Та, в крайна сметка реших, че след като от Арена са толкова сговорчиви, може би им пука за зрителите им, все пак. И че най-малкото мога да се надявам, че ако нещо не е като хората, поне ще опитат да го оправят. Първо мислех дори да не ползвам билетите, защото ми беше по-важно моралното признание, после реших, че е малце безсмислена тази идея, колкото и да е концептуална. Та, в близките дни най-накрая ще отидем да го гледаме този филм.

Love is

Едно време имаше такива дъвки… Всяка беше с картинка от комикс, който нагледно обяснява любовта. Понякога с принципни идеи, понякога с конкретни ситуации. В неделя открих, че и аз имам какво да добавя към тях.

Любовта е да станеш и да гледаш филм с някого, когато той се събуди в 3 през нощта и не може да заспи повече.

Аз почти се тръшнах, че не, той ще спи, а аз ще ходя оттатък да се занимавам с компютъра. Не е виновен той, че съм се окукумявчила в три през нощта. Ама ха. Той обаче не даде и дума да стане по неговия ужасно мил начин. И гледахме стария Джери Магуайър, и се смяхме силно в абсурдно ранната сутрин. Беше една от най-хубавите ми абсурдно ранни сутрини.